Варлам Шаламов
Влакът
На иркутската гара легнах под ярката, силна светлина на една крушка — все пак носех всичките си пари зашити в пояса. В платнения пояс, който ми бяха направили в шивашката работилница преди две години и най-сетне той трябваше да изпълни предназначението си. Един милиционер кръстосваше гарата, като внимателно прекрачваше краката на хората и търсеше пътечки между мръсните, смърдящи, облечени в дрипи тела, и — което беше още по-добре — сновеше и военен патрул с червени ленти на ръкавите, с автомати. Разбира се, милиционерът не би могъл да се справи с хулиганите — и това сигурно са го разбрали много преди аз да се появя на гарата. Не че се страхувах да не ми откраднат парите. Отдавна вече не се боях от нищо, просто с пари беше по добре, отколкото без пари. Светлината биеше право в очите ми, но това ми се беше случвало хиляди пъти и чудесно се бях научил да се наспивам на светло. Вдигнах яката на ватенката си, която в официалните документи се наричаше късо палто, напъхах ръцете си по-дълбоко в ръкавите, леко поизмъкнах краката си от плъстените ботуши; пръстите на краката ми си поотдъхнаха и така заспах. Течението не ме плашеше. Всичко ми беше познато: локомотивните свирки, движещите се вагони, гарата, милиционерът, пазарът край гарата — сякаш дълги години бях сънувал някакъв сън и едва сега се събуждах. Изплаших се, студена пот изби по кожата ми. Изплаших се от страшната човешка сила — от желанието и умението да се забравя. Видях, че съм готов да забравя всичко, да задраскам двадесет години от живота си. И то какви години! И когато разбрах това, победих себе си. Знаех, че няма да позволя на паметта си да забрави видяното от мен. Успокоих се и заспах.
Събудих се, пренавих партенките си откъм сухата им страна, измих се със сняг — във всички посоки хвърчаха черни пръски — и тръгнах към града. За мен това беше първият истински град през последните седемнадесет години. Якутск бе едно голямо село. Коритото на река Дена минаваше далеч от града, но жителите се страхуваха да не би тя да се върне, да се разлее, и пясъчното поле-русло бе празно — там вилнееха само вихрушки. Затова пък тук, в Иркутск, имаше големи сгради, магазини, жителите се щураха насам-натам.
На едно място си купих чифт трикотажно бельо — осемнадесет години не бях обличал подобно нещо. Доставяше ми огромно удоволствие да стоя на опашки, да плащам, да подавам касовата бележка. „Номер?“ Бях го забравил. „Най-големият.“ Продавачката поклати неодобрително глава. „Петдесет и пети?“ — „Да, да.“ И тя ми уви бельото, което така и не облякох, понеже моят номер беше „51“ — това научих вече в Москва. Всички продавачки бяха с еднакви сини рокли. Купих си и четка за бръснене и едно джобно ножче. Тези прекрасни неща струваха баснословно евтино. На Север човек си ги правеше сам — и четките, и джобните ножове.
Отбих се в една книжарница. На антикварния щанд се продаваше „Руска история“ на Соловьов — всичките томове за 850 рубли. Не, докато не пристигна в Москва, няма да купувам книги. Но да ги подържа, да постоя до рафта на книжарницата — за мен това беше като хубав борш с месо… Като чаша жива вода.
В Иркутск пътищата ни се разделиха. До вчера в Якутск ходехме всички заедно, заедно си купувахме и билетите за самолет. На опашка стояхме също заедно, четиримата — никой не се сещаше да повери парите си на друг. В нашия свят това не беше прието. Стигнах до моста и погледнах надолу: към кипящата, зелена, прозрачна до самото дъно река Ангара — могъща, чиста. И като докосвах с измръзналата си ръка студените, ръждивокафяви перила, като вдишвах миризмата на бензин, на зимен градски прах, гледах забързаните минувачи и разбирах до каква степен съм гражданин. Разбрах, че най-скъпото, най-важното нещо за човек е времето, когато се ражда родината, докато семейството и любовта още не са се появили. Това е времето на детството и ранните младежки години. И сърцето ми се сви. С цялата си душа изпратих поздрав на Иркутск. Иркутск беше моята Вологда, моята Москва.
Когато наближавах гарата, някой ме тупна по рамото.
— Искат да приказват с теб — рече ми едно беличко момченце с ватенка и ме отведе в мрака. Оттам на часа изникна нисък човек, който внимателно ме наблюдаваше.
