Едни нови брезентови ръкавици с кожена обшивка издържат около половин час, ако правиш сонди с железния лост, а аз пробивах ръчно доста дупки. Памучните издържат около пет минути. Разликата не е толкова голяма, че да може да се разчита на докарване на служебни дрехи от Голямата земя.
В Ягодинския шивашки цех около шестдесет човека шиеха ръкавици. Имаха и печки, и заслон срещу вятъра — много исках да ме вземат на работа в този шивашки цех. За съжаление, бачкаторът от златния забой не можеше да удържи иглата в правилна посока, понеже пръстите му бяха огънати по формата на дръжките на лопати и мотики, така че дори за едно кърпене на ръкавици взеха хора, по-силни от мен. Майсторът, който наблюдаваше как се справям с иглата, направи отрицателен жест с ръка. Не изкарах изпита за шивач и се стегнах за дълъг път. Впрочем далече или наблизо — беше ми все едно. Получената нова присъда съвсем не ме плашеше. Нямаше никакъв смисъл да си правя сметки за живота, които да са по-дълги от един ден. Само по себе си понятието „смисъл“ едва ли е допустимо в нашия фантастичен свят. Този извод за еднодневния разчет беше направен не с разсъждения, а с някакво животинско затворническо чувство, чувството на мускулите — че е намерена аксиома, неподлежаща на съмнение.
Изглежда, че сме преминали по най-далечните пътища, по най-тъмните, най-глухите пътища, че сме хвърлили светлина върху най-дълбинните мозъчни кътчета, че сме изпитали пределите на унижението, наред с пребиване, плесници, удари, ежедневен побой. Всичко това съм го изпитал много добре. Всичко най-важно ми беше подсказано от тялото.
Още при първия удар на конвоя, на бригадира, на нарядния, на криминалния, на какъвто и да било началник, аз падах на земята и това не беше преструвка. Пък и как би могло да бъде! Колима нееднократно беше изпробвала моя вестибуларен апарат, беше изпробвала не само моя „синдром на Мениер“, но и моята безтегловност в абсолютния, тоест в затворническия смисъл.
Аз взех изпита в ледените колимски центрофуги, както космонавт се явява на изпит за полет в небето.
Размътеното ми съзнание долавяше: удрят ме, повалят ме, тъпчат ме, устните ми са разбити, от скорбутните ми зъби тече кръв. Трябва да се свия, да легна, да се притисна към земята, към сивата земя- майка. Но земята беше сняг, лед, а през лятото — камък, а не влажна земя. Много пъти ме биха. За всичко. За това, че съм троцкист, че съм „Иван Иванич“. За всички грехове на света отговарях с тялото си и стигнах до официално разрешеното отмъщение. И все пак някак си така и не настъпи последният удар, последната болка.
Тогава не мислех за болницата. „Болка“ и „болница“ са различни понятия, особено в Колима.
Прекалено неочакван беше ударът на лекаря Мохнач, който завеждаше медицинския пункт на спецзона Джелгала, където едва няколко месеца по-рано ме бяха съдили. Всеки ден ходех на преглед в амбулаторията, където работеше доктор Владимир Осипович Мохнач, опитвах се поне за един ден да получа освобождаване от работа.
Когато ме арестуваха през май 1943 година, аз поисках и медицинско освидетелстване, и справки за моето лечение в амбулаторията.
Следователят записа молбата ми и в същата нощ вратите на карцера, в който седях на тъмно, с канче вода и тристаграмовка хляб за цяла седмица — лежах на пръстения под, тъй като в карцера нямаше нито нар, нито мебел, — се разтвориха и на прага възникна човек в бяла престилка. Това беше лекарят Мохнач. Без да се приближава към мен, той ме изгледа както бях изведен, избутан от карцера, освети с фенер лицето ми и седна на масата да напише нещо, без да отлага за после. И си тръгна. Видях какво пише на тази хартийка на 23 юни 1943 година, по време на делото ми в революционния трибунал. Бяха я приели като документ. В бележката пишеше дословно — помня текста наизуст: „Справка. Затворникът Шаламов не се е обръщал към амбулатория № 1 на спецзона Джелгала. Завеждащ медицинския пункт доктор Мохнач“.
Тази справка беше четена на глас по време на делото ми, за чест и слава на следователя Фьодоров, който ми гледаше делото. Всичко беше лъжа в моя процес — и обвинението, и свидетелите, и експертизата. Истинска беше само човешката подлост.
