три пъти на ден, понеже преди това ни караше да глътнем малко иглолистен екстракт. От тази толкова горчива смес започваш да хълцаш, за няколко минути получаваш спазми в стомаха и апетитът ти е безнадеждно развален. В този клек също имаше някакъв елемент на наказание, на възмездие.
Тесният проход към стола се охраняваше с щикове, както и масичката, където до ведрото и малкото желязно черпаче от консервена кутия седеше лагерната „лепка“ и лепваше по една изцеряваща доза отрова в устата на всеки.
Това дългогодишно мъчение с клека, наказанието с черпачето, провеждано из целия Съюз, имаше една особеност: екстрактът сто пъти беше преваряван в котлите и в него нямаше никакъв витамин С, който би могъл да те спаси от скорбута. Витамин С е много летлив, той изчезва след петнайсет минути варене.
Но се водеше медицинска и напълно достоверна статистика, която убедително и „с цифри в ръка“ доказваше, че мината дава повече злато, а леглодните намаляват. Че хората, по-скоро пътниците, умиращи от скорбут, умират само защото са изплювали спасителната смес. Дори се съставяха актове срещу изплюлите и ги изпращаха в карцерите и в РУР-ове5. Имаше много такива таблици.
Цялата борба със скорбута беше кървав, трагичен фарс, който напълно отиваше на фантастическия реализъм на тогавашния ни живот.
Вече след войната, когато на най-високо ниво вникнаха в тази кървава материя, клекът беше забранен напълно и повсеместно.
След войната на север в голямо количество започнаха да докарват плодове от шипка, съдържащи реален витамин С.
Колима е пълна с шипки — планински, нискостеблени, с лилавееща месеста част. А по наше време ни забраняваха да се приближаваме до шипките по време на работа, дори стреляха и убиваха тези, които се опитваха да хапнат от този плод, без изобщо да знаят за лечебната му същност. Шипките се пазеха с конвой от затворниците.
Шипките изгниваха, изсъхваха, скриваха се под снега, за да се появят отново напролет, да надникнат изпод леда, като те примамят сладко и нежно, като съблазнят езика ти само с вкус, с тайнствена вяра, но не и със знание, не с наука, вместена в циркулярни писма, които препоръчваха само клек, кедров клек, екстракт от витаминния комбинат. Омаян от шипката, пътникът прекрачваше границите на зоната, излизаше от магическия кръг, очертан от вишките, и получаваше куршум в тила.
За да си извоюва човек карта за дизентерията, трябваше да се представят „изпражнения“ — кашава капчица слуз от задния проход. При нормална лагерна храна затворникът пътник има „изпражнения“ по веднъж на пет дни, не по-често. Това е поредното медицинско чудо. Изглежда, всяка троха се всмуква от всяка клетка на тялото, а не само от червата и стомаха. Кожата също би искала, и тя беше готова да всмуква храна. Червата връщат, изхвърлят нещо, което не е много разбираемо — трудно е дори да се обясни какво точно изхвърлят.
Затворникът не винаги може да накара правото си черво да изригне в ръцете на лекаря с документална и спасителна капчица слуз. За никаква неловкост и срам не може и дума да става, разбира се. Срамът е твърде човешко понятие.
Но ето че се появява шанс да се спасиш, а червата не проработват, не изхвърлят тази капчица слуз.
Лекарят търпеливо чака на място. Без капчица няма болница. Някой друг ще се възползва от картата, а тези други са доста. Засега ти си този късметлия, само че твоят задник, правото ти черво не може да се оттласне, не може да отхрачи, да направи старт към безсмъртието.
Най-после нещо пада, след като е било изстискано от лабиринта на червата, от тези дванайсет метра тръби, чиято перисталтика изведнъж е отказала.
Аз седях зад оградата, с всичка сила си натисках корема, умолявах правото си черво да изстиска, да предаде заветното количество слуз.
Лекарят седеше търпеливо и си пушеше махорката. Вятърът шумолеше в скъпоценната карта, затисната на масата с колимска „бензинка“. Такива карти се подписваха само от лекаря и лекарят носеше лична отговорност за диагнозата.
