Лежахме отзад в камионетката, сгърчени, притиснати до коленете и гърбовете на съседите си. Колата имаше добри ресори, „трасето“ беше прекрасен път, почти не усещахме друсането и — започнахме да замръзваме.
Викахме, стенехме, ала конвоят бе неумолим. Трябваше още по светло да стигнем до Спорний.
Осъдените на разстрел молеха да се „попритоплят“ поне пет минути.
Автомобилът влетя в Спорний, когато лампите вече бяха запалени.
Дойде сипаничавият:
— Ще прекарате нощта в лагерния изолатор, а на сутринта ще продължим по-нататък.
Бях замръзнал до мозъка на костите си, тялото ми сякаш бе изтръпнало и с последни сили тропах с крак по снега. Не успявах да се стопля. „Бойците“ все не можеха да открият лагерното началство. Най-сетне след един час ни отведоха в леденостудения лагерен изолатор. Стените бяха покрити със скреж, а подът — с ледена кора. Някой донесе кофа с вода. Ключът се превъртя в ключалката. А дърва? А печка?
Тук, през същата тази нощ в Спорний, повторно ми премръзнаха и десетте пръста на краката, докато безуспешно се опитвах да заспя поне за миг.
Сутринта ни изведоха навън и ни качиха в камионетката. Край нас прелитаха хълмове, хриптяха насрещни коли.
Камионетката ни се измъкна от прохода и толкова се стоплихме, че не ни се пътуваше за никъде, искаше ни се да поспрем, да походим поне малко по тази чудесна земя.
Разликата бе десетина градуса, не по-малко. А и вятърът беше такъв един топъл, едва ли не пролетен.
— Конвой! Да слезем по нужда!… — Как да кажеш на бойците, че се радваме на топлината, на южния вятър, на това, че сме се отървали от смразяващата душите ни тайга.
— Хайде, слизай!
На конвоя също му беше приятно да се поразтъпче, да запали цигара. Моят радетел за справедливост вече отиваше към един от войниците:
— Бива ли да попушим, гражданино боец?
— Ще попушим. Върви си на мястото.
Един от новите не искаше да слиза от колата. Но след като видя, че „пооправянето“ се проточи, се премести по към края и ме повика с ръка.
— Помогни ми.
Протегнах ръце към безсилния мръшляк, изведнъж усетих необикновената лекота на тялото му, някаква предсмъртна лекота. Отдалечих се. Като се държеше с две ръце за камиона, човекът направи няколко крачки.
— Колко е топло. — Но очите му бяха мътни, безизразни.
— Хайде, тръгваме, тръгваме. Минус тридесет градуса е.
С всеки изминал час ставаше все по-топло.
В столовата на селището Палатка конвоят обядва за последен път. Сипаничавият ми купи килограм хляб.
— Вземи, бял е. Довечера ще пристигнем.
Когато под нас се появиха огньовете на Магадан, валеше ситен сняг. Температурата беше около минус десет. Нямаше вятър. Снегът падаше почти отвесно — ситни-ситни снежинки.
Камионетката спря пред районното отделение на МВД. Конвоят влезе вътре.
На входа се появи някакъв цивилен без шапка. Държеше отворен плик.
Той извика нечие име с привичен, ясен глас. Човекът с лекото тяло изпълзя по негов знак настрана.
— В затвора!
Цивилният изчезна в сградата и тутакси се появи отново.
Държеше друг плик.
— Иванов?
— Константин Иванович.
— В затвора!
— Угрицки Сергей Фьодорович!
— В затвора!
— Симонов Евгений Петрович!
— В затвора!
Не се сбогувах нито с охраната, нито с пътуващите заедно с мен до Магадан. Не е прието.
Пред вратата на районното управление останахме само аз с моя конвой.
Цивилният се показа на прага с плик в ръка.
— Андреев! В районното! Сега ще ви дам разписка — каза той на конвоя.
Влязох вътре. Първо се огледах за печка. Видях радиатора на централното отопление. Зад дървената преграда имаше дежурен. Телефонен апарат. По-бедно, отколкото при другаря Смертин в Хатинах. Може би защото онзи беше първият подобен кабинет в колимския ми живот?
Нагоре по коридора стръмна стълба водеше към втория етаж.
Не се наложи да чакам дълго. Отгоре слезе същият онзи цивилен, който ни бе посрещнал отвън.
— Вървете след мен.
По тясната стълба се изкачихме на втория етаж и спряхме пред вратата, на която пишеше: „Я. Атлас, ст. инспектор“.
— Седнете.
Седнах. В миниатюрния кабинет централно място заемаше писалището. Документи, папки, някакви списъци.
Атлас беше на тридесет и осем-четиридесет години. Възпълен мъж, чернокос, започнал да пооплешивява.
— Презиме?
— Андреев.
— Име, бащино, по кой член, с каква присъда?
Отговорих му.
— Юрист?
— Юрист.
Атлас скочи от мястото си и заобиколи бюрото: „Прекрасно!“.
— С вас ще говори капитан Ребров!
— Кой е капитан Ребров?
— Началникът на СПО. Слезте долу.
Върнах се на предишното си място до радиатора. Като поразмислих върху чутото, реших овреме да изям белия хляб, който ми беше дал конвоят. Баката с вода и вързаното за нея канче бяха до мен. Стенният часовник тиктакаше равномерно. В полудрямка чух как някой мина край мен с бързи крачки нагоре и дежурният ме събуди.
— При капитан Ребров.
Съпроводиха ме до втория етаж. Вратата на един малък кабинет се отвори и чух рязък глас:
— Насам, насам!
Обикновен кабинет, малко по-голям от онзи, в който бях преди около два часа. Капитан Ребров беше впил в мен стъклен поглед. В ъгъла на писалището имаше недопита чаша чай с лимон и оглозгана кора от кашкавал в една чинийка. Телефони, папки. Портрети.
— Презиме?
— Андреев.
— Име, бащино? По кой член? С какво присъда?
— Юрист?
— Юрист.
Капитан Ребров се надвеси над бюрото, приближи до мен стъклените си очи и ме попита:
— Познавате ли Парфентиев?
