еленовия мъх, който може да бъде стрит, размесен с брашно и от него да се пекат питки. Да се убие с тояга някоя яребица или орешарка е трудна работа. Гъбите и горските плодове не са подходящи за ядене по време на път. Освен това те се появяват в края на лятото. Значи целият запас от храна трябва да се осигури още в лагера.
Трудни са бягствата през тайгата, но още по-трудна е подготовката за тях. Та нали всеки ден, всеки час бъдещите бегълци може да бъдат разобличени, предадени на началството от другарите си. Главната опасност не идва нито от конвоя, нито от надзирателите, а от другарите по съдба, от онези, които живеят същия живот и са рамо до рамо с беглеца двадесет и четири часа в денонощието.
Всеки беглец знае, че те не само няма да му помогнат, ако забележат нещо подозрително, но и няма да подминат равнодушно видяното. Гладният измъчен арестант с последни сили ще допълзи, ще се довлече до стаята на дежурните, за да издаде, да разобличи другаря си. Това не се прави даром — началникът може да почерпи с махорка, да похвали, да благодари. Собствената си страхливост и подлост доносникът изтъква като чувство за дълг. Той не издава единствено криминалните, понеже се страхува от удар с нож или от въжена примка.
Групово бягство, в което участват повече от двама-трима души, ако то не е стихийно, внезапно, като бунт, е почти немислимо. Това бягство не може да бъде подготвено заради развратените и продажни, гладни, мразещи се хора, с които лагерите са пълни.
Никак не е случайно това, че единственото групово подготвено бягство, независимо как завърши то, се увенча с успех именно защото в лагера, откъдето бяха бегълците, изобщо нямаше стари колимчани, вече отровени, разложени от колимския опит, унизени от глада, студа и побоите, нямаше хора, които биха издали бегълците на началството.
Илф и Петров в „Едноетажна Америка“ полу на шега, полусериозно посочват непреодолимото желание на руснака да се оплаква като национална черта, като нещо типично за руския характер. Тази национална черта, пречупена в кривото огледало на лагерния живот, намира израз в доносничеството.
Бягството може да лумне импровизирано, стихийно, като горски пожар. Толкова по-трагична е съдбата на участниците му — случайните, мирни съзерцатели, въвлечени във водовъртежа на действието почти пряко волята им.
Никой от тях още не е опознал коварството на колимската есен, никой не подозира, че аленият пожар на листата, на тревата и на дърветата трае два-три дни, а от високото бледосиньо небе, съвсем малко по- светло от обичайно, може внезапно да завали ситен студен сняг. Никой от бегълците не знае какво означават зелените клони на клека, проснали се изведнъж на земята, притиснали се към нея пред очите им. И как да се обясни внезапното бягство на рибата надолу по течението на потоците.
Никой не знае дали в тайгата има селища. И какви са те. Затворниците от Далечния изток или сибиряците напразно разчитат, че познават тайгата, че са отлични ловци.
В края на есента, първата следвоенна есен, към един от „каторжните“ лагери пътувал открит камион с двадесет и пет души затворници. На няколко десетки километра от местоназначението арестантите се нахвърлили върху конвоя, разоръжили го и „забегнали“ — всичките двадесет и пет мъже.
Валял сняг, леденостуден сняг на иглички, бегълците нямали връхни дрехи. Кучетата бързо надушили дирите и на четирите групи, на които се разделили избягалите. Групата, у която се намирало оръжието на конвоя, била избита до крак. Две от останалите били заловени един ден по-късно, а последната — на четвъртия ден. Закарали ги направо в болницата: всички били с измръзвания на ръцете и краката от четвърта степен — колимският студ, колимската природа винаги са били в съюз с началството, враждебно настроени към самотния беглец.
Бегълците дълго време останали в болницата, в отделна стая, пред чиято врата стоял войник на пост — макар и арестантска, болницата не била каторжна. И на петимата ампутирали я ръка, я крак, а на двама и двата крака.
Така се разправил колимският студ с припряните и наивни новаци.
Подполковник Яновски много добре разбираше всичко това. Впрочем бил е подполковник през войната, тук беше затворникът Яновски, „култорг“ на едно голямо лагерно отделение. То бе сформирано след войната само от новаци — военни престъпници, власовци, военнопленници, служили в немски части, полицаи и жители на окупирани от немците села, заподозрени в приятелско отношение към германците.
