двайсетгодишна присъда и умря много бързо — не издържа бремето на колимската зима. След много години от вестниците научих истината за убийството на Ханджян. Излиза, че Берия собственоръчно застрелял Ханджян в кабинета си. Случайно съм запомнил цялата тази история — смъртта на ученика в колимския забой.
Много ми се искаше поне за един ден да стана разносвач на инструменти, но аз разбирах, че момчето, че ученикът със замръзналите пръсти, овързани в мръсни ръкавици и с гладния блясък в очите, е по-добра кандидатура от мен.
Оставаше ми само количката. Трябваше да умея да работя и с кирка, и с лопата, и да сондирам — да, да, но в тази каменна яма на златния разрез аз предпочитах количката.
Златният сезон е кратък — от средата на май до средата на септември. Но дори и в четиридесет градусовата жега на юли под краката на арестанта е ледена вода. Работи се по гумени ботуши. В забоите не достигат както инструментите, така и гумените ботуши.
На дъното на изкопа — на каменната яма с неправилна форма — са постлани дебели дъски, които са не просто постлани, ами са здраво съединени една с друга в специфично инженерно съоръжение — централната рампа. Широчината на тази рампа не е по-голяма от половин метър. Рампата е закрепена неподвижно, за да не провисват дъските, за да не се криви колелото, за да може количарят да изтъркаля количката на бегом.
Тази рампа е дълга около триста метра. Във всеки изкоп имаше по една рампа — тя беше част от изкопа, душа на изкопа и на ръчния каторжен труд, приложил малката механизация.
От рампата тръгват разклонения, много разклонения — във всеки забой, във всяко кътче на изкопа. Към всяка бригада се разклоняват дъски, закрепени не толкова солидно, колкото тези на централната рампа, но все пак надеждно.
Сглобените от лиственици скелета се протриват от бясното движение на количките — нали златният сезон е кратък — и после се заменят с нови. Както и хората.
Излизането на централната рампа трябваше да се извършва технично: трябваше да си изтъркаляш количката и да завиеш без да вкарваш колелото в главния улей, който се беше протрил в средата на дъската и вървеше като панделка или като змия — впрочем, в Колима няма змии — от забоя до естакадата, от самото начало до самия край, до бункера. След като докараш количката до самата централна рампа, беше важно да завиеш, да удържиш количката в равновесие със собствените си мускули и като уловиш момента, да се включиш в бясната надпревара по централната рампа — макар че там няма изпреварване и няма пререждане, понеже няма място за изпреварване — въпреки това ти трябва в галоп да буташ своята количка нагоре, нагоре, нагоре, нагоре по бавно повдигащата се на подпорки централна рампа, неотклонно нагоре и все в галоп, за да не те съборят онези, които са добре нахранени или пък са още новаци.
Важно е да не се помайваш, да внимаваш да не те съборят, и докато не изнесеш количката на естакадата на три метра височина — там е дървеният бункер, облицован с дъски и ти трябва да обърнеш количката в бункера, да я изсипеш в бункера — повече не те интересува, нататък не е твоя работа. Под естакадата минава вагонетка, но тази вагонетка няма ти да я караш до промиващия уред, до трошачката. Вагонетката се движи по релси до трошачката — до промиващия прибор. Но това не е твоя работа.
Ти трябва да изхвърляш количката с дръжките нагоре, като я изсипеш цялата над бункера — така е най-шик! — а после да подхванеш празната количка и бързо да се дръпнеш настрана, за да се огледаш, малко да си поемеш дъх и да направиш път на тези, които още ги хранят добре.
Обратно от естакадата към забоя върви резервна рампа, направена от стари, износени от централната рампа дъски, които обаче са също качествени и здраво хванати с пирони. Дай път на тези, които тичат с всички сили, пускай ги, свали си количката от рампата — ще чуеш предупреждаващ вик — ако не искаш да те изблъскат. Почини си някак — като чистиш количката или като правиш път на другите, но помни: когато се върнеш по празната рампа в своя забой, ти няма да си почиваш нито миг, на работната рампа те чака нова количка, която твоите другари са запълнили, докато ти си тичал с количката по естакадата.
