мускулите на раменния пояс и на рамото, гледах някакви други мускули да ме удържат на земята.
Премина бригадата с големите колички и аз отново можех да изляза на централната рампа.
Дали ще има нещо за ядене в този ден — за това не мислех, пък и за нищо не мислех, нищо не оставаше в мозъка ми, освен псувни, злост и безсилие.
Не по-малко от половин час мина, докато стигна до естакадата с моята количка. Естакадата не беше висока, беше само един метър, с настилка от дебели дъски. Там имаше една яма-бункер и в този заграден бункер-фуния трябваше да се изсипе пръстта.
Под естакадата минават железни вагонетки, които по въже плуват към трошачката — към устройството за промиване, където пръстта се промива под струя вода и златото се утаява на дъното на коритото. На върха на коритото-трошачка на двайсетина метра дължина работят хора, които изсипват лопатите пръст и трошат тази пръст. Количарите не може да трошат, пък и член петдесет и осем дори и на шега не го пускат близо до златото. По някаква причина работата на трошачката — тя е по-лека, разбира се, от забоя — се смяташе за допустима само за „приятелите на народа“. Аз избрах момент, когато на естакадата нямаше нито колички, нито други бригади.
Естакадата не беше висока. Работил съм и на високи естакади — на около десет метра височина. Там на мястото, на което се стъпва върху естакадата стоеше един специален човек, който помагаше на количаря да извози товара до върха, до бункера. Това е по-сериозна работа. В тази нощ естакадата беше малка, но все едно нямах сили да бутам количката напред.
Чувствах, че закъснявам, напрегнах последните си сили и избутах количката до началото на нанагорнището. Но нямах сили да бутам тази количка, тази непълна количка, нагоре. Аз, който отдавна вече ходех по тази минна земя, като си влачех подметките, като си премествах краката, без да отделям подметките от земята, без да имам сили да го направя по друг начин — нито да си вдигна по-високо крака, нито да го движа по-бързо. Аз отдавна вече ходех така по лагера и по забоя и непрекъснато бях подбутван от бригадирите, конвоя, десетника, техническия ръководител, дневалния и надзирателите.
Почувствах, че ме ръчкат в гърба и макар да не беше силно, почувствах, че падам надолу по естакадата заедно с количката, която още държах за дръжките, като че ли все още имаше накъде да ходя и накъде да я насочвам, освен към ада.
Просто ме бяха избутали — големите колички на член петдесет и осем се движеха към бункера. Това си бяха нашите другари, бригадата от съседната секция. Но и бригадата, и нейният бригадир Фурсов искаха само да покажат, че точно той и неговата бригада, и неговата голяма количка, нямат нищо общо с такъв гладен фашист като мен.
Пред бункера стоеше технически ръководител на нашия участък, волнонаемният Пьотр Бражников и началникът на мината Леонид Михайлович Анисимов.
И ето че се приготвих да събирам пясъка с лопатата — това всъщност е хлъзгава каменна каша, която е тежка като живака и като него представлява едно неуловимо, хлъзгаво, каменно тесто. То трябваше да се раздроби и да се подхване отдолу с лопатата, за да се метне обратно на количката, но това не беше възможно, нямах сили за това, затова започнах с ръце да откъсвам парчета от този слепнал се пясък, този тежък, хлъзгав, скъпоценен пясък.
До мен стояха Анисимов и Бражников и чакаха да събера в количката всичко до последното камъче. Аз помъкнах количката към трапа и тръгнах по нанагорнището, и отново започнах да бутам нагоре количката. Началниците бяха обезпокоени само от това да не би да препреча пътя на другите бригади. Аз отново сложих количката върху рампата и се опитах да я избутам на естакадата.
И отново ме събориха. Този път аз очаквах да ме ударят и успях да отместя количката настрана върху самия склон. Дойдоха и си отидоха други бригади, а аз отново взех да се изкачвам. Избутах я, изсипах я — вътре нямаше много товар, остъргах с лопата остатъците от скъпоценния пясък, полепнали по краищата на количката ми и добутах количката до рампата за обратно, до резервната рампа, до втората рампа, където се бутаха празни колички на път за златния забой.
Бражников и Анисимов дочакаха да си свърша работата и ме наобиколиха, докато давах път на празните от другите бригади.
— А къде е компенсаторът на височините? — каза началникът на мината с глас на тенорче.
— Тука не са разрешени — каза Бражников. Началникът на мината беше от служителите на НКВД, който вечер усвояваше планинската специалност.
— Той бригадирът не иска да дава човек, нека, вика, да го вземат от бригадата на пътниците. И Венка Бика не ще. Вика, че не му трябвала кука за такава естакада. Кой е тоя, дето не може да избута една количка на два метра височина по полегат склон? Враг на народа, престъпник.
— Да — каза Анисимов, — да!
— Той нарочно ни пада пред очите. Няма нужда от никакъв компенсатор на височини.
„Компенсатор на височини“ наричаха куката — допълнителен работник, който по пътя нагоре към бункера закачваше една специална кука за предната част на количката и помагаше да се издърпа скъпоценния товар на естакадата. Тези куки бяха направени от сондажни гребла от по един метър дължина, лъжиците бяха разтопени в ковачницата, огънати и превърнати в куки.
Нашият бригадир не искаше да дава човек, който да помага на чуждите бригади.
Можеше да се връщам в забоя.
Количарят е длъжен да чувства количката, центъра на тежестта на количката, нейното колело, оста на колелото, посоката на колелото. Нали количарят не вижда колелото — нито по пътя, нито с натоварването, нито на връщане. Той трябва да чувства колелото. Колелата на количките биват два вида — едното е с по- тясна желязна ивица, оформяща кръга и с по-широк диаметър, а другото е с по-широка ивица. В пълно съответствие със законите на физиката първото се движи по-леко, но второто е по-устойчиво.
В колелото се вкарва клин, смазва се с катран, със солидол, със смазка за колела и плътно се вмъква в отвора в долната част на количката. Количката трябва да се смазва внимателно.
Обикновено баките с тази смазка са до бараката с инструменти.
Колко ли стотици хиляди колички се изпочупват за един златен сезон в Колима? Само в едно много малко управление има данни за това и те са за десетки хиляди.
В пътното управление, където не се добива злато, използват същите тези големи и малки колички. Камъкът е камък навсякъде. Кубическите метри все са си кубически метри. Гладът си е глад.
Самото централно шосе е своеобразна централна рампа на колимския златен край. От него тръгват разклонения — каменни пътни разклонения с двупосочно движение, докато по централното шосе движението е с осем ленти и свързва мините, рудниците с шосето.
По права линия шосето до Нера е хиляда и двеста километра, а през Делянкир и Кулу по посока на Тенкинския район са повече и от две хиляди километра.
Но по време на войната на трасето дойдоха булдозери. Още по-рано бяха дошли екскаватори.
През 1938 година нямаше екскаватори.
Зад Ягодное бяха построени шестстотин километра шосе, а пътищата към мините на Южното и Северното управления вече бяха построени. Колима вече даваше злато, началството вече получаваше ордени.
Всички тези милиарди кубически метри взривени скали, всички тези пътища, шосета и връзки, поставянето на апаратурата за промиване, изграждането на селища и на гробища — всичко това е правено на ръка, с количка и кирка.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 2010 Татяна Ваксберг, превод от руски
Варлам Шаламов
Тачка II,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
