По-възрастният войник от конвоя тръгна по пътечката към затвора, а аз седях до прозореца и си мислех, че ето, настана и моят час, дойде моят ред. За смъртта, както и за каквото и да било друго, ми беше трудно да мисля. Не си представях никакви картини от собствения си разстрел. Седях и чаках.
Вече се спускаше зимният здрач. Вратата на затворническата кола се отвори и старшият на конвоя ми хвърли едни валенки.
— Обуй се! Сваляй плъстените ботуши.
Събух се и опитах да напъхам краката си във валенките. Не успях. Бяха ми малки.
— С ботушите няма да изкараш — рече сипаничавият.
— Ще изкарам.
Той запокити валенките в ъгъла.
— Да тръгваме!
„Гарванът“ направи обратен завой и бързо започна да се отдалечава от „Серпантинная“.
Скоро след това по профучаващите край нас коли разбрах, че отново сме на „трасето“.
Колата забави ход — наоколо горяха светлините на някакъв голям пункт. Спряхме пред входа на една ярко осветена къща и влязох в светъл коридор, много наподобяващ онзи, в който властваше инспекторът Смертин — зад дървената преграда, до стенния телефон, седеше дежурен с пистолет на кръста. Това селище беше Ягодний. През първия ден на пътешествието бяхме изминали едва седемнадесет километра. Закъде ли ще продължим?
Дежурният ме заведе в една отдалечена стая, която се оказа карцер с нар, с кофа вода и с друга кофа — за изпражненията. Вратата беше с шпионка.
Останах там два дни. Дори успях да подсуша и да пренавия бинтовете на краката си, целите покрити с гноясали рани от скорбута.
В сградата на районното отделение на милицията цареше някаква провинциална тишина. Вслушвах се напрегнато от килията си. Дори денем по коридора много рядко отекваха нечии стъпки. От дъжд на вятър във входната врата се превърташе ключ и тя се отваряше. И надничаше постоянният дежурен, облечен със стара ватенка, с наган през рамото — всичко изглеждаше провинциално в сравнение с лъскавия Хатинах, където другарят Смертин твореше голямата политика. Телефонът звънеше много, много рядко.
— Да. Приготвят се. Да. Не знам, другарю началник.
— Добре, ще им предам.
За кого ставаше дума? За моя конвой ли? Веднъж дневно, надвечер, вратата на килията ми се отваряше и дежурният влизаше с котелка с чорба и къшей хляб. „Яж!“ Това беше моят обяд. Отпуснат ми от държавата.
Носеха ми и лъжица. Второто блюдо беше смесено с първото, излято в супата.
Взимах котелката, изяждах всичко и облизвах дъното до блясък — по стар навик от рудниците.
На третия ден прага на карцера прекрачи сипаничавият боец, навлякъл кожух върху полушубката си.
— Е, почина ли си? Да тръгваме.
Стоях пред входа на къщата. Мислех си, че отново ще пътуваме с „отопления“ затворнически автобус, ала него го нямаше. Наблизо беше спряла само една обикновена камионетка.
— Качвай се.
Послушно се метнах отзад.
Младият боец се настани в кабината при шофьора. Сипаничавият седна до мен. Колата потегли и след няколко минути се озовахме на „трасето“.
Къде ли ме карат? На север или на юг? На запад или на изток?
Беше излишно да питам, а и конвоят нямаше право да ми каже.
Дали ще ме прехвърлят на някой друг участък? На кой?
Камионетката подскачаше по пътя часове наред, но изведнъж спря.
— Тук ще обядваме. Слизай.
Слязох.
Влязохме в една крайпътна столова.
„Трасето“ е артерията и главният нерв на Колима. В двете посоки непрекъснато се движат камиони с техника — без охрана, а хранителните продукти задължително са под конвой, бегълците нападаха колите и ги ограбваха. Освен това конвоят, макар и не винаги, пречеше на шофьорите и на агентите от снабдяването да крадат.
В столовите можеше да се видят геолози, работници от проучвателните групи, които заминаваха в отпуска с припечелените добри пари, нелегални търговци на тютюн и чифир, северни герои и северни подлеци. Тук винаги се продава спирт. Те се срещат, спорят, бият се, разменят си новини и бързат ли, бързат… Оставят колите с работещи двигатели и лягат в кабините, дремват два-три часа и отново потеглят на път. Пак тук карат нагоре, към тайгата, групи от нови чистички партиди затворници, а от тайгата насам — мръсни купчини човешка измет. Тук има и детективи, преследващи бегълците. Тук са и самите бегълци — често навлекли военна униформа. Оттук минава със зисове началството — господарите на живота и смъртта на всички тези хора. Драматурзите трябва да показват Севера именно в крайпътните столови. Това е най- добрата сцена.
Стоях там, като се опитвах да се примъкна по-близо до печката, огромна като варел, нажежена до червено. Конвоят не се страхуваше много-много, че ще избягам — бях прекалено изнемощял и това се набиваше на очи. Всички знаеха, че един мръшляк няма къде да бяга при температура минус петдесет.
— Седни ей там и яж.
Конвойният ми купи чиния гореща чорба, даде ми и хляб.
— След малко ще продължим — рече младият. — Щом дойде шефът — тръгваме.
Но сипаничавият се върна с още един човек. Заедно с него дойде един не много млад „боец“ (по онова време още не ги наричаха войници) с пушка и къс кожух.
Той погледна първо мен, после сипаничавия.
— Е, какво пък, може — рече той.
— Да вървим — каза ми сипаничавият.
Минахме в другия край на огромната столова. Там, до стената, седеше свит някакъв човек с ватенка и шапка бамлагерка — черна фланелена ушанка.
— Сядай тук — нареди ми сипаничавият.
Послушно се отпуснах на пода до споменатия човек. Той дори не ме погледна.
Сипаничавият и непознатият боец се запиляха нанякъде. При нас остана „моят“ млад конвоен.
— Правят си почивка, разбра ли? — изведнъж ми зашепна човекът с арестантската шапка. — Нямат право.
— Да, излезе им душата — казах аз. — Да правят каквото щат. Теб какво ти влиза в работата?
Той вдигна глава:
— Казвам ти, че нямат право…
— А къде ни карат? — попитах.
— Тебе — не знам, а мен — в Магадан. На разстрел.
— На разстрел ли?
— Да, имам присъда. От западното управление. От Сусуман съм.
Това никак не ми хареса. Но нали не знаех „реда“, процедурния ред на смъртната присъда. Замълчах смутено.
Сипаничавият боец заедно с новия ни спътник се появиха.
Започнаха да си приказват нещо. Щом конвоят се увеличи, бойците станаха по-резки в държането си с нас, по-груби. Вече не ми купуваха чорба.
Пътувахме още няколко часа и в една столова към нас се присъединиха още трима затворници — „етапът“, „партидата“ ни вече доста нарасна.
Тримата нови бяха на неопределена възраст като всички колимски мърши; с подпухнала бяла кожа, което говореше за глад, за скорбут. Лицата им бяха покрити с петна от измръзвания.
— Къде ви карат?
— В Магадан. На разстрел. Осъдени сме.