Затова трябва да се запомни: изкуството да търкаляш количка се състои в това, че на връщане трябва да буташ празната количка по празната рампа по съвсем друг начин — не така, както си бутал натоварената. Празната количка трябва да се преобърне, да се бута с колелото напред, а пръстите да се сложат върху вдигнатите нагоре дръжки на количката. Точно това е почивка, икономия на сили, отлив на кръвта от ръцете. Количарят се връща с вдигнати ръце. Кръвта се отдръпва. Количарят си пази силите.
Като дотъркаляш количката до своя забой, ти просто я захвърляш. На работната рампа са ти подготвили друга количка, понеже никой в забоя не може да стои без работа, без движение, без да мърда — във всеки случай никой по член петдесет и осем. Под твърдия поглед на бригадира, на наблюдателя, на конвоя, на началника на ОЛП, на началника на мината, ти хващаш дръжките на следващата количка и заминаваш за централната рампа — това се нарича конвейер, сменна точка. Един от най-страшните закони на производството, който винаги се спазва.
Ако твоите другари са милостиви, това е добре. От бригадира такова нещо не може да се очаква, за разлика от старшия по звено — нали навсякъде има старши и младши, а възможността някой да стане старши не е изключена за никого, в това число и за тези по петдесет и осми. Само другарите ти да са милостиви и да ти позволят поне малко да си поемеш дъх. За никаква почивка за по цигара не може и дума да става. През 1938 година почивката за цигара беше политическо престъпление, саботаж, и се наказваше по член петдесет и осем, алинея четиринайсет.
Обаче не става така. Собствените ти другари следят да не лъжеш държавата, да не си почиваш, когато това не е разрешено. Следят дали си изработваш дажбата. Другарите ти нито искат да си добре, нито искат да ти променят омразата, яда, глада и студа. А ако на другарите ти им е все едно — през трийсет и осма в Колима имаше твърде малко такива — то след тях идва ред на бригадира, а ако бригадирът е отишъл някъде да се постопли, той е оставил да го замества някой официален наблюдател — помощник-бригадир от бачкаторите. Така доктор Кривицки, бивш заместник на наркома на отбранителната промишленост, ден след ден ми пиеше кръвта в колимската спецзона.
Ако и бригадирът не те види, ще те види десетникът, наблюдателят, техническият ръководител, началникът на участъка, началникът на мината. Ще те види конвоят и с приклада на автомата ще те отучи от волности. Ще те види дежурният по мина от местната партийна организация, пратеникът на райотдела и мрежата му от информатори. Ще те види представителят на Западното, Северното и Югозападното управление на Далстрой или на самия Магадан, представителят на ГУЛАГ от Москва. Всички са взрени във всяко твое движение — цялата литература и цялата публицистика следят да не би да си отишъл да сереш по никое време: трудно ти е да си закопчаеш гащите, понеже ръцете ти не се огъват. Те са свикнали да се огъват по дръжката на кирката и на количката. Това е почти парализа. А конвоят крещи:
— Къде ти е лайното? Къде ти е лайното, питам.
И замахва с приклада. Конвоят не ще и да знае за пелаграта, нито за скорбута, нито за дизентерията.
Ето затова количарят си почива по пътя.
Сега нашата повест за количката ще се прекъсне от документ: обширен цитат от статията „Проблеми с количката“, публикувана във вестник „Съветска Колима“ през ноември 1936 година.
„… За някакъв период от време ние сме принудени тясно да обвържем проблема с извозването на пръстта, торфа и пясъка с проблема с количките. Трудно е да се каже колко дълго ще трае този период, в продължение на който ние ще извършваме извозването с ръчни колички, но достатъчно точно можем да кажем, че от конструкцията на количката в огромна степен зависят и темповете на производителността, и себестойността на продукцията. Работата е в това, че тези колички се оказаха с вместимост от едва 0.075 кубически метра, докато е нужна вместимост от поне 0.12 кубически метра… В следващите години нашите мини ще имат нужда от няколко десетки хиляди колички. Ако тези колички не отговарят на всички изисквания, поставени от самите работници и от темповете на производството, то първо, ние ще забавяме производството, второ — не е производително да хабим мускулната сила на работниците, и трето, ще се харчат безцелно огромни държавни средства.“
Всичко е справедливо. Има само една неточност: за 1937 и за следващите години бяха нужни не няколко хиляди колички, а няколко милиона от тези големи колички, които побираха една десета от кубическия метър и „съответстваха на изискванията, поставени от самите работници“.
Много, много години след тази статия, около трийсет години по-късно, мой добър приятел получи
