Двамата раздавачи на кафе тръгнаха от легло на легло. Зад тях вървяха раздавачите на хляба.
В шест и половина удари вторият сигнал. Слънцето беше изгряло и вече можехме да видим осеяния с кървави стъпки коридор.
Пристигнаха двамата коменданти. Вече беше съвсем светло. Заедно с тях пристигнаха осем надзиратели и докторът.
— Всички да се съблекат и да застанат пред хамаците си! Но това е истинска кланица, навсякъде има разнесена кръв!
Вторият комендант влезе пръв в клозета. Когато се появи отново, беше бял като платно.
— Те са направо изкормени. И, разбира се, никой нищо не е видял нито чул?
Пълна тишина.
— Старче, ти си отговорникът на това помещение. Двата трупа вече са се вкочанили. От колко време са мъртви, докторе?
— От осем-десет часа приблизително — отвърна докторът.
— И ти твърдиш, че си ги открил едва в пет сутринта? И преди това нищо не си видял, нито чул?
— Не, аз съм полуглух, пък и недовиждам. Навъртял съм седемдесет лазарника, четиридесет от които тук, в каторгата. Разбирате защо спя толкова много. Обикновено спя до шест, но сега се събудих в пет, защото ми се пикаеше. Голям късмет наистина — обикновено ставам едва след сигнала.
— Страшен късмет, прав си — съгласи се иронично комендантът. — То и за нас така беше по-удобно, защото всички можахме спокойно да се наспим през нощта — и надзирателите, и осъдените. Вие с носилките, вдигнете труповете и ги отнесете в лазарета. Докторе, искам да им направите аутопсия. А останалите да излязат голи на двора.
Един по един минахме покрай коменданта и доктора. Те внимателно оглеждаха всеки сантиметър от телата ни. Никой не беше ранен, само няколко от нас бяха опръскани с кръв. Обясниха, че са се подхлъзнали в клозета. Нас тримата с Гранде и Галяни ни огледаха много по-внимателно от останалите.
— Къде спите, Папийон? — Пребъркаха всичките ми вещи. — А ножът ви къде е?
— Снощи в седем вечерта надзирателят ми взе ножа още на входа на лагера.
— Вярно, така беше. Той вдигна голяма врява и ни обвини, че сме го пращали на сигурна смърт.
— Ваш ли е този нож, Гранде?
— Ами да, щом е до моя хамак, значи е мой.
Огледаха острието на ножа милиметър по милиметър, но той беше лъскав като нова стотинка, без петънце по себе си.
Докторът се върна от клозетите:
— Гърлата на двамата са били прерязани с нож с двойно острие. Били са убити прави. Нищо не разбирам. Как е възможно един каторжник да се остави да му прережат гърлото като на заек, без да направи опит да се защити. Сигурно има някой ранен.
— Сам виждате, докторе, хората тук нямат и драскотина по себе си.
— Онези двамата опасни ли бяха?
— Изключително опасни, докторе. По всяка вероятност именно Арменеца е убиецът на Карбониери, който бе наръган с нож вчера в умивалнята в девет сутринта.
— Ясно, и този случай ще отиде към архива — рече комендантът. — Задръжте за всеки случай ножа на Гранде. Сега всички на работа! Папийон, виждам, че сте се обявили за болен.
— Да, господин комендант.
— Не сте изгубили много време, за да отмъстите за приятеля си. Да знаете, че не съм глупак. За жалост не разполагам с доказателства и знам, че такива няма да се намерят. За последен път ви питам — никой ли няма какво да заяви? Ако някой пожелае да ме осветли по въпроса за това двойно убийство, ще го освободя от интерниране и ще го пратя обратно на континента. Давам честната си дума.
Пълна тишина.
Цялата тайфа на Арменеца се обяви за болна. Като разбраха това, Гранде, Галяни, Жан Кастели и Луи Гравон отказаха да идат на работа в последния момент. Помещението се изпразни от сто и двадесетте си обитатели. Бяхме петима от моята тайфа и четирима от тайфата на Арменеца. Наоколо се мотаеха още часовникарят, отговорникът, който мърмореше, че сега ще си скъса гърба от чистене, и още двама-трима, сред които един тип от Елзас — Дългия Силвен.
