Аполон сред апашите

Върви, подканяне не чакай!

Мястото на действието е описано лаконично.

Блондинка, огнени очи,
като стената пребледняла,
глава обречена склони
и скри лицето си във шала.

И рече съдията строг:
Кажете, Мурочка Боброва,
виновна ли сте, или не —
бъдете за това готова.

Едва след тази подробна „експозиция“ следва текстът на истинския романс:

Не ме припомняйте, о не,
не съм забравила за него —

и т.н.

Мълвят, че все съм тъжен аз,
да вярвам никому не смея,
мълвят, че болест ме мори,
о, уморих се да живея.

И накрая последната строфа:

Едва завърши, страшен вик
съда раздра като камбана.
И нейната присъда там
недопрочетена остана.

От това, че присъдата е останала недопрочетена, апашите винаги изпадат в умиление.

Много характерно е това, че криминалните не обичат хоровото пеене. Дори световноизвестната „Шумеше камъшът…“ не може да трогне сърцата на апашите. „Шумеше камъшът“ не е популярна сред тях.

Апашите нямат хорови песни, те никога не пеят в хор и ако леваците запяваха някоя безсмъртна песен като „Имаше весели дни“ или „Хаз-Булат“, апашът не само че никога не припяваше, а дори не слушаше — направо излизаше.

Пеенето на апашите е изключително солово — някъде до прозореца с решетката или на нара, с ръце под главата. Апашът никога няма да запее по нечия молба, това винаги става неочаквано, според собствената му потребност. Ако е добър певец, гласовете в килията утихват, всички се заслушват. А изпълнителят тихо, ясно произнася думите, реди песните една след друга — без какъвто и да било акомпанимент, естествено. Липсата на акомпанимент сякаш усилва изразителността на песента, вместо да е недостатък. В лагерите има оркестри, духови и струнни, но всичко това е „от лукавия“ — апашите много рядко участвуват в тях, макар законите на престъпния свят да не забраняват подобна дейност.

Че затворническият „вокал“ се е развивал единствено като солово пеене — това е напълно разбираемо. Станало е в резултат на исторически стеклите се обстоятелства, поради липса на друга възможност. Между стените на затвора никой не би допуснал хорово пеене.

Но и в свърталищата си на свобода апашите не пеят хорово. Гуляите и пировете им минават без хорови песни. Този факт за кой ли път потвърждава вълчата природа на апаша, неговата антиколегиалност, а може би причината се крие в затворническите му навици.

Сред апашите любителите на четенето не са много. От десетките хиляди апашки лица си спомням само двама, за които книгата не беше нещо враждебно, чуждо, неприсъщо. Първият беше джебчията Ребров, потомствен апаш — и баща му, и брат му бяха правили същата кариера. Ребров беше младеж с философски начин на мислене, човек, който би могъл да се представи за когото си пожелае и „с разбиране“ да поддържа всеки разговор на обща тема.

Като дете Ребров успял да се пообразова — учил в техникум по кинематография. В семейството любимата му майка водела бясна борба за спасяването на най-малкия син, опитвайки се с цената на всичко да го измъкне от страшната участ на баща му и брат му. Ала „апашката кръв“ се оказала по-силна от любовта към майката, Ребров зарязал техникума и никога вече не се занимавал с друго освен с кражби. Майката не преставала да се бори за сина си. Оженила го за една приятелка на дъщеря си, селска учителка. Навремето Ребров я изнасилил, но се оженил за нея по настояване на майка си и живял общо взето щастливо, винаги се връщал при нея след многобройните си присъди. Тя му родила две дъщери — Ребров винаги носеше снимките им у себе си. Съпругата му пишеше често, утешаваше го, доколкото можеше, и той никога не се „изхвърляше“, сиреч не се хвалеше с любовта й, никому не показваше писмата й, макар писмата от жени винаги да ставаха достояние на всички „авери“ на апаша. Беше прехвърлил тридесетте. Впоследствие премина на страната на „кучетата“ и бе заклан по време на една от безбройните кървави битки.

Апашите го уважаваха, ала не го обичаха, отнасяха се към него с подозрение. Любовта към четенето и изобщо грамотността ги отвращаваха. Натурата на Ребров бе сложна за другарите му, а следователно непонятна и будеща тревога. Навикът му кратко, ясно и логично да излага мислите си ги дразнеше, караше ги да подозират у него нещо чуждо.

Сред апашите е прието да подкрепят младите си последователи, да ги подхранват и край всеки „голям“ апаш се навъртаха и изхранваха много апашорчета.

Ребров издигна друг принцип на поведение:

— Ако си истински апаш — казваше той на хлапака, — научи се сам да си намериш, аз няма да те хрантутя, по-добре да дам яденето на някой балък.

И макар на поредното „съдилище“, на което се обсъждаше новата „ерес“, Ребров да успя да докаже правотата си и решението на „съдът на честта“ да беше в негова полза, поведението му, което се отклоняваше от апашките традиции, не срещна одобрение.

Вторият беше Генка Черкасов, бръснарят на едно от лагерните отделения. Генка беше истински почитател на книгите, готов да чете всичко, което му попадне, да чете денем и нощем. „По целия път съм все така“ (т.е. през целия си живот) — обясняваше той. Генка беше погромаджия, „домошар“ — сиреч, специалист по обири на жилища.

— Всички гледат да задигнат някакви „парцали“ (дрехи) — разправяше той шумно и гордо. — А аз — книги. Другарите ми до един ми се присмиваха. Веднъж обрах една библиотека. Извозвах книгите с камион —