През онзи юни 1943 година дори не успях да се зарадвам, че десетгодишната присъда е подарък за рождения ми ден. „Това е подарък — така ми казваха всички познавачи на подобни ситуации. — Нали не те разстрелват. Не ти дават предметна присъда — седем грама олово“.
Всичко това изглеждаха дреболии пред реалността на иглата, която аз не можех да държа като шивач.
Но и това са дреболии.
Някъде горе или долу — така и не разбрах това цял живот — се завъртаха едни витлови колела и задвижваха парахода на съдбата, задвижваха махалото, което се люлее между живота и смъртта, ако решим да се изразяваме високопарно.
Някъде се пишеха циркуляри, пращяха телефони за специална връзка. Някъде някой отговаряше за нещо. И като нищожен резултат на най-бюрократичната медицинска съпротива срещу смъртта пред поразяващата ръка на държавата се раждаха инструкции, заповеди, формални отговори на висшето началство. Вълни от цяло хартиено море плющяха по бреговете на дадена далеч не хартиена съдба. Колимските „пътници“ имаха дистрофия и нямаха право на медицинска помощ, на болница по истинската си болест. Дори в моргата патоанатомът твърдо преобразяваше истината, посочвайки друга диагноза. Истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ се появи в лагерните медицински документи едва след ленинградската блокада, защото по време на войната беше разрешено гладът да се нарича глад, но дотогава пътниците ги слагаха да умират с диагноза полиавитаминоза, грипозна пневмония, в редки случаи РФИ — рязко физическо изтощение.
Дори и скорбутът имаше пределни цифри, отвъд които на лекарите не се препоръчваше да отиват в изчисляването на леглодните за групите „В“ и „Б“. Имаше ли преразход на леглодни, висшето началство се развикваше и лекарят преставаше да е лекар.
Дизентерия — това беше нещо, с което най-после разрешаваха да се хоспитализират затворниците. Потокът на болните от дизентерия счупи всички рекорди. Да бъдеш „пътник“ означава да имаш усет за слабост в системата — къде, през коя врата може да те пуснат да си починеш, да си поемеш дъх поне за един час, поне за един ден. Тялото, стомахът на затворника не са като барометър. Стомахът не предупреждава. Но инстинктите за самосъхранение принуждават пътника да гледа на вратата на амбулаторията като на нещо, което може да го отведе към смъртта, но може да го отведе и към живота.
„Хиляди пъти болен“ — това е термин, на който се смеят всички пациенти и медицинската върхушка, но той е дълбок, справедлив, точен, сериозен.
„Пътникът“ ще откъсне поне един ден почивка от съдбата, преди да се върне обратно към земния си път, който толкова прилича на небесните пътища.
Най-важното е пределната цифра, планът. Трудна работа е да попаднеш в този план, защото колкото и да е голям потокът от посерковци, вратите на болницата са тесни.
Витаминният комбинат, където живеех, имаше само две места за дизентерия в районната болница, две скъпоценни карти, и то отвоювани с бой за „витаминката“, тъй като дизентерията на златната мина или на оловния рудник, или дизентерията на пътното строителство струва повече от посерковците на витаминния комбинат.
С израза витаминен комбинат се означаваше просто една барака, където в разни котли се вареше екстракт от клек — отровен боклук, ужасно горчива кафява смес, вряла дни наред до пълното й сгъстяване. Тази смес се правеше от иглички, които се „ръфаха“ от затворниците по цяла Колима, от пътниците, омаломощени в златния забой. Тези, които се бяха спасили от златната мина, ги караха да умират, докато създават витаминен продукт — екстракт от иглолистни клони. Имаше горчива ирония в самото име на комбината. Според началството и според вековния опит на големите северни експедиции иглолистното дърво беше единственото местно средство срещу болестта на полярниците и на затворниците — скорбута.
Цялата северна лагерна медицина се въоръжи официално с мисълта за този екстракт и го обяви за единствено средство за спасение — ако клекът не помогнел, значи нищо нямало да помогне.
От тази смес ни се повдигаше, даваха ни я по три пъти на ден, без нея не ни даваха храна в стола. Колкото и напрегнато да чакаше арестантският стомах поне някакъв тестен намек в супата си, за да може да прослави храната като такава, администрацията безнадеждно разваляше този важен момент, настъпващ по