Силвен живееше сам. Имаше приятели, но не и тайфа. Беше извършил рядко срещано престъпление, заради което излежаваше двадесетгодишна присъда. Знаехме, че е човек на действието и много го уважавахме. Беше нападнал пощенския вагон на експреса Париж-Брюксел съвсем сам, беше се справил с двамата пазачи и бе изхвърлил в движение торбите с пратките. Съучастниците му ги бяха прибрали и превърнали в доста солидна сумичка.
Като видя, че двете тайфи си шушукат помежду си, всяка свита в собственото си ъгълче, без да знае за уговорката да не предприемаме действия в продължение на осем дни, той си позволи да ни заговори:
— Надявам се, че няма да се впуснете в някой дуел от типа на „Тримата мускетари“.
— Сега-засега не — отвърна Галяни. — Ще го оставим за по-късно.
— Защо по-късно. Никога не оставяй днешната работа за утре — възрази Паоло. — Но все пак аз не виждам причина да се избиваме помежду си. Какво ще кажеш по въпроса, Папийон?
— Имам само един въпрос: бяхте ли в течение на намеренията на Арменеца?
— Кълна ти се, Папи, че нищо не знаехме. И искаш ли да ти кажа нещо? Просто не знам как щях да реагирам самият аз, ако Арменеца беше още жив.
— Щом е така, нека да приключим завинаги с тази история — рече Гранде.
— Ние сме съгласни. Да си стиснем ръцете и да не говорим повече за тъжния случай.
— Дадено.
— Аз съм ви свидетел — додаде Силвен. — Радвам се, че й сложихте кръст.
— Да не повдигаме повече въпроса.
В шест вечерта камбаната отново заби. Докато я слушах, не можех да не си припомня снощната сцена и връхлитащото върху лодката тяло на моя приятел. Толкова потресаващо бе всичко, че двадесет и четири часа по-късно дори за секунда не пожелавах на Арменеца и Сан-Суси същата участ.
Галяни седеше и не продумваше. Знаеше какво точно се е случило с трупа на Карбониери. Гледаше втренчено в пространството и клатеше краката си, провесени от двете страни на хамака. Гранде още не се беше върнал. Не бяха минали и десет минути, откак камбаната заглъхна, и Галяни ми каза полугласно, все така, без да ме поглежда.
— Надявам се, че никоя от акулите, които разкъсаха Матю, няма да глътне и парче от онзи мръсник Арменеца. Би било тъпо, ако се намерят в корема на един и същи хищник, след като цял живот са били толкова различни.
Загубата на благородния и честен приятел наистина остави непоправима празнина в душата ми. Трябваше да се махна колкото може по-скоро от Роаял и да действам. Повтарях си тези думи ден след ден.
Бягство от лудницата
— Сега, като е военно време и наказанието за опит за бягство е толкова сурово, не можем да си позволим никакъв провал, нали, Салвидиа?
Така си говорехме двамата с италианеца със златния патрон, седнали в умивалнята. Току-що бяхме прочели заповедта за новите мерки, които щяха да се прилагат в случай на бягство.
— Страхът от смъртна присъда няма да ми попречи да предприема нещо. А на теб? — запитах аз.
— Не издържам вече, Папи, искам да бягам. Да става каквото ще. Помолих да ме пратят като санитар в лудницата. Знам, че в тамошния склад държат две бурета за по двеста двадесет и пет литра — значи достатъчно големи, за да направим сал от тях. Едното е пълно със зехтин, а другото с оцет. Ако ги вържем едно за друго толкова здраво, че никаква вълна да не може да ги раздели, има голям шанс да стигнем до континента. Онази част от оградата на лудницата, която гледа към морето, не се охранява. Вътре лудите ги наблюдават само един надзирател-санитар и двама каторжници. Защо не дойдеш с мен?
— Като санитар ли?
