болницата. „Беличия“ е в планината, на километър от централния път Магадан — Сусуман. През зимата този километър не представлява проблем — нито за пешеходци, нито за коне, нито за автомобили. „Пъртините“ са главната сила на пътищата в Колима. Но през лятото блатото мляска и жвака, конвоят превежда пациентите един по един, като ги кара да скачат от буца пръст на буца пръст, от камъче на камъче, от пътечка на пътечка, макар че още през зимата във вкочанената земя е била проправена пътечка, идеално разчертана от опитната ръка на някой инженер измежду пациентите.
Но през лятото ледът започва да отстъпва и не са известни пределите, последните гранични бразди, до които ледът ще отстъпи. Един метър? Хиляда метра? Никой не знае. Не го знае нито един хидрограф, пристигнал с „Дъглас“ от Москва, и нито един якутец, чиито бащи и дядовци са били родени тук, в същата тази блатиста земя.
Канавките се засипват с камъни. Варовикът е натрупан съвсем наблизо. Всичко, което е опасно за живота — подземните тласъци, срутванията, свличанията — се случват при ослепително ярко небе, понеже в Колима няма дъждове — дъждовете и мъглите са само по крайбрежието.
С мелиорация се занимава само незалязващото слънце. В този блатист път, в този километър от „Беличия“ до шосето, са забити четиридесет хиляди трудодни, милиони часове от труда на оздравяващите. Всеки трябваше да хвърли камък в безпътните дълбини на блатото. През лятото обслужващият персонал всеки ден хвърляше камъни в блатото. Блатото примляскваше и поглъщаше тези дарове.
Колимските блата са гроб, по-сериозен от разните му славянски могили или от провлака, който бил затрупан с воини от армията на Ксеркс.
Всеки пациент, изписван от „Беличия“, трябваше да хвърли камък в болничното блато — по една плоча варовик, подготвена от други пациенти или от обслужващия персонал по време на „ударниците“. Хиляди хора хвърляха камъни в блатото. Блатото премляскваше и поглъщаше плочите.
За три години енергична работа не бяха постигнати никакви резултати. Все така се налагаше да се проправя пъртина и безславната борба с природата замираше до пролетта. През пролетта всичко започваше отначало. Но за три лета не беше направен път до болницата, по който да може да мине автомобил. Както и преди, налагаше се изписаните пациенти да се отвеждат със скокове от купчина пръст до купчина пръст. И после по същите купчинки да се довеждат хора на лечение.
След тригодишни непрекъснати всеобщи усилия всичко направено се свеждаше до един начертан пунктир — някакъв несигурен зигзагообразен път от шосето до „Беличия“, път, по който не можеше да се тича, да се върви или да се шофира, а можеше само да се скача от плоча на плоча — както хиляди години по-рано се е скачало от купчина пръст на купчина пръст.
Този безславен двубой с природата озлоби главната лекарка, „Черната мама“. Блатото тържествуваше.
Изминавах пътя до болницата със скокове. Шофьорът беше опитно момче и беше останал на шосето с колата — за да не отнесат камиона минувачите, за да не му отмъкнат мотора. В такива бели нощи отвсякъде може да изскочи крадец и шофьорите не си оставят и за час колите. Такъв е битът.
Конвоят ме накара да подскачам по белите плочи до болницата, остави ме да седя на земята пред входа, отнесе пакета ми в къщичката.
Малко по-встрани от двете дървени бараки се нижеха сиви като самата тайга редици с огромни брезентови палатки. Между палатките беше прокарана настилка от плет, тротоар от върбови клонки, значително повдигнат над камъка. „Беличия“ е разположена на устието на ручей, тя се страхува от потопи, от проливни дъждове, от колимските неотточни води.
Брезентовите палатки не само напомняха за тленността на живота, но и с най-суров тон твърдяха, че ти, пътникът, тук не си желан човек, макар и да не си случаен. Че тук слабо ще се съобразяват с твоя живот. В „Беличия“ не се чувстваше уют, а само нуждата от колективна работа.
Брезентовото небе в палатките на „Беличия“ по нищо не се отличаваше от брезентовото небе в палатките на мини „Партизан“ от 1937 година, което беше изпокъсано и през него фучаха всички ветрове. Не се отличаваше и от обложените с торф и укрепени двунарни землянки на Витаминния комбинат, предпазващи само от вятъра, но не и от студа. Но и защитата от вятър за един пътник е велико нещо.
