Пристигането на Петен на власт усложни отношенията между каторжници и надзиратели. Цялата администрация не пропускаше случай да заяви високо привързаността си към Петен. Стигаше се до такива крайности, че веднъж един копой от Нормандия ми рече:
— Да ви призная ли нещо, Папийон? Аз всъщност никога не съм се чувствал републиканец.
На островите никой не разполагаше с радио и нямаше откъде да получаваме новини. Отгоре на всичко се говореше, че нашите били предоставили базите си на Мартиника и в Гваделупа на германските подводничари. Пълна мъгла! Непрекъснато научавахме разни противоречиви сведения.
— Мамка му, Папи, точно сега е моментът да вдигнем въстание и да предадем островите в ръцете на Дьо Гол.
— Мислиш, че Дългия Шарло има в момента нужда от каторга? За какво му е?
— Оттук той може да събере две-три хиляди бойци!
— Да, разбира се. Прокажени, смахнати, туберкулозни, болни от дизентерия… Стига си се правил на глупак! На онзи да не му е изпила чавка акъла, та да събира каторжници.
— А двете хиляди здрави мъже?
— Да, те са друго нещо. Но това, че са мъже, не е достатъчно да ги направи добри войници. Да не мислиш, че войната е като ръкопашен бой? Нашите схватки траят по десетина минути, а войната продължава с години. За да си добър войник, ти е нужен силен патриотизъм. Кой каквото ще да казва, но тук аз не виждам нито един човек, готов да жертва живота си за Франция.
— И защо да го жертваме след всичко, което родината ни причини?
— Ето, виждате, че съм прав. Слава Богу, че Дългия Шарло има други хора, с които да се сражава. И все пак! Като си помислиш, че онези мръсници, немците, са се настанили у нас! И че има французи, които ги подкрепят! Виж само тукашните копои — до един казват, че са за Петен.
— Ако подкрепим Дьо Гол, бихме могли да се откупим… — каза замислено граф Дьо Берак.
И тогава стана нещо странно. Никой досега не бе споменавал подобна възможност. Изведнъж всички — хората от нашата среда и останалите, видяха в неговите думи искрица надежда.
— Кажи, Папи, не си ли струва да вдигнем бунта, за да се присъединим към силите на Дьо Гол?
— Съжалявам, аз нямам нужда да се откупвам пред когото и да било. Що се отнася до френското правосъдие и неговите „реабилитации“, бих си избърсал задника с тях. Сам ще се обявя за „реабилитиран“. Моят дълг е да избягам и след като веднъж се озова на свобода, да заживея в обществото, без да представлявам опасност за него. Не знам друг начин за себедоказване. Готов съм да се включа в каквато и да е акция, ако крайната й цел е бягството. Хич не ми пука дали тези острови ще бъдат предадени в ръцете на Дългия Шарло и съм убеден, че и той мисли така. От друга страна, ако опитате нещо подобно, знаете ли какво ще си помислят големците? Че сте превзели островите, за да освободите себе си, а не за да помогнете на свободна Франция. А освен това откъде знаете кой е прав — Дьо Гол или Петен? Аз лично не мога да преценя. Страдам като последния глупак за това, че страната ми е поробена, мисля за родителите си, за близките си, за сестрите и племенниците си.
— Да, така излиза… Защо да се жертваме за едно общество, което не прояви никаква милост към нас?
— И все пак е естествено да се тревожим. Защото ченгетата, френският съдебен апарат и жандармите, и копоите не представляват истинската Франция. Те са някаква отделна каста, състояща се от хора е изкривена психика. Колко от тях са готови още днес да станат слуги на немците? Ти твърдиш, че днес френската полиция арестува своите сънародници и ги предава в ръцете на немските власти? Възможно е. Но аз пак ще ви повторя — няма да участвам в бунт, независимо от мотива му. Готвя се само за бягство.
Разделяхме се на групи и спорехме ожесточено. Едни поддържаха Петен, други — Дьо Гол. Всъщност бяхме напълно лишени от информация, защото, както вече казах, нито надзирателите, нито ние имахме радио. Новините пристигаха с корабите, които ни носеха брашно, сушени зеленчуци, ориз. За нас, видяна отдалеч, войната изглеждаше напълно непонятна.
