Ух! Хич не е весело да живееш сред смахнати. Може да се окаже дори опасно. През нощта се чуват крясъци от всички страни, а при пълнолуние лудите съвсем откачат. Как ли влияе луната върху душевноболните? Не мога да си го обясня, но често ми се е случвало да забелязвам колко големи промени настъпват в този момент.
Копоите ни наблюдаваха и пишеха рапорти. Мен все още ме проучваха. Забравяха например да ме пуснат на двора. Чакаха да видят дали ще протестирам. Или пропускаха едно от храненията. Бях си намерил пръчка, на която закачих конец и често се правех, че ловя риба.
— Кълве ли, Папийон? — попита ме главният надзирател.
— Цъ, не ще. Знаеш ли, винаги, когато пусна въдицата, се появява една малка рибка, която ми върви по петите и щом голямата риба се приготви да клъвне, малката я предупреждава: „Внимавай, не кълви, защото Папийон се опитва да те хване.“ Затова никога нищо не хващам. Въпреки това продължавам да се опитвам. Може би някой ден ще успея да измамя някого.
Чух как копоят казва на санитаря:
— С тоя е свършено.
Когато се храня заедно с другите в столовата, никога не успявам да си изям лещата. Има един великан, дълъг най-малко метър и деветдесет, с окосмени като на маймуна ръце, крака и гърди. Той ме е избрал за жертва. Винаги сяда до мен. Лещата ни я сипват, докато е още вряла, и трябва да почакаме да изстине, преди да я изядем. Взимам дървената си лъжица и малко по малко успявам да хапна няколко хапки. Айвънхоу — защото той се мисли за Айвънхоу — хваща чинията си, прави фуния с ръце и поглъща всичко на пет глътки. После важно се пресяга, взима моята чиния и постъпва по същия начин. Като опразни чинията, я тръсва шумно пред мен и ме поглежда с кървясалите си очи, сякаш иска да ми каже: „Видя ли аз как ям леща?“ Започна да ми писва от Айвънхоу и тъй като още не бях определен за напълно луд, реших да направя удара си на негов гръб. Него ден пак ни дадоха леща. Айвънхоу не пропусна случая да се настани отново до мен. Смахнатата му физиономия сияеше — той отрано предвкусваше удоволствието от това, че ще ми свие порцията. Издърпах пред себе си тежката гарафа с вода. Още щом великанът надигна чинията ми и започна да излива съдържанието й в гърлото си, аз станах и с всички сили стоварих гарафата върху главата му. Великанът се срути, надавайки животински крясъци. В същата секунда всички луди се нахвърлиха едни върху други, въоръжени с чиниите си. Започна се невъобразима какофония. Боят се вихреше под съпровода на различни видове писъци и викове.
Озовах се в килията си, занесен там като чувал от четирима яки санитари, които действаха бързо и без много-много да се церемонят. Крещях като обезумял, че Айвънхоу ми е откраднал портфейла и паспорта. Този път работата стана. Докторът се реши да ме обяви за неспособен да нося отговорност за постъпките си. Всички копои потвърдиха, че съм кротък луд, но на моменти мога да ставам и много опасен. Айвънхоу се сдоби с огромна превръзка около главата. Подразбрах, че съм му отворил бая голяма пукнатина от около осем сантиметра. Слава Богу, че не ни пускаха на двора по едно и също време.
Успях да говоря със Салвидиа. Той вече се бе сдобил с отпечатък на ключа от склада с буретата. Търсеше начин да си осигури достатъчно метални жици, за да може да ги върже едно за друго. Казах му, че се боя да не би металните жици да се изпочупят, когато двете бурета започнат да се блъскат в морето. По- разумно би било да използваме въжета, защото са по-еластични. Той щеше да се опита да намери — можехме да използваме и жици, и въжета. Трябваше да извади още три ключа — един от вратата на килията ми, един от коридора, който води към нея, и един от главния вход на лудницата. Часовите се сменяха рядко. Един копой дежуреше по четири часа. Смените бяха от девет вечерта до един през нощта и после от един до пет. Двама от копоите използваха времето на дежурството си, за да си подремнат, и изобщо не обикаляха наоколо. Разчитаха на каторжника санитар, който будуваше вместо тях. Значи откъм тази страна всичко беше наред, трябваше само да проявим търпение и да издеяним още най-много месец.
