Варлам Шаламов
Заговорът на юристите
В бригадата на Шмельов събираха човешка шлака — хорските отпадъци от златния забой. От „кариерата“, откъдето вадят „пясъци“ и „торф“, имаше три пътя: „под хълма“ — към братските безименни гробове, към болницата и към бригадата на Шмельов — три пътя за мършите. Тази бригада работеше на същото място, където и другите, но й се възлагаха не толкова важни задачи. Лозунгите „Изпълнението на плана е закон“ и „Да се спусне планът в забоите“ не бяха просто думи. Тълкуваха ги по следния начин: не си изпълнил нормата, значи си нарушил закона, излъгал си държавата и те очаква допълнителна присъда, а дори и разплащане със собствения живот.
Шмельовците ги хранеха по-зле, по-малко. Но аз добре помнех тукашната поговорка: „В лагера убива голямата дажба, а не малката“. Не се стремях към големите дажби на основните забойни бригади.
Бях прехвърлен при Шмельов наскоро, преди около три седмици, и все не можех да видя лицето му — зимата беше в разгара си, главата на бригадира бе усукана по сложен начин с някакъв парцалив шал, а вечер в бараката беше тъмно — бензиновата „колимка“ едва осветяваше вратата. Затова не си спомням лицето на бригадира. Само гласа му — пресипнал, настинал.
Беше декември, работехме нощна смяна и всяко излизане бе като изтезание — петдесет градуса под нулата не е шега работа. Но въпреки това през нощта беше по-добре, по-спокойно, в забоя имаше малко началници, по-малко ругатни и побоища.
Бригадата се строяваше за тръгване. През зимата това ставаше в бараката и дори днес ми е мъчително да си спомням тези последни минути преди излизането в ледената нощ за дванадесетчасовата смяна. Тук, в тази нерешителна суетня, пред открехнатата врата, откъдето пълзеше ледена пара, проличаваше характерът на хората. Един, преодолял треперенето, крачеше право в мрака, друг набързо допушваше кой знае откъде появилия се фас от цигара, в който нямаше нито миризма, нито дори следа от махорка; трети пазеше лицето си от студения вятър; четвърти стоеше над печката и събираше топлина в ръкавиците си.
Последните ги изтикваше от бараката дневалният. Навсякъде, във всяка бригада постъпваха така с най-слабите.
В тази бригада още не ме бяха изтиквали насила. Имаше и по-изтощени от мен и това някак ме успокояваше, караше ме неволно да се радвам. Тук засега бях човек. Блъскането и юмруците бяха останали в онази „златна“ бригада, откъдето ме бяха прехвърлили при Шмельов.
Бригадата ни беше в бараката, до вратата, готова за излизане. До мен се приближи Шмельов.
— Ще останеш в бараката — изхриптя той.
— Да не са ме прехвърлили сутрешна смяна? — недоверчиво рекох аз. От смяна в смяна прехвърляха винаги само обратно на часовниковата стрелка, за да не се губи работният ден и затворникът да не получи няколко допълнителни часа за почивка. Тази система ми беше позната.
— Не, вика те Романов.
— Романов ли? Кой е този Романов?
— Я го вижте, гадината, не познавала Романов — намеси се дневалният.
— Инспекторът, разбра ли? Живее малко преди канцеларията. Ще отидеш в осем часа.
— В осем!
Обзе ме огромно облекчение. Ако той ме задържи до дванадесет, до нощния „обяд“, дори повече — имам право днес изобщо да не отивам на работа. Тялото ми веднага усети умората. Но тя бе сладостна, мускулите ми изтръпнаха.
Развързах „колана“, разкопчах горната си дреха и седнах до печката. Веднага ми стана топло и въшките се размърдаха под рубашката ми. Почесах се по врата и гърдите с изгризаните си нокти. И задрямах.
— Време е, време е — разтърсваше ме за рамото дневалният. — Върви и да не забравиш да донесеш цигара.
Почуках на вратата на къщата, където живееше инспекторът. Затракаха резета, безброй резета и ключалки, и някакъв невидим извика иззад вратата:
— Кой си ти?
— Арестантът Андреев по повикване.
Отново се чу щракане на резета, дрънчене на ключалки — и настана тишина.
Студът се промъкваше под ватенката ми, краката ми мръзнеха. Започнах да удрям плъстените си ботуши един в друг — не носехме валенки, а ботуши, съшити от стари панталони и ватенки.
Пак затракаха резетата и двете крила на вратата се отвориха, пропускайки светлина, топлина и музика.
Влязох вътре. Вратата на антрето към трапезарията не беше затворена — там свиреше радио.
Пред мен стоеше инспекторът Романов. По-точно аз стоях пред него, а той нисичък, лъхащ на одеколон, подвижен, се въртеше около мен, като ме разглеждаше с черните си, стрелкащи се очи.
Миризмата на затворник достигна до носа му, той измъкна една снежнобяла носна кърпа и я тръсна. Обляха ме вълни от музика, топлина и одеколон. Най-важното беше топлината. Кахлената камина беше нажежена.
— Ето че се запознахме — възторжено повтаряше Романов, като се движеше около мен и размахваше напарфюмираната си кърпичка. — Ето че се запознахме. Е, влизай. — И той отвори вратата, която водеше към съседната стая — малък кабинет с писалище и два стола. — Сядай. За нищо на света не можеш позна защо съм те извикал. Запали си цигара.
Той затършува в документите, които бяха на бюрото.
— Как ти е името, презимето?
Казах му.
— А кога си роден?
— През 1907-а.
— Юрист ли си?
— Всъщност не съм, но през втората половина на двадесетте години следвах в Московския университет, в юридическия факултет.
— Значи си юрист. Чудесно. Сега стой тук, а аз ще се обадя където трябва и — потегляме.
Романов се измъкна от стаята и скоро след това в трапезарията изключиха музиката и се поведе телефонен разговор.
Задрямах, както си седях на стола. Дори взех нещо да сънувам. Романов ту изчезваше, ту отново изникваше.
— Слушай. Имаш ли някакви лични вещи в бараката?
— Всичко си е при мен.
— Чудесно, наистина чудесно. Сега ще дойде колата и ще тръгваме. Знаеш ли къде? Можеш ли позна? В самия Хатинах, в Управлението! Ходил ли си там? Е, шегувам се, шегувам се…
— Все ми е едно.
— Много добре.
Събух се, разтрих с ръце пръстите на краката си, пренавих си партенките.
Стенният часовник отмери с махалото единадесет и половина. Дори ако това за Хатинах беше шега, все едно днес вече отпада да ходя на работа.
Наблизо забуча кола, светлината на фаровете се плъзна по кепенците на прозорците и опря в тавана на кабинета.
— Да тръгваме, да тръгваме.
Романов беше с бяла полушубка, с якутски калпак и шарени, меки ботуши от еленова кожа.
Закопчах ватенката си, стегнах я с препаската, подържах ръкавиците си над печката.
Излязохме при колата. Беше камионетка с отворена каросерия.
— Колко градуса е днес, Миша? — попита Романов шофьора.
— Шестдесет, другарю инспектор. Освободиха от работа нощните бригади.
Значи и нашата, шмельовската си е в къщи. Излиза, че не ми е провървяло кой знае колко.
— Е, Андреев — рече инспекторът, като подскачаше наоколо ми. — Ти се качи отзад. Близо е. А Миша ще кара по-бързичко. Нали, Миша?