Казваха, че в Сен Лоран дьо Марони пристигнал човек да събира доброволци за Дьо Гол. Не знаехме нищо със сигурност, освен че немците са плъзнали из цяла Франция.
И една смешна случка. На Роаял пристигнало някакво кюре, което произнесло проповед и рекло:
— Ако врагът нападне островите, ще ви раздадем оръжие, за да защитавате заедно с надзирателите френската територия.
Честна дума! Тоя свещеник трябва да е имал доста лошо мнение за нас. Да молиш затворника да защитава килията си! Човек наистина се учи, докато е жив.
За нас войната се състоеше в следното: удвоен надзирателски състав — от най-простия тъмничар до коменданта и главния надзирател; много инспектори, част от които с ясно изразен немски или елзаски акцент; съвсем малко хляб (по четиристотин грама на човек) и малко месо.
Накратко, единственото, което получавахме в повече, бе наказанието за неуспешен опит за бягство — смъртна присъда и светкавична екзекуция. Защото към обвинението се прибавяше и следната фраза: „Опитал да се присъедини към враговете на Франция.“
Бях тук вече от четири месеца. Сприятелих се много с доктор Жермен Гибер. Жена му — една изключителна дама — ме помоли да им помогна да преживеят кризисните времена. Насадих им салати, репички, зелен фасул, домати, патладжани. Тя беше очарована и започна да се отнася към мен като към добър приятел.
Докторът никога не бе протягал ръка на някой от надзирателите, независимо от техния чин, но често се ръкуваше с мен или с други каторжници, които познаваше и уважаваше.
След като се озовах на свобода, възобнових връзките си с доктор Жермен Гибер благодарение на посредничеството на доктор Розенберг. Изпрати ми от Марсилия снимка на себе си и жена си. Връщаше се в Мароко и ме поздравяваше, че съм свободен и щастлив. Загина в Индокитай, опитвайки се да изнесе един ранен от бойното поле. Беше изключителен човек и жена му бе напълно достойна за него. При посещението ми във Франция през 1967-а имах желание да й се обадя. Отказах се, защото тя бе спряла да ми пише, откак й поисках да ми изпрати препоръка за пред венецуелските власти, въпреки че изпълни молбата ми. От този момент кореспонденцията ни се прекъсна. Не знам причината за нейното мълчание, но до днес пазя в сърцето си огромна благодарност към това семейство заради някогашното му отношение към мен.
Няколко месеца по-късно можах да се върна обратно на Роаял.
Девета тетрадка
Сен Жозеф
Смъртта на Карбониери
Вчера приятелят ми Матю Карбониери беше наръган с нож в сърцето. Убийството му повлече след себе си цяла поредица от други убийства. Бил е съвсем гол в умивалнята, с насапунисано лице, когато са го нападнали. Обикновено докато се къпем, оставяме ножовете си под купчината с дрехи, така че да имаме възможност да ги грабнем в момента, в който усетим, че към нас се приближава някой от враговете ни. Карбониери беше пренебрегнал това правило и плати с живота си. Убиецът на скъпия ми другар бе един долен арменец, прекарал целия си живот като сводник.
С позволението на коменданта и с помощта на един приятел аз сам занесох трупа на Карбониери до кея. Беше тежък и се наложи на три пъти да спирам, за да си почивам по нанадолнището. Накарах гробарите да закачат на краката му огромен камък и да го вържат с метални жици, а не с обикновено въже. Надявах се, че акулите няма да могат да прегризат жиците и тялото ще потъне в морето, преди да успеят да го разкъсат.
Камбаната удари и ние стигнахме до кея. Беше шест вечерта. Слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта. Качихме се в лодката. Матю спеше вечния си сън под спуснатия капак на прочутия ковчег за многократна употреба. За него вече всичко бе свършило.
„Пълен напред!“, провикна се копоят към кормчията. За по-малко от десет минути стигнахме до мястото между Роаял и Сен Жозеф, където се образуваше силно течение. И в този миг почувствах как гърлото ми се свива. От водата се подаваха десетки перки на акули, които се въртяха все по-бързо в кръг на около четиристотин метра от нас. Ето ги мръсните изедници, не бяха пропуснали да се явят навреме на
