Да умреш на четиридесет години от удар с нож само заради някаква дрязга! Горкият. Не издържах вече. Не. Не. Не. Съгласен бях да се дам на акулите, но жив, рискувайки всичко в името на свободата си, а не омотан в чували, въжета и камъни. Без зрители — били те каторжници или тъмничари. Без камбанен звън. Ако ми е писано да бъда разкъсан, нека поне ме разкъсват жив, бунтуващ се срещу всички земни стихии в стремежа си да достигна до континента.
„Край вече. Никакви предварително изпипани планове за бягство. С две торби с кокосови орехи ще скоча от Дяволския и оттам нататък — каквото сабя покаже…“
В крайна сметка всичко щеше да е въпрос на физическа издръжливост. Четиридесет и осем или шестдесет часа? Дали нямаше опасност краката ми да се парализират от толкова дълго стоене във водата? Като прибавим и усилието на мускулите, за да се задържа седнал върху торбата с кокосови орехи… Ако имам шанса да попадна на Дяволския, веднага ще направя някои опити. Сега въпросът бе да се измъкна от Роаял и да ида на третия остров. После щяхме да видим.
— Спиш ли, Папи?
— Не.
— Искаш ли малко кафе?
— Може. — Седнах на хамака си и поех канчето с горещо кафе, което Гранде ми подаде заедно с една запалена цигара.
— Колко е часът?
— Един през нощта. Поех поста в полунощ и като те гледах, че продължаваш да се въртиш, реших, че още не си заспал.
— Правилно си решил. Смъртта на Матю достатъчно ме разстрои, но погребението с акулите ме разтърси съвсем. Беше кошмарно, знаеш ли?
— Няма нужда да ми обясняваш, Папи, представям си какво ти е било. Не трябваше да ходиш.
— Мислех, че историята с камбанния звън, който привличал акулите, е измислица. Пък и ги накарах да вържат камъка с метални жици — не можех да повярвам, че ще го разкъсат, преди да е потънал. Бедният Матю, цял живот ще помня тази сцена. А ти как успя толкова бързо да се справиш с Арменеца и Сан- Суси.
— Бях на другия край на острова и тъкмо поставях желязна решетка на месарницата, когато научих за смъртта на нашия другар. Това стана по обяд. Вместо да се върна в лагера, останах на работа, като казах, че трябва да дооправя ключалката на новата врата. Така успях да скрия в парче еднометрова тръба нож с две остриета. За целта издълбах дръжката на ножа, както и тръбата. В пет се върнах в лагера с това съоръжение в ръка. Копоят ме попита какво е това, отвърнах, че едната пръчка на хамака ми се е счупила и смятам да я заменя с тръбата. Беше все още светло и затова оставих тръбата в умивалните. Прибрах си я точно преди проверката. Започваше да се свечерява. Арменеца и Сан-Суси стояха прави пред хамака си, Паоло бе застанал малко по-назад. Знаеш, че Жан Кастели и Луи Гравон са храбри момчета, но са вече поостарели. Липсва им ловкост, за да могат да участват в подобен бой. Исках да привърша, преди да си се върнал, за да не си замесен. С предишните ти прегрешения, ако те пипнеха и този път, като нищо щяха да ти друснат максималната присъда. Жан отиде до единия край на помещението и загаси лампата, в противоположния край Гравон направи същото. Спалното остана почти неосветено от самотната петролна лампа по средата. В джоба си носех голям джобен фенер, даден ми от Дега. Жан тръгна напред, аз след него. Щом се изравнихме с тях, Жан вдигна ръка и им светна с фенера в очите. Зашеметен, Арменеца понечи да закрие очите си с ръка и в това време аз успях да му прережа гърлото. Сан-Суси, също заслепен, направи опит да нанесе удар с ножа си, но тъй като не виждаше нищо, го размаха във въздуха пред себе си. Толкова силно му забих острието, че отведнъж прерязах гръкляна му от ухо до ухо. Паоло се хвърли по корем и се търкулна под хамака. Жан в това време вече беше изгасил фенера и аз се отказах да преследвам Паоло. Това го спаси.
