Андроников.
Да, точно така се нарича такъв разказвач — „ро̀манист“. Това е съвсем определено понятие, термин от апашкия речник.
„Ро̀ман“ и „ро̀манист“.
„Ро̀манистът“, т.е. разказвачът, разбира се, не е задължително да е криминален. Напротив, „ро̀манистът-балък“ се цени не по-малко, а дори повече, понеже онова, което разправят, което са в състояние да разправят апашите, е ограничено — няколко популярни сюжета и толкоз. Винаги може да стане така, че новодошлият балък да знае някоя интересна история. Съумее ли да я разправи — ще бъде награден със снизходителното внимание на апашите — понеже дори в такива случаи Изкуството не е в състояние да спаси дрехите му или някой колет. Легендата за Орфей все пак е само легенда. Но ако не съществува такъв житейски конфликт, „ро̀манистът“ ще получи място на наровете близо до криминалните, а за обед — допълнителна паница чорба.
Впрочем не би било вярно да се каже, че „ро̀маните“ съществуват единствено за убиване на времето в затвора. Не, тяхното значение е по-голямо, по-дълбоко, по-сериозно, по-важно.
„Ро̀манът“ е едва ли не единствената форма за приобщаване на апаша към изкуството. „Ро̀манът“ отговаря на уродливата, ала мощна естетическа потребност на апаша, който не чете книги, списания и вестници, а „нагъва културата“ (специален израз) в тази нейна устна разновидност.
Слушането на „ро̀мани“ представлява нещо като културна традиция, много почитана от апашите. „Ро̀мани“ са се разправяли открай време, те са осветени от цялата история на престъпния свят. Затова се смята за признак на добър вкус да се слушат „ро̀мани“, да се обича и да се покровителствува подобно изкуство. Апашите са традиционни меценати на „ро̀манистите“ — възпитани са да бъдат такива и никой не би се отказал да послуша някой „ро̀манист“ дори да му се прозява до ушите. Е, ясно е, че грабежите, апашките дискусии и също така задължителният страстен интерес към бурните игри на карти — всичко това е по-важно от „ро̀маните“.
До „ро̀маните“ се стига през свободното време. В затвора картите са забранени и макар тестето да се прави от вестникарска хартия с помощта на химически молив и сдъвкан хляб с невероятна скорост, зад която личи хилядолетният опит на поколения апаши — все пак в затвора не винаги може да се играе.
Нито един апаш никога не ще си признае, че не обича „ро̀маните“. Романите сякаш са обявени за свещени от апашкото вероизповедание, включени са в кодекса на поведението, на духовните нужди.
Апашите не обичат книгите, не обичат да четат. Рядко, много рядко може да се срещне сред тях някой, който от малък да обича четенето. Такива „изкопаеми“ четат почти скришом, едва ли не тайно от другарите си — страхуват се от язвителните и груби насмешки, сякаш правят нещо недостойно за апаш, нещо от лукавия. Завиждайки на интелигенцията, апашите я мразят и във всяка излишна „грамотност“ усещат нещо чуждо, враждебно. И в същото време въпросните „Бел ами“ или „Граф Монте Кристо“, поднесени във вид на „ро̀ман“, будят всеобщ интерес.
Разбира се, апашът-читател би могъл да обясни на апаша-слушател как стоят нещата, но… голяма е властта на традициите.
Нито един изследовател на литературата, нито един мемоарист никога не е споменавал дори този вид устна словесност, съществуваща от незапомнени времена до наши дни.
„Ро̀манът“, както го наричат апашите, е не само роман, нещата не опират единствено до промяна на ударението. Това ударение са го премествали и грамотните камериерки, чиято слабост е бил Антон Кречетов, и Настя на Горки, прелистваща „фаталната любов“.
„Фраскането на ро̀мани“ е много древен апашки обичай с цялата му религиозна задължителност, включена в кредото на апаша заедно с играта на карти, пиянството, разврата, грабежите, бягствата и „съдилищата на честта“. Това е необходим елемент от апашкия бит, тяхната литература.