По погледа му разбрах с кого си имам работа. Страхлив и нагъл, подмилкващ се и пълен с омраза бе този толкова добре познат ми поглед. От тъмнината надзъртаха още някакви физиономии, нямаше нужда да ги знам — те щяха да се появят в нужния момент: с ножове, с пирони, със заострени железа в ръка. Сега пред мен имаше само едно лице с бледа кожа с цвят на пръст, с подпухнали клепачи, с много малки устни, сякаш залепени на скосената, гладко избръсната брадичка.
— Кой си ти? — Той протегна мръсната си ръка с дълги нокти. Трябваше да отговоря. Нито патрулът, нито милиционерът можеха да ми помогнат тук. — Ти си от Колима!
— Да, от Колима съм.
— Къде си работил там?
— Като фелдшер на участъците.
— Фелдшер? Касапин? Значи си пил кръвчицата на нашите. Има за какво да си поприказваме.
Стисках в джоба си купеното преди малко джобно ножче и мълчах. Можех да се надявам само на някоя случайност. Търпението и случайността — ето какво ни спасяваше и продължаваше да ни спасява. И случаят дойде. Двете сили, на които се крепи арестантският свят.
Мракът се отдръпна.
— Аз го познавам. — В светлината се появи нова фигура, която виждах за първи път. Имах прекрасна памет, що се отнася до лица. Но този човек никога по-рано не бях срещал.
— Ти ли? — пръстът с дългия нокът направи полукръг.
— Да, той работеше в Кудима — рече непознатият. — Разправят, че бил човек. Помагал на нашите. Хвалеха го.
Пръстът с нокътя изчезна.
— Добре, върви — злобно каза бандитът. — Ще си помислим.
Имах късмет, че нямаше нужда да нощувам повече на гарата. Влакът за Москва потегляше същата вечер.
Сутринта всичко бе озарено от тежката светлина на електрическите крушки — мътни, не искащи да изгаснат. През затръшващите се врати се виждаше иркутският ден — мразовит, светъл. Рояците от хора, изпълващи проходите, заемащи всеки квадратен сантиметър от циментения под, от омазнените пейки — щом някой станеше, помръднеше, излезеше. Безкрайно стоене на опашката пред касата — билет до Москва, до Москва, пък после ще му мисля… Не за Джамбул, както пишеше в документите ми. Но на кого са притрябвали тези колимски документи в това море от хора, в това безспирно движение? Най-сетне дойде моят ред пред прозорчето на касата, трескаво вадех парите, за да пъхна пачката нови банкноти в касата, където те щяха да изчезнат — непременно щяха да изчезнат, както изчезна целият ми живот до този миг. Но чудото продължаваше и от прозорчето изскочи някакъв твърд предмет, грапав, корав, тънък като резенче щастие — билет до Москва. Касиерката викаше нещо — уж че влакът е смесен, че запазеното ми място е в общ вагон, че по-добро мога да взема за утре или за вдругиден. Ала аз не разбирах нищо освен думите „утре“ и „днес“. Днес, днес. И стиснал здраво билета, опитвайки се да усетя всеки негов ръб с безчувствената си, измръзнала кожа, аз се измъкнах, пробих си път до по-свободно място. Бях човек, слязъл от самолет — нямах никакъв излишен багаж — само малко шперплатово куфарче. Бях човек от Далечния север — нямах излишен багаж — само малкото шперплатово куфарче, същото, което напразно се опитвах да продам в Адигалах, събирайки пари за пътуването до Москва. Не ми бяха платили пътя, но това беше дреболия. Най-важното бе твърдото картонче на железопътния билет.
След като се посъвзех в един от ъглите на гарата — мястото ми под ярката лампа, разбира се, вече беше заето, — прекосих града и се върнах на гарата.
Хората вече се качваха. На височинката се виждаше влак като играчка, неправдоподобно малък, просто няколко мръсни картонени кутии, наредени една зад друга — сред стотиците подобни, в които живееха работниците по пътищата или стрелочниците, където висяха замръзнали дрехи, плющящи от ударите на вятъра.
Влакът ми по нищо не се различаваше от тези композиции, превърнати в общежития.
Той не приличаше на влак, който в еди-колко си часа трябва да потегли за Москва, а наподобяваше общежитие. И там, и тук от вагоните слизаха хора, и там, и тук във въздуха над главите на движещите се хора се движеше някакъв багаж. Разбрах, че на влака му липсва най-важното, липсваше му живот, нищо не
