срещата.
Господи, направи така, че да не успеят да разкъсат приятеля ми! Греблата бяха вдигнати за последно сбогом. Повдигнаха страничната преграда. Обвито в брашнени чували, тялото на Матю се хлъзна към дълбините, теглено от тежестта на камъка.
Но ужас! Водите едва го бяха погълнали и аз вече се надявах, че е потънало, когато то отново изскочи на повърхността, поддържано от седем, десет, двадесет акули — кой би могъл да ги преброи. Преди лодката да успее да даде заден ход, брашнените чували бяха разкъсани и се случи нещо непонятно. За две или три секунди Матю се задържа изправен над водата. Дясната му ръка бе вече откъсната. Така изправен от кръста нагоре, той полетя право срещу лодката, но силното течение го задържа, след което го погълна завинаги. Акулите минаха под корабчето, като остъргаха дъното му. Един от гребците загуби равновесие и замалко не падна през борда.
Всички присъстващи, включително и копоите, бяха потресени. За първи път ми се прииска да съм мъртъв. Малко ми трябваше да скоча и аз при акулите, за да избягам завинаги от този земен ад.
Бавно тръгнах обратно към лагера. Бях сам. С носилката на рамо полека стигнах до мястото, където моят бивол Брут беше налетял на Дантон. Спрях и поседнах. Наоколо тъмнееше, макар да бе само седем вечерта. На запад небето бе по-светло, огряно от няколко прощални лъча на залязлото слънце. Останалото бе мрак, пронизван от време на време от светлините на островния фар. Мъката ме душеше.
Долен мръсник! Нали искаше да видиш как стават погребенията, при това погребението на най-близкия ти човек? Е, получи си го! Чу камбаната и се нагледа на всичко останало. Доволен ли си сега? Задоволено ли е любопитството ти?
Оставаше да си уредя сметките с убиеца на приятеля ми.
Кога? Нощес? Защо още тази нощ? Прекалено рано е, мръсникът ще бъде нащрек. Тайфата му наброява десет души. Не бива и аз на свой ред да действам глупаво и да се оставя да ме пипнат, докато нанасям удара. Да видим на колко души мога да разчитам. На четирима и аз — общо петима. Достатъчно. Онзи трябва да бъде ликвидиран. И ако е възможно, веднага след това да замина за Дяволския остров. Оттам без никакви салове, без предварителни подготовки, без нищо — пълня два чувала с кокосови орехи и скачам в морето. Разстоянието до континента е сравнително малко — четиридесетина километра по права линия. Като прибавим вълните, приливите, отливите и ветровете, ще станат най-много сто и двадесет километра. Всичко ще е въпрос на издръжливост. Аз съм силен и бих могъл да преживея в морето два дни, яхнал въпросния чувал.
Нарамих отново носилката и тръгнах към лагера. Щом пристигнах на входа, ме пребъркаха — нещо необичайно досега. Никога не ми се беше случвало. Лично копоят дойде да ми прибере ножа.
— Да не искате да ме убият? Защо ми взимате оръжието? Не знаете ли, че така ме изпращате на сигурна смърт? Да знаете, че ако ме убият, отговорността ще е ваша.
Никой не отвори уста да ми отговори — нито копоите, нито ключарите. Отвориха вратата и ме пуснаха в спалното.
— Но тук нищо не може да се види, защо свети само една лампа, а не три, както обикновено?
— Върви насам, Папи — Гранде ме дръпна за ръкава. В помещението не се чуваше обичайната глъчка. Почувствах, че нещо много важно ще се случи или вече се е случило.
— Нямам вече чекия. Взеха ми я при пребъркването.
— Тази нощ няма да ти трябва.
— Защо?
— Арменецът и приятелят му са в клозета.
— И какво правят там?
— Лежат мъртви.
— Кой им помогна да хвърлят топа?
— Аз.
— Бързо си действал. А останалите?