Понятието „ро̀ман“ е достатъчно обширно. То включва най-различни прозаични жанрове. Това са и романът, и повестта, и всеки разказ, действителен или етнографски очерк, исторически труд, театрална постановка, радиопиеса, преразказ на гледан филм, върнал се от езика на екрана към сценария, фабулата се преплита със собствената импровизация на разказвача и в строгия смисъл на думата „ро̀манът“ е творение на момента, както театралният спектакъл. Той се ражда един-единствен път, ставайки още по- ефимерен и нестабилен, отколкото играта на актьора на сцената, понеже актьорът все пак се придържа към твърдо установения текст, даден му от драматурга. В прочутия „театър на импровизацията“ импровизираха много по-малко, отколкото който и да е затворнически или лагерен „ро̀манист“.
Едновремешните „ро̀мани“ от типа на „Шайката на валетата купа“ или „Княз Вяземски“ са изчезнали от руския читателски пазар преди повече от петдесет години. Историците и литераторите благоволяват да обърнат внимание единствено на „Рокамбол“ или Шерлок Холмс.
Руското булевардно четиво от миналия век се е запазило единствено в подземния свят на апашите. Криминалните „ро̀манисти“ разказват, „фраскат“ именно тези старинни „ро̀мани“. Това е нещо като апашка класика.
Разказвачът-„балък“ в огромното мнозинство от случаите е в състояние да преразкаже произведението, което е чел „на свобода“. За „Княз Вяземски“ той научава за свое голямо учудване едва в затвора, след разказа на някой апаш-„ро̀манист“.
„Това се случило в Москва, на Разгуляй, там в един светски «печиз» често се отбивал граф Потоцки. Бил юноша, силен момък.“
„По-полека, по-полека“ — молят слушателите.
„Ро̀манистът“ забавя темпото на разказа. Той обикновено разправя до пълно изнемогване, понеже докато не заспи поне един слушател се смята за неприлично разказът да бъде прекъснат. Отсечени глави, пачки долари, скъпоценни камъни, намерени в стомаха или в червата на някоя великосветска „фуста“ се редуват в разказа.
Най-сетне „ро̀манът“ свършва, останалият без сили „ро̀манист“ изпълзява на мястото си, удовлетворените слушатели просват разноцветните си памучни одеяла — необходимата битова принадлежност на всеки уважаващ себе си апаш…
Такъв е „ро̀манът“ в затвора. Но в лагера той е друг.
Затворът и трудовият лагер са различни неща, които нямат почти нищо общо по психологическото си съдържание, въпреки общите на пръв поглед черти. Затворът стои много по-близо до обикновения живот, отколкото лагерът.
Онзи почти винаги любителски литературен оттенък, който носи заниманието „ро̀манист“ за „балъка“ в затвора, внезапно придобива трагичен, зловещ отблясък.
Като че ли всичко си е както преди. Същите възложители-апаши, същите вечерни часове за разкази, същата тематика. Но тук „ро̀маните“ се разправят за къшей хляб, за „чорбица“, сипана в канчето от консервена кутия.
„Ро̀манистите“ тук бяха предостатъчно. За този къшей хляб, за чорбата претендираха десетки гладни хора и имаше случаи, когато полумъртвият „ро̀манист“ падаше в несвяст от глад по време на разказа. За да се избегнат подобни случаи, стана обичай поредният „ро̀манист“ да получава чорбица преди да „фрасне“. Този разумен обичай се закрепи.
В многолюдните лагерни „изолатори“ — подобия на затвори в затворите — раздаването на храната обикновено се ръководеше от криминалните. Администрацията нямаше как да се бори с това. Те първо засищаха своя глад и едва тогава останалите обитатели на бараката сядаха да ядат.
Огромната барака с пръстен под е осветена от „бензинка“ — газениче.
Всички освен апашите са работили цял ден, прекарали са много часове в ужасен студ. „Ро̀манистът“ иска да се стопли, спи му се, ляга му се, сяда му се, но още повече от сън, топлина и покой му се иска да яде, да яде каквото и да било. С невероятно, фантастично усилие на волята си той мобилизира своя мозък за двучасов „ро̀ман“, за да достави удоволствие на апашите. И едва завършил криминалето, „ро̀манистът“ сърба вече изстиналата, покрита с ледена коричка „чорбица“ и лочи, облизва до дъно ламариненото канче от консервена кутия. Не му трябва лъжица — пръстите и езикът ще му свършат по-добра работа от каквато и да било лъжица.
Останал без сили, след постоянни напразни опити поне за миг да напълни с нещо изтънелия си и самоизяждащ се стомах, бившият доцент предлага услугите си като „ро̀манист“. Доцентът знае, че в случай на успех, на одобрение от страна на работодателите той ще бъде подхранван, избавен от побоите.