Що се отнася до звездите, които се виждаха през дупките на брезентовия таван, те навсякъде бяха едни и същи: наклонен чертеж на небосвода на Далечния Север.
В звездите, в надеждите нямаше разлика, но нямаше и нужда нито от звезди, нито от надежди.
На „Беличия“ вятърът се развяваше из всички палатки, наричани отделения на Централната районна болница, като отваряше пред болния врати и затръшваше кабинети.
Това не ме смущаваше особено. Просто не ми се случи да получа уюта на дървената стена и да я сравня с брезента. Моите стени бяха брезентови, брезентово ми беше небето. Случайните нощувки в дървенията по транзитките не се бяха запомнили нито като щастие, нито като надежда, възможност, която можеш да си издействаш.
Аркагалинската шахта. Там имаше най-много дърво. Но имаше и много мъки, и именно оттам заминах на Джелгала да получа присъда: в Аркагала вече бях набелязана жертва, вече бях в списъците и в умелите ръце на провокаторите от спецзоната.
Болничният брезент беше разочарование за тялото, а не за душата. Тялото ми трепереше от всяко подухване на вятъра, аз се превивах, не можех да спра треперенето на цялата си кожа — от тила до пръстите на краката.
В тъмната палатка дори нямаше печка. Някъде в средата на огромния брой току-що сковани дъсчени легла беше и утрешното ми, днешното ми място — легло с дървена възглавница, изтрито, вехто одеяло, в което можеш да се увиеш, като в римска тога или в садукейски плащ. През протритото одеяло човек може да види римски звезди. Но звездите на Колима не бяха римски звезди. Чертежът на звездното небе на Далечния север е по-различен от този в евангелските места.
Аз омотах главата си в одеялото като в небе, стопляйки се по единствения възможен начин, който добре познавах.
Някой ме хвана за раменете и ме отведе нанякъде по пръстена пътечка. Аз се спъвах с босите си крака, блъсках се в нещо. Пръстите ми бяха гноясали от измръзванията, не бяха зараствали още от трийсет и осма година.
Преди да легна на дъсченото легло, трябваше да бъда измит. И щял да ме мие някой си Александър Иванович, човек с два халата върху антерията — болничен санитар от затворниците, при това от онези с буквите, тоест по член петдесет и осем, което значи, че се крепи на „историята на болестта“, а не е щатен, понеже щатен може да е само някой от битовите.
Дървен леген, бъчва с вода, черпак, шкаф с бельо — всичко това се побираше в ъгъла на бараката, където беше и дъсченото легло на Александър Иванович.
Александър Иванович ми сипа един леген вода от бъчвата, но през изтеклите дълги години аз бях свикнал със символичните бани, със свръхпестеливия разход на вода, която през лятото се добива от пресъхналите ручеи, а през зимата се топи от сняг. Можех и умеех да се измия с всякакво количество вода — от чаена лъжичка до цистерна. Дори и с чаена лъжичка вода бих си измил очите — и готово. А това тук не беше лъжица, а цял леген.
Нямаше нужда да ме стрижат, бях прилично остриган с машинката на бившия полковник от Генералния щаб, фризьора Руденко.
Водата, символичната болнична вода, разбира се, беше студена. Но не беше ледена, каквато е цялата вода на Колима и през зимата, и през лятото. Пък и това не беше важно. Дори и вряла вода не би стоплила тялото ми. Дори и черпак кипяща смола да ми бяха лепнали на кожата, тази пъклена температура пак не би ми стоплила вътрешностите. Не мислех нито за изгаряния, нито за ада, когато притисках голия си корем до горещата бойлерна тръба в златната мина „Партизан“. Това беше през зимата на 1938 година — преди хиляда години. След „Партизан“ взех да издържам кипящата смола. Но на „Беличия“ никой не ползваше кипяща смола. На пръв поглед или по-скоро на пръв досег, според палеца на Александър Иванович легенът със студена вода изобщо не можеше да е горещ или топъл. Водата не беше ледена и това, според Александър Иванович, беше напълно достатъчно. А на мен всичко това така и така ми беше безразлично, според собственото ми тяло — а тялото е по-сериозно, по-капризно от човешката душа, тялото има повече нравствени достойнства, права и задължения.
Преди моето измиване Александър Иванович със собствената си ръка ми избръсна срамните части с
