апартамент и се събрахме да отпразнуваме това. Всеки подаряваше каквото може и за много полезен подарък се смятаха абажурите с прилежащи към тях кабели. През шейсетте години в Москва вече можеха да се купят такива абажури.
Мъжете все не успяваха да се справят с връзването на кабелите от подаръка. През това време влязох аз и една друга моя позната се провикна: „Я запретнете ръкави и покажете на тези марди, че един колимчанин умее всичко, че е обучен на всякаква работа.“
— Не — казах аз. — В Колима се научих само да карам количка. И да разбивам камък с кирка.
Наистина, аз не придобих никакви знания и никакво умение в Колима.
Но с цялото си тяло знам, умея и мога да повторя как се търкаля, как се тика количка.
Когато един количар хваща количката — омразната голяма (десет колички на кубически метър) или „любимата“ малка, то първата му работа е да се изправи. Да разпъне цялото си тяло, да стои изправен и с ръце зад гърба. Пръстите и на двете ръце трябва плътно да обгръщат дръжките на натоварената количка.
Първият тласък към движението се дава от цялото тяло, с гърба, с мускулите на раменния пояс — така, че опората да е в раменния пояс. Когато количката помръдне, когато колелото се завърти, ръцете може да се преместят малко напред и да се поосвободи раменния пояс.
Количарят не вижда колелото, той само го чувства и налучква всички завои от началото до края на пътя. Раменните и предраменните мускули служат, за да завиеш, да преместиш, да подбутнеш количката по нанагорнището на естакадата. В самото движение на количката по рампата тези мускули не са най- важните.
Това единство на колело и тяло, общата им посока на движение, съвместното им равновесие, се подкрепят и удържат с цялото тяло, с шия и гръб не по-малко, отколкото с бицепс.
Докато не автоматизираш това движение, това прехвърляне на сила върху количката, върху колелото на количката, не си станал количар.
Тялото завинаги, за цял живот пази придобитите навици.
Количките на Колима биват три вида: първата е обикновена, „златотърсаческа“ количка с капацитет 0.03 кубически метра, три стотни от кубическия метър, тринайсет колички на кубически метър руда. Колко тежи такава количка?
Към сезона на трийсет и седма година златотърсаческите колички бяха извадени от употреба в златните забои на Колима като маломерни и едва ли не вредителски.
Към сезона на трийсет и седма и трийсет и осма година Гулагските или берзинските колички бяха с капацитет от 0.1–1.12 кубически метра и се наричаха големи колички. Десет колички на кубически метър. Стотици хиляди такива колички бяха изработени за Колима и докарани от континента като стока, по-важна от витамините.
В мините имаше и метални колички, които също бяха изработени на континента — занитени, железни. Тези колички имаха вместимост от 0.075 кубически метра, два пъти по-голяма от златотърсаческите, но, разбира се, те не устройваха шефовете. ГУЛАГ набираше сила.
Тези колички не ставаха за забоите на Колима. Един-два пъти в живота ми се случи да поработя с такава количка. В конструкцията им беше допусната грешка — количарят не можеше да се изправи, докато бута количката — не се получаваше единство на тялото и на метала. Човешкото тяло по-добре се разбира с една дървена конструкция и лесно се съюзява с нея.
Тази количка можеше да се бута напред само ако се прегънеш на три, но тогава колелото само се извърташе от рампата. Сам човек не можеше да постави количката върху рампата. Трябваше му помощ.
Човек не можеше да удържи металните колички за дръжките, като се изправи и като избута количката напред, а беше невъзможно и да се промени конструкцията, дължината на дръжката, ъгъла на наклона. Така си и излязоха от употреба тези колички, след като бяха измъчили хората повече и от големите.
Случвало ми се е да видя колимските отчети за „основното производство“, за „най-важния метал“; ако не забравяме, че статистиката е фалшива наука, значи никога няма да се публикуват верните цифри.