Аз призовах на помощ цялата си злоба. И червата ми проработиха. Правото ми черво изхвърли някаква храчка, някаква пръска — ако думата „пръски“ има единствено число — капчица слуз, сиво-зелена на цвят и със скъпоценната червена нишка отгоре — невероятно ценна стока.
Количеството изпражнения се побра на средата на елхово клонче и в началото ми се стори, че в моята слуз няма никаква кръв.
Но лекарят беше по-опитен от мен. Той приближи към очите си храчката на правото ми черво, помириса слузта и без да си мие ръцете, ми подписа картата.
В същата бяла северна нощ аз бях докаран в районната болница „Беличия“. Болница „Беличия“ имаше тапия за „Централна районна болница на Северното планинско управление“ — това словосъчетание се употребяваше и в разговорите, и в бита, и в официалната кореспонденция. Нямам представа кое от двете е възникнало по-рано — дали битът е узаконил бюрократичната фльонга или формулата само е изразила душата на бюрократа. „Ако не вярваш, приеми, че е приказка“, както казват криминалните в една тяхна пословица. А в действителност, наред с останалите райони на Колима — Западния, Югозападния и Южния — „Беличия“ обслужваше Северния район, тя беше районна болница. А централната затворническа болница беше огромна, издигаше се близо до Магадан, на 23-ия километър на главния път Магадан — Сусуман — Нера, и беше болница с хиляда легла, по-късно прехвърлена на Левия бряг на река Колима.
Огромна болница, с помощни предприятия, с риболов, със совхоз и с хиляда легла, с по хиляда умрели колимски „пътници“ на ден в месеците „пик“. Тук, на 23-ия километър, вървеше уволнение — последен етап преди морето и преди свободата или смъртта някъде в инвалидния лагер до Комсомолск. На 23-ия километър зъбите на дракона се разтваряха за последен път и пускаха на „свобода“ — разбира се, случайно оцелелите в колимските сражения, в студовете.
„Беличия“ беше на 501-ия километър по това трасе, близо до Ягодное, само на шест километра от северния център, отдавна превърнат в град; а през 1937 година, когато пресичах рекичката, конвоиращият ни войник набързо застреля един голям див петел, без да ни накара да мръднем встрани или да залегнем.
Точно в Ягодное ме бяха съдили няколко месеца по-рано. „Беличия“ беше болница с около сто легла за затворниците, със скромен щат за обслужване — четирима лекари, четирима фелдшери и санитари — все от затворниците. Само главният лекар беше на договор, член на партията, Нина Владимировна Савоева, осетинка, с прякор „Черната майка“.
Освен този щат болницата можеше да държи на всевъзможните ОП и ОГ — нали действието не се развиваше през трийсет и осма, когато никакви ОГ и ОП нямаше в болницата на „Партизан“, в екзекуторското гаранинско6 време.
Щетите с намаляването на хората по онова време лесно се възстановяваха от континента и в смъртоносната въртележка бяха пускани все нови и нови етапи. През трийсет и осма в Ягодное водеха дори и пешеходни етапи. От колоната с 300 човека до Ягодное достигаха осем, останалите окапваха по пътя, измръзваха им краката, умираха. Никакви лекуващи екипи нямаше за враговете на народа.
През войната всичко беше по друг начин. Москва не можеше да дава човешки попълнения. На лагерното началство му беше заповядано да опази този списъчен състав, който вече е преместен там и закрепен. И точно тук на медицината й бяха дадени някакви права. През това време на мината „Спокойни“ срещнах една удивителна цифра. От списъчния състав от 3 000 души на работа първа смяна е имало 98 души. Останалите са били или в стационари, или в полустационари, или в болници, или по амбулаторно освобождение.
Та така и „Беличия“ тогава имаше право да задържи у себе си някаква група оздравяващи пациенти. ОГ или даже ОП — оздравителна група или оздравителен пункт.
Точно тогава в болниците беше концентрирано голямо количество безплатна затворническа работна сила, готова за една дажба или за ден в повече в болницата да преобърне цели планини, стига, разбира се, това да не са планините от камък в златния забой.
Оздравяващите в „Беличия“ и можеха, и умееха, и дори вече бяха преобръщали златни планини — следите от техния труд са златните разрези в мините на Севера, но те не се справиха с пресушаването на „Беличия“ — детската мечта на главната лекарка, на „Черната мама“. Не успяха да заровят блатото около
