— Да, познавам го.
Парфентиев ми беше бригадир в забойната бригада на рудника още преди да попадна в бригадата на Шмельов. Оттам ме прехвърлиха при Потураев, сетне — при Шмельов. При Парфентиев бях работил няколко месеца.
— Да. Познавам го. Беше ми бригадир, Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
— Така. Добре. Значи познавате Парфентиев?
— Да, познавам го.
— А Виноградов?
— Виноградов не познавам.
— Виноградов, председателя на Далекоизточния областен съд?
— Не го познавам.
Капитан Ребров запали цигара, смукна дълбоко и продължи да ме гледа, като си мислеше за нещо свое.
Сетне я угаси в чинийката.
— Значи познаваш Виноградов и не познаваш Парфентиев?
— Не, не познавам Виноградов…
— А, да. Познаваш Парфентиев и не познаваш Виноградов. Добре!
Капитан Ребров натисна бутона на звънеца. Вратата зад гърба ми се открехна.
— В затвора!
Чинийката с фаса и с недоизяденото парченце кашкавал останаха на бюрото в кабинета на началника на СПО — отдясно, до гарафата с вода.
Конвоят ме водеше посред нощ през спящия Магадан.
— Мърдай по-живо.
— Няма закъде да бързам.
— Без приказки! — боецът измъкна пистолета си. — Ще те застрелям като куче. Лесно ще те мина в разход.
— Няма да стане — отвърнах. — Ще отговаряш пред капитан Ребров.
— Върви, гад!
Магадан е малко градче. Скоро стигнахме до „Къщата на Васков“, както наричат местния затвор. Когато се е строил Магадан, Васков е бил заместник на Берзин. Дървеният затвор е бил едно от първите магадански здания. Беше запазил името на човека, който го е построил. В Магадан отдавна има затвор от камък, но и тази нова, „благоустроена“ по последна дума на пенитенциарната техника сграда се нарича „Къщата на Васков“.
След кратки преговори със стражата ме вкараха в двора на „Къщата на Васков“. Ниското малко здание на затвора беше сковано от тежки дървени трупи. Оттатък двора имаше две „палатки“ — дъсчени бараки.
— Във втора — чу се зад мен нечий глас. Хванах дръжката на вратата, отворих и влязох.
По двуетажните нарове бяха налягали хора. Но не плътно един до друг. Подът беше от пръст. Печката — половин варел с дълги железни крака. Миришеше на пот, на лизол и на мръсни тела.
С мъка изпълзях на горния ред — все пак там беше по-топло — и се мушнах на едно свободно място.
Съседът ми се събуди.
— От тайгата ли си?
— Да.
— Имаш ли въшки?
— Имам.
— Тогава лягай в ъгъла. Тук сме без паразити. Правят дезинфекция.
„Дезинфекция — това е добре — казах си. — А най-важното, топло е.“
На сутринта раздадоха храната. Хляб и вряла вода. Хляб още не ми се полагаше. Събух плъстените си ботуши, сложих ги под главата си, посмъкнах ватените си панталони, за да си стопля краката, заспах и се събудих след едно денонощие, когато пак даваха хляб и вече бях зачислен на доволствие в „Къщата на Васков“.
За обяд имаше чорба, в която се бяха варили галушки, и три лъжици просена каша. Спах до сутринта на другия ден, до мига, в който ме събуди ревът на дежурния.
— Андреев! Андреев! Кой е Андреев? Слязох от нара.
— Ето ме.
— Излез навън и върви към онзи вход.
Вратата на самата „Къща на Васков“ се отвори и се озовах в слабо осветен коридор с нисък таван. Надзирателят отключи друга врата, дръпна масивното желязно резе и аз влязох в една извънредно малка килия с нарове на два етажа. В ъгъла на долния нар седяха свити двама души.
Приближих се до прозореца и седнах.
Някой ме разтърси за раменете. Оказа се моят бригадир от рудника — Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
— Разбираш ли какво става?
— Нищо не разбирам.
— Кога те докараха?
— Преди три дни. Докара ме Атлас.
— Атлас ли? Той ме разпитва в районното отделение. Около четиридесетгодишен, леко плешив. С цивилни дрехи.
— Мен ме съпровождаше в униформа.
— А какво те пита капитан Ребров?
— Дали познавам Виноградов.
— Е?
— Откъде да го познавам?
— Виноградов е председател на Далоблсъда.
— Това ти го знаеш, а аз не знам кой е той.
— Заедно сме учили.
Нещата започнаха да се изясняват. Преди да го арестуват, Парфентиев бил областен прокурор в Челябинск, прокурор на Карелия. Когато минавал през „Партизанин“, Виноградов научил, че приятелят му от университета е в забоя, изпратил му по човек пари и помолил началника на „Партизанин“ Анисимов да помогне на Парфентиев. Прехвърлили бившия прокурор на работа в ковачницата да удря с чука. Анисимов съобщил за молбата на Виноградов в МВД, на Смертин, онзи — в Магадан, на капитан Ребров, и началникът на СПО започнал да събира материал срещу Виноградов. Били арестувани всички юристи, които изтърпявали наказанията си в северните рудници. Останалото беше въпрос на следователска техника.
— А защо сме тук? Аз бях в палатката…
— Ще ни освобождават, глупако — рече Парфентиев.
— Ще ни пуснат ли? На свобода? Тоест не на свобода, а по етапен ред, транзит.
— Да — каза третият човек, като изпълзя от мястото си и ме огледа с явно презрение.
Имаше охранена червендалеста муцуна. Беше облечен в черна кожена полушубка, с разкопчана на гърдите риза от зефир.
— Какво, познавате ли се? Явно капитан Ребров не е успял да ви притисне. Врагове на народа…
— А ти какво, да не би да си приятел на народа?
— Поне не съм от политическите. Не съм бил с ромбове. Не съм издевателствал над трудовите хора. Заради такива като вас и ние загазваме.
— Обирач ли си?
— За един обирач, за други — палач.
— Хайде, стига, стига — застъпи се за мен Парфентиев.
— Гад! Не ви понасям!
Вратата изтрака.
