Варлам Шаламов
Как се „фраскат романи“
Времето в затвора тече бавно. Часовете се точат безкрай, понеже са еднообразни, безсюжетни. Животът, изместен в отрязъка от време между командата за ставане от сън и отбоя, е строго регламентиран — в този регламент е заложено някакво музикално начало, някакъв равномерен ритъм на затворническия живот, внасящ организираща струя в потока от индивидуални душевни потресения, лични драми, привнесени отвън, от шумния и разнообразен свят отвъд стените на затвора. В тази затворническа симфония се включва и разграфеното на квадрати звездно небе, и слънчевото зайче, дошло от цевта на пушката на часовия от наблюдателната кула, която по архитектурата си прилича на високите сгради. В тази симфония влиза и незабравимият звук на ключалката на килията, музикалният й звън, наподобяващ звука от отварянето на старите ракли на големите търговци. И много, много друго.
Времето, прекарано в затвора, е почти без външни впечатления — затова по-късно то изглежда като черна дупка, празно място, бездънна яма, откъдето паметта с мъка и без желание вади някое събитие. Има си хас — та нали човек не обича да си спомня лошото и паметта, послушно изпълнявайки тайната воля на своя господар, крие неприятните събития в най-тъмните си кътчета. А и събития ли са това? Мащабите на понятията са изместени и причините за кървавата затворническа разпра изглеждат абсолютно неразбираеми за един „страничен“ човек. По-късно това време ще изглежда безсюжетно, празно; на човек ще му се струва, че времето е отлетяло много бързо, толкова по-бързо, колкото по-бавно се е точило.
Но все пак часовниковият механизъм никак не е условен. Именно той внася ред в хаоса. Той е географската мрежа от меридиани и паралели, с които са разграфени островите и континентите на нашия живот.
Това правило важи и за обикновения живот, но в затвора става по-ясно, по-категорично.
Именно през тези дълги часове в затвора апашите убиват времето не само с фукните си, описвайки грабежите и другите свои похождения. Тези разкази са измислица, художествена симулация на събитията. В медицината има един термин „агравация“ — преувеличаване, когато нищожна болест се представя като ужасно страдание. Приказките на апашите неподобяват такава агравация. Медната копейка на истината се превръща в цяла сребърна рубла.
Апашът разправя с кого е „обикалял“, къде е „работил“ по-рано, представя се на непознатите си авери, разказва как е прониквал в непристъпните милерови сейфове, докато в действителност „ударът“ му е бил да задигне простряно пране пред нечия вила.
Жените, с които е бил, са невиждани красавици, притежаващи едва ли не милиони.
В цялото това лъготене, „мемоарно“ лъготене, освен определена естетическа наслада от разправяното — удоволствие както за разказвача, така и за слушателите — има нещо по-важно и много по-опасно.
Става дума, че всички тези затворнически хиперболи представляват пропаганден, агитационен материал, чието значение никак не е малко. Тези разкази са апашкият университет, катедрата на страшната им наука. Младите апашори слушат „старците“, укрепват вярата си. Хлапаците благоговеят пред героите на небивалите подвизи и започват да мечтаят и те да извършат нещо подобно. Става приобщаване на неофитите. Младият апаш запомня тези наставления за цял живот.
Може би апашът-разказвач също иска да вярва на собствените си вдъхновени лъжи подобно на Хлестаков. По този начин той изглежда на самия себе си по-силен, по-велик.
И ето, когато запознанството на апашите с новите им другари е приключено, когато устните формуляри на новодошлите са попълнени, когато приливите на самохвалство са утихнали и някои особено пикантни епизоди са повторени по два пъти и вече са толкова добре запомнени, че всеки от слушателите в друга обстановка е в състояние да пробута тези чужди похождения за свои собствени, а на затворническия ден все още не му се вижда краят — в нечия глава се ражда щастливата мисъл…
— Ами ако „фраснем“ един „ро̀ман“?