Тук имаше хора, зад чийто гръб беше опитът от войната, опитът от всекидневните срещи със смъртта, опитът от риска, опитът от животинското умение да се бориш за живота си, опитът от убийствата.
Тук имаше хора, които вече бяха бягали и от немски, и от руски, и от английски плен… Хора, свикнали да залагат на карта живота си, хора със смелост, възпитана чрез силата на примера и инструкциите. Разузнавачи и войници, обучени да убиват, те продължаваха да воюват в новите условия, воюваха за себе си — срещу държавата.
Началството, свикнало да общува с послушните „троцкисти“, не подозираше, че тук се намират преди всичко хора на действието.
Няколко месеца преди събитията, за които ще стане дума, този лагер бива посетен от някакъв високопоставен началник. Запознавайки се с живота на новаците и с тяхната работа в производството, началникът отбелязва, че културната работа, художествената самодейност в лагера не е на висота. И бившият подполковник Яновски, култоргът на лагера, почтително долага: „Не се безпокойте, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.“
Това е много рискована фраза, но тогава никой не й обръща внимание, на което, между другото, разчита Яновски.
През цялата зима на обслужващите лагера длъжности постепенно, един след друг, са назначавани и подбирани участниците в бъдещото, насрочено за пролетта бягство. Нарядчикът, старейшината, фелдшерът, бръснарят и бригадирът, всички щатни затворнически длъжности са заети от хора, подбрани лично от Яновски. Сред тях има летци, шофьори, разузнавачи — все хора, които биха допринесли за успеха на дръзкото бягство. Условията в Колима са изучени, никой не пренебрегва трудностите и не греши. Целта е свободата — или щастието да умрат не от глад, не от побои, не на лагерните нарове, а в бой, с оръжие в ръка.
Яновски разбира колко е важно и нужно другарите му наред с нравствената, духовната сила да запазят и физическата си сила и издръжливост. На обслужващите длъжности те могат да са почти сити и да не се изтощават.
Настъпва обичайната безмълвна колимска пролет — без птичи песни, без нито един дъжд. Листвениците обличат яркозелените си млади иглички, рядката гола гора става сякаш по-гъста, дърветата вече изглеждат по-близко едно до друго, криейки с клоните си хората и животните. Започват белите, по-точно бледолюляковите нощи…
Стаята на дежурните близо до портала на лагера е с две врати — за навън и за в лагера, — такава е архитектурната специфика на подобни здания. Надзирателите дежурят по двама.
Точно в пет сутринта някой почуква на прозорчето. Дежурният надзирател вдига поглед — дошъл е лагерният готвач Солдатов да вземе ключа от шкафа с продуктите, който се пази там, на един гвоздей, забит в стената. Вече няколко месеца готвачът идва да го взима всеки ден точно в пет сутринта. Дежурният дърпа резето и пуска Солдатов да влезе. Вторият надзирател го няма вътре, току-що е излязъл през външната врата — живее със семейството си на около триста метра от стаята на дежурните.
Всичко е пресметнато и авторът на отдавна замисления спектакъл гледа през малкото прозорче как започва първото действие, как всичко, което въображението и разумът му са повтаряли хиляди пъти, се въплъщава в плът и кръв.
Готвачът отива до стената, на която виси ключът, и в този момент някой отново почуква на прозорчето. Надзирателят го познава добре — това е затворникът Шевцов, механик и оръжеен майстор, който неведнъж е поправял автоматите, пушките и пистолетите на охраната — „свой“ човек.
Точно тогава Солдатов напада надзирателя в гръб и го удушва с помощта на влезлия Шевцов. Двамата пъхат трупа под нара и го затрупват с дърва. Солдатов и Шевцов свалят шинела, шапката и ботушите му и Солдатов, облечен с надзирателската униформа и въоръжен с пистолета му, сяда на масата. През това време се връща и вторият надзирател. Преди да разбере какво става, също е удушен. В дрехите му се намъква Шевцов.
Неочаквано в дежурната стая влиза жената на втория надзирател, който е ходил да закусва. Нея не я