Но дори и да признаем официално цифрата от съобщенията, то читателят и зрителят пак лесно ще се ориентират в колимските тайни. Тези колимски цифри може да се приемат на доверие, а те се състояха в това, че:
1) добивът на пясък от изкопите с ръчно извозване е до 80 метра и така нататък;
2) разкриването на торф (тоест зимна работа, изнасяне на камък, на почва) с ръчно извозване е до 80 метра.
Осемдесет метра са значително разстояние за извозване. Това е средна цифра и тя означава, че най- добрите бригади — на битовите, на криминалните, на всякаквите „челници в производството“, които все така са получавали не дажбата за „пътници“, а дажба за стахановци или за ударници, и които все още са си изработвали нормата, — са се давали близки, изгодни забои с извозване на по пет-шест метра от бункера на естакадата.
Тук нещата имаха производствен смисъл, политически смисъл, а имаха и смисъла на безчовечност, на убийство.
За половин година на мина „Партизан“, от август трийсет и седма до декември трийсет и осма, аз не помня нашата бригада да е работила дори и един ден, дори и един час в най-близкия, в изгодния и в единствено възможния за пътници забой.
Но ние не осигурявахме „проценти“, и затова нашата бригада (винаги се намираше такава бригада и аз винаги съм работил точно в такава бригада от „пътници“) се пращаше на далечно извозване. Триста, двеста и петдесет метра за извозване — това значи убийство, планирано убийство за всяка челна бригада.
Така че ние бутахме количките на триста метра пред насъсканите срещу нас кучета, но дори и тези триста метра, ако средното число е осемдесет, криеха нова тайна. Безправният член петдесет и осем винаги беше премятан, а изработеното от него беше приписвано на същите онези битови или криминални, които избутваха едни десет метра до естакадата.
Добре си спомням лятната нощ, когато изведох на рампата натоварената от другарите ми количка. В нашия забой нямахме право да използваме малки колички. Аз бутах количка, натоварена с пясък — в Колима земният слой, който съдържа злато, е различен — може да е чакъл, може да е пясък, а може да е и скала с пясък.
Мускулите ми се тресяха от слабост и всяка минута потреперваха в моето изтощено, измъчено тяло, покрито с язви от скорбут, с неизлекувани измръзвания, с болки от побои. Трябваше да се тръгва към централната рампа от нашия ъгъл, да се излиза от дъската, която води от нашия забой към централната рампа. На централната рампа се носеше тътен от количките на няколко бригади. Тука никой нямаше да ме чака. По продължението на рампата се разхождаха началници, пришпорваха количарите с тояги и псувни, хвалеха онези, които тичешком бутаха количката и псуваха гладните като мен охлюви.
Нямаше как, трябваше да мина през побоите, псувните и тътена, така че избутах количката на централната рампа и самият аз се завъртях, улавяйки движението на количката, за да успея да я изправя, ако колелото кривне настрана.
Количката се бута добре само тогава, когато телом си с нея, само тогава можеш да я управляваш. Това е физическо усещане като това с велосипеда. Но велосипедът едно време беше победа. А количката беше поражение, обида, предизвикваща омраза, презрение към самия себе си.
Издърпах количката на рампата и количката се затъркаля към естакадата, а аз се затичах след количката, тръгнах с количката по рампата, като се люлеех, само и само да удържа колелото на количката върху дъската.
Няколко десетки метри и на централната рампа взе да се качва другата бригада, а от тази дъска, от това място количката можеше да се бута само тичешком.
Веднага ме събориха от рампата, грубо ме избутаха и аз едвам удържах количката в равновесие, защото нали това беше пясък, а всичко, разсипано по пътя ни е казано да се събира и да се откарва нататък. Аз дори се радвах, че са ме бутнали, можех поне малко да си почина.
В забоя не можеше да се почива дори и минута. За такова нещо следваше бой от бригадирите, десетниците, конвоя — аз добре знаех това, затова и се „въртях“, просто си сменях мускулите, като вместо