И нечия татуирана фигура изпълзява в жълтата светлина на електрическата крушка, която е толкова слаба, че затруднява четенето, настанява се удобно и започва с „дебютна“ бързина, която прилича на привичните първи ходове в шахматната партия:
„В град Одеса, още преди революцията, живели един много известен княз и неговата жена красавица.“
„Да фраснеш“ на апашки език означава „да разкажеш“. Не е трудно човек да отгатне произхода на този арготизъм. Разказваният, „изфрасканият“ „ро̀ман“ е сякаш устен отпечатък на повествованието.
„Ро̀манът“ като литературна форма не е задължително да е роман, повест или разказ. Това може да бъде който и да е мемоар, филм, исторически труд. „Ро̀манът“ винаги е чуждо безименно творчество, изложено в устна форма. Никой никога не назовава автора и не го знае.
Изискването е разказът да е дълъг — та нали едно от предназначенията му е да убива времето.
„Ро̀манът“ винаги е наполовина импровизация, понеже, чут някъде по-рано, той частично бива забравян, а частично се допълва с нови подробности — тяхната цветистост зависи от способностите на разказвача.
Съществуват няколко най-разпространени, най-популярни „ро̀мани“, няколко сценарии схеми, на които би завидял дори театърът на импровизацията „Семперанте“.
Това, разбира се, са „криминалета“.
Интересът е фактът, че съвременното съветско криминално четиво напълно се отхвърля от апашите. Не защото не е достатъчно усукано или понеже е написано бездарно — нещата, които се слушат с огромно удоволствие, са още по-груби и още по-бездарни. Освен това разказвачите биха могли да оправят пропуските в повестите на Адамов или Шейнин.
Не, апашите просто не се интересуват от съвременността. „Ние най-добре си знаем за нашия живот“ — казват те напълно основателно.
Най-популярните „ро̀мани“ са „Княз Вяземски“, „Шайката на валетата купа“, безсмъртният „Рокамбол“ — остатъци от онова чудно — родно и преводно — четиво на жителите на Русия от миналото столетие, когато класик е не само Понсон дьо Терай, но и Ксавие де Монтепан и неговите многотомни романи: „Детективът-убиец“, „Невинно екзекутираният“ и т.н.
От сюжетите, взети от доброкачествените литературни произведения, твърда позиция заема „Граф Монте Кристо“; напротив, „Тримата мускетари“ нямат никакъв успех и се възприемат като комичен роман. Значи френският режисьор, заснел филм-оперета по „Тримата мускетари“, е имал всички основания.
Никаква мистика, никаква фантастика, никаква „психология“. Сюжетност и натурализъм с повечко секс — това е лозунгът на устната апашка литература.
В един от тези „ро̀мани“ можеше да се разпознае „Бел ами“ на Мопасан. Разбира се, и заглавието, и имената на героите бяха съвсем други, а и самата фабула бе много променена. Но основната нишка — кариерата на сутеньора — бе останала.
„Ана Каренина“ бе преправена от „ро̀манистите“ също както в инсценировката на Художествения театър. Цялата линия Левин — Кити бе премахната. Останало без декори и с променени фамилни имена на героите — произведението правеше странно впечатление. Пламенна любов, избухнала мигновено. Графът, който приклещва (в обикновения смисъл на тази дума) героинята на площадката на вагона. Разпуснатата майка посещава детето си. Графът и неговата любовница си живеят живота в чужбина. Ревността на графа и самоубийството на героинята. Само по колелата на влака — римата на Толстой за вагона от „Ана Каренина“ — можеше да се разбере кое е това произведение.
„Жан Валжан“ се разказва и слуша с голямо желание. Грешките и наивността на автора при изобразяването на френските апаши снизходително се поправят от руските криминални.
Дори от биографията на Некрасов (по всяка вероятност по една от книгите на К. Чуковски) бе изфабрикувано някакво невъобразимо криминале, в което главният герой се казваше Панов(!)1.
В повечето случаи тези „ро̀мани“ се разправят от любителите-апаши монотонно и скучно, много рядко сред тях се срещат истински артисти — родени поети и актьори, които да могат да украсят който и да е сюжет с хиляди неочаквани неща; случи ли се някой такъв, събират се да го слушат всички апаши от килията. Никой няма да заспи до зори — и подмолната слава за този майстор стига надалеч. Славата на такъв „ро̀манист“ не отстъпва, а дори надминава известността на някакъв си Каминка или