— А кой ги е замъкнал до клозетите?
— Това не знам. Вероятно са го направили хората от тяхната си тайфа, за да им измъкнат патроните.
— Но там, на мястото, трябва да е останало цяло езеро от кръв!
— И още питаш! Така, както ги насякох, трябва цялата им кръвчица да е изтекла. Идеята за фенера ми хрумна, докато острех ножа си, защото забелязах как един от копоите сменя в това време батериите на своето фенерче. Намислих, каквото намислих, и веднага се свързах с Дега, за да ми намери подобна лампа. Сега вече, ако искат, могат да пребъркват — един от ключарите върна фенера на Дега. Ножът също е изнесен оттук. От тази гледна точка нищо не ни грози. Аз нямам за какво да се виня. Убиха другаря ни, докато очите му бяха пълни със сапун, аз ги довърших, докато очите им бяха пълни със светлина. Сега сме квит. Какво ще кажеш, Папи?
— Добре си сторил и просто не знам как да ти се отблагодаря, задето толкова бързо си отмъстил за нашия приятел и отгоре на всичко си се погрижил да не ме замесиш.
— Да не говорим за това. Изпълних дълга си. Ти си страдал твърде много и така силно се стремиш към свободата си, че беше естествено да постъпя така.
— Благодаря ти, Гранде. Истина е, сега искам да се махна оттук повече от когато и да било. Затова ще те помоля да ми помогнеш да приключим случая дотук. Искрено казано, не вярвам Арменеца да е предупредил тайфата си, преди да нанесе удара по Матю. Паоло никога нямаше да допусне подобно подло убийство. Най-малкото защото последиците са му ясни.
— И аз мисля така. Но Галяни твърди, че всички са виновни.
— Да видим какво ще стане в шест часа. Аз няма да излизам да чистя клозетите. Ще се пиша болен, за да наблюдавам събитията.
Пет сутринта. Отговорникът на помещението се приближи към нас: „Момчета, какво смятате — дали трябва да повикам часовите? Току-що открих в клозета два трупа.“ Дъртият седемдесетгодишен каторжник искаше да ни убеди дори нас, че от шест и половина миналата вечер досега не е разбрал за убийството. Помещението сигурно беше цялото изцапано — мъжете, които се движеха напред-назад, не можеха да не стъпват в локвата по средата на коридора и така разнасяха кръв със стъпките си.
Гранде даде подобаващ отговор на лукавия старец:
— Как? Два трупа в клозета! И откога са там?
— Де да знам — отвърна дъртият. — Аз заспах снощи още в шест. Чак сега, като тръгнах да пикая, се подхлъзнах върху някакви петна. Щях да си разбия мутрата. Запалих кибрита и видях ония двамата.
— Ами извикай копоите, пък ще видим.
— Надзирател! Надзирател!
— Защо крещиш толкова силно, глупако? Да не е пламнал пожар?
— Не, шефе. В кенефа се валят два трупа.
— И какво очакваш — да ги възкреся ли? Сега е пет и петнадесет. В шест ще видим. Пази никой да не се приближава до клозета.
— Не може, господин надзирател. По това време всички стават от сън и тръгват да пикаят или да серат.
— Вярно, прав си. Чакай ще съобщя на отговорника.
Пристигнаха трима копои, един главен надзирател и още двама други. Мислехме, че ще влязат, но те останаха до входа.
— Казваш, че в клозета имало двама убити?
— Да, господин началник.
— Откога са там?
— Не зная, открих ги, като отидох да пикая.
— Кои са?
— Не видях.
— Ах, стара лисицо, тогава аз ще ти кажа. Единият от двамата с положителност е Арменеца. Иди да провериш.
— Наистина, Арменеца и Сан-Суси са.
— Добре, ще изчакаме проверката. — И си тръгнаха обратно.
В шест удариха първия сигнал за ставане. Отвориха вратата.