— Има още четирима от тяхната тайфа. Паоло ми се закле мъжки, че няма да шават и ще те чакат да им кажеш дали си съгласен да прекратим войната.
— Дай ми един нож.
— На, дръж моя. Ще остана в този ъгъл, ти върви да поговориш с тях.
Бавно тръгнах напред. Очите ми вече бяха привикнали към тъмнината. Най-после успях да различа тяхната група. Наистина четиримата ме чакаха прави пред хамака си, притиснати един до друг.
— Искал си да говорим, Паоло.
— Да.
— Сам или пред приятелите ти? Какво искаш от мен?
Предпазливо спрях на метър и половина от тях. Ножът бе готов в ръкава ми, стисках здраво дръжката му в дланта си.
— Исках да ти кажа, че според мен приятелят ти бе достатъчно отмъстен. Ти загуби най-добрия си другар, ние загубихме двама от нашите. Мисля, че би трябвало да спрем дотук. Какво е твоето мнение?
— Приемам да обмисля предложението ти, Паоло. Това, което можем да направим сега, ако вие сте съгласни, е да се договорим да не предприемаме никакви действия в следващите осем дни. През този период ще имаме време да преценим какво да правим по-нататък. Става ли?
— Става.
Оттеглих се.
— Какво ти рекоха?
— Смятат, че смъртта на Арменеца и на Сан-Суси са достатъчно възмездие за загубата на Матю.
— Не са — отсече Галяни. Гранде не каза нищо. Жан Кастели и Луи Гравон бяха склонни да сключим мирен договор.
— А ти какво мислиш, Папи?
— Да се запитаме първо кой уби Матю. Арменецът, нали? Така. Предложих им следното споразумение — и двете страни дадохме дума да не предприемаме никакви вражески действия през следващите осем дни.
— Ти какво, не искаш ли да отмъстиш за Матю? — запита Галяни.
— Слушай, приятелю, Матю е вече отмъстен, двама загинаха заради него. Защо да избиваме останалите?
— Какво е тяхното участие в убийството — това трябва да разберем.
— Лека нощ на всички. Извинете ме, но ще се опитам да поспя.
Имах нужда поне да остана сам и затова се изтегнах на хамака си. Почувствах една ръка, която се плъзна по тялото ми и внимателно ми отне ножа:
— Поспи, ако можеш, Папи, и бъди спокоен. Ние всички ще те пазим един по един.
За убийството на моя приятел — толкова брутално и отблъскващо, нямаше сериозен мотив. Арменеца го беше наръгал просто защото по време на играта предишната вечер Матю го бе принудил да изплати един дълг от сто и седемдесет франка. Подлецът се беше почувствал унизен, защото го бяха накарали да се подчини пред очите на тридесет-четиридесет играчи. Притиснат между Матю и Галяни, той трябвало да отстъпи.
Затова уби по най-долен начин човека, който бе истинско олицетворение на чист и почтен авантюрист. Загубата ме засегна дълбоко и единствената ми утеха беше, че убийците успяха да надживеят жертвата си едва с няколко часа. Доста слаба утеха.
Като истински тигър Гранде им беше прерязал вратовете със скорост, достойна за шампион по фехтовка, преди да успеят да реагират. Можех да си представя колко кръв беше изтекла на самото място на случката. Глупаво се питах: „Кой ли се е наел да ги извлачи до клозета?“ Но не ми се говореше. Под затворените си клепачи виждах отново трагичния кърваво виолетов залез, осветяващ онази адска сцена с акулите, разкъсващи тялото на моя приятел… И изправения труп с откъсната ръка, който внезапно се втурна към лодката!… Истина е значи, че именно камбаната свиква хищниците и със звука си им подсказва, че ги чака кльопачка… Все още ми се привиждаха десетките перки със злокобните си сребристи отблясъци, плъзгащи се в кръг около нас като подводници. Сигурно бяха повече от сто… За него, моя най-близък приятел, всичко бе приключено — блатото го погълна докрай.