Излязох на двора и главният надзирател ми подаде една долнопробна запалена пура. Макар и долнопробна, тя ми се стори прекрасна. Гледах човешкото стадо от голи мъже, които пееха, плачеха, ръкомахаха с некоординирани движения, говореха си сами. Бяха все още мокри от задължителния душ, с който ни обливат, преди да излезем на двора. По хилавите им безпомощни тела личаха следи от получените удари, от самонараняванията, от въжетата на усмирителната риза. Това бе наистина дъното на блатото. Колко ли от тези нещастници са били обявени за напълно нормални от френските психиатри по време на следствието?
Тинтен — наричаха го Тинтен — беше от моя конвой от 1933 г. Убил някакъв тип в Марсилия, след което го натоварил на файтон, закарал го в болницата и го стоварил там с думите: „Дръжте, погрижете се за него, защото мисля, че е болен.“ Бил задържан на място и съдебните заседатели имали наглостта да го обявят за съвсем нормален. А по онова време трябва вече да му е хлопала дъската, за да свърши подобна дивотия. И така, седеше си Тинтен до мен. Страдаше от непрекъсната дизентерия. Приличаше на жив труп. Гледаше ме с безжизнено сивите си тъпи очи. Каза: „Коремът ми е пълен с малки маймунки, земляк. Някои от тях са много зли, хапят ми червата, когато се ядосат, и тогава започвам да кървя. Има и едни други, косматички. Лапите им са леки като перца. Галят ме внимателно и пречат на лошите да ме хапят. Когато добрите маймунки се заемат да ме защитават, преставам да кървя.“
— Помниш ли Марсилия, Тинтен?
— Разбира се, че помня Марсилия. Даже много добре я помня. Плас дьо ла Бурс със сводниците и въоръжените бандити…
— А помниш ли имената на някои от тях? На Анж льо Люкър, Грава, Клемен?
— Не помня имена. Спомням си само един тъп файтонджия, който ме закара до болницата с болния ми приятел и ми каза, че аз съм бил виновен за болестта му. Това е всичко.
— А приятелите ти?
— Нищо не знам за тях.
Бедният Тинтен. Подадох му остатъка от моята пура и станах да си вървя. Изпитвах огромна жал към това нещастно същество, което скоро щеше да пукне като куче. Да, опасно беше да живея заедно с лудите, но какво друго можех да направя? Все пак това, изглежда, бе единственият начин да подготвя бягство, без да рискувам главата си.
Салвидиа беше почти готов. Разполагаше с отпечатъци от двата ключа, оставаше само този от моята килия. Беше намерил много висококачествено въже и освен това сам бе оплел нещо от нарязани на ленти хамаци. По тази линия всичко вървеше добре.
Жадувах да пристъпим към действие, защото все по-трудно издържах ролята си на луд. За да мога да остана в същото крило на лудницата, където сега се намираше килията ми, трябваше от време на време да разигравам нервни кризи.
Толкова добре изимитирах криза, че копоите санитари ми шибнаха две инжекции с бром и ме потопиха във вана с гореща вода. Ваната бе покрита със здраво платно, така че затвореният вътре човек да не може да излезе. Само главата ми стърчеше навън през една дупка. Бях престоял около два часа във ваната, омотан с въпросната разновидност на усмирителна риза, когато в помещението се вмъкна Айвънхоу. Начинът, по който животното ме изгледа ме ужаси. Умирах от страх да не ме удуши. Не можех по никакъв начин да се защитя, защото ръцете ми бяха под платненото покривало.
Доближи се, оглеждайки ме внимателно с огромните си очи. Явно се чудеше къде ли е виждал тази стърчаща срещу него глава. Дъхът му ме лъхна с миризмата на гнило. Искаше ми се да викам за помощ, но се боях, да не би виковете ми да го вбесят още повече. Затворих очи и зачаках, убеден, че сега ще вземе да ме удуши с великанските си ръце. Никога няма да забравя онези няколко секунди лудешки страх. Най- после се отдръпна от мен, повъртя се из помещението и после отиде при кранчетата, които регулираха водата във ваната ми. Спря студената вода и отвъртя докрай врялата. Закрещях като заклан, защото буквално усещах как в момента се сварявам. Айвънхоу обаче се обърна и си тръгна. Помещението се изпълни с пара, започнах да се задушавам, не можех да дишам и напразно правех нечовешки усилия да се освободя от покриващото ме платно. Най-после ми се притекоха на помощ. Копоите бяха видели излизащата през прозореца пара. Когато ме измъкнаха от казана, бях покрит с ужасни обгаряния и тялото адски ме болеше. Най-вече бедрата и местата, откъдето кожата се бе смъкнала. Намазаха ме с пикринова киселина и ме сложиха да легна в малкия лазарет на лудницата. Толкова зле бях обгорен, че се наложи да викат лекаря. Няколко морфинови инжекции ми помогнаха да преживея първите двадесет и четири часа след
