спася пагоните на всички с изключение на Филисари.
— Какви условия?
— Първо, животът трябва да се нормализира още от утре сутринта. Не бихме могли да съгласуваме показанията си пред комисията, ако нямаме право да разговаряме помежду си. Прав ли съм?
— Да — отвърна Дютен, — само че не мога да разбера защо трябва да бъдем спасявани.
— Вие от Роаял отговаряте и за трите острова, нали?
— Да.
— Така. Получили сте сведение от Жиразоло, който ви е донесъл, че се подготвя бунт. Казал ви е също, че бунтът ще се предвожда от Отен и Арно.
— И Карбониери — допълни един копой.
— Не, това не е вярно. Карбониери е бил личен враг на Жиразоло още от Марсилия и той го е притурил към групата. Обаче вие не повярвахте, нали? Защо? Защото той ви е казал, че целта на бунта е да бъдат изтребени жените, децата, арабите и копоите, а това ви се е сторило малко вероятно. От друга страна, преценили сте, че на Роаял има две корабчета, за осемстотин души, на Сен Жозеф — едно за шестстотин. Следователно, решили сте вие, никой сериозен човек не би се хванал на въдицата.
— А ти откъде знаеш всичко това?
— Не ви засяга. Но ако продължавате да говорите наляво и надясно за бунт, всичко това ще бъде казано и доказано пред комисията. Дори и най-вече ако намерите начин да ме затриете. Отговорността ще падне върху началниците от Роаял, които просто изпратиха съзаклятниците на Сен Жозеф, без да ги разделят. Ако следствието опре до тези факти, няма да можете да избегнете тежките санкции, защото логиката е изисквала да изпратите единия на Сен Жозеф, а другия на Дяволския остров. Макар че, признавам, сигурно е било трудно да се повярва на подобен лудешки план. Отново ви повтарям, ако продължите да говорите за бунт, сами ще се накиснете. Не ви остава друго, освен да приемете моите условия. Първо, както вече казах, от утре животът трябва да потече нормално. Второ, пуснете от карцера всички заподозрени в съучастничество — не можете да ги разпитвате за подробности около подготовката на бунта, тъй като бунт не е имало. Трето — още сега върнете Филисари на Роаял. Необходимо е за личната ви сигурност — щом като бунт не е имало, как другояче да оправдаете убийството на трима каторжници? Ще приемем, че този надзирател е истински убиец и по време на инцидента е действал от страх и е искал да избие всички, включително и хората от нашето помещение. Ако приемете условията ми, ще уговоря останалите да твърдят, че Арно, Отен и Марсо са имали единственото намерение да причинят колкото могат повече злини, преди да загинат. Акцията им е била непредвидима. Нямали са нито съучастници, нито довереници. Просто са решили да се самоубият, като преди това ликвидират възможно повече надзиратели. Ако желаете, сега ще се оттегля в кухнята, а вие поговорете по предложението ми и кажете отговора си.
Влязох в кухнята и затворих вратата зад гърба си. Госпожа Дютен ми стисна ръка, а после ми поднесе кафе и коняк. Арабинът Мохамед попита:
— Каза ли им нещо за мен?
— Твоят въпрос засяга само коменданта. Щом ти е дал оръжие, значи е решил да ти издейства помилване.
Кръстницата на Лизет се обърна нежно към мен:
— Е, получиха си заслуженото тези от Роаял.
— Ами да, много им беше лесно да обявят, че на Сен Жозеф е имало бунт и всички са знаели предварително, с изключение на мъжа ви.
— Аз всичко чух, Папийон, и веднага разбрах, че ни мислите доброто.
— Така си е, госпожо Дютен.
Един от копоите отвори вратата: „Влизай, Папийон“.
— Седнете, Папийон — покани ме комендантът на Роаял. — Обсъдихме ситуацията и единодушно решихме, че вие сте напълно прав. Бунт не е имало. Тримата каторжници решили да се самоубият, като преди това убият колкото могат повече надзиратели. И така от утре животът възобновява нормалния си ход. Господин Филисари още тази нощ ще отпътува за Роаял. Неговият случай е наш проблем и няма да ви молим за съдействие. Разчитаме, че ще удържите на думата си.
— Разчитайте на мен. Довиждане.
— Мохамед и двамата господа надзиратели да върнат Папийон обратно в помещението. Извикайте тук Филисари. Той ще се върне с нас на Роаял.
По пътя пожелах на Мохамед да излезе по-скоро на свобода. Той ми благодари.
— Какво искаха от тебе онези типове?
В пълната тишина аз на висок глас разказах случилото се дума по дума.
— Ако някой от вас не е съгласен и смята, че не съм бил прав да сключвам подобно споразумение с копоите от името на всички, нека ми каже.
В един глас ми отвърнаха, че са съгласни.
— Дали са ти повярвали, че никой друг не е замесен?
— Не, но са принудени да ми вярват, ако не искат да изгърмят. Ние също трябва да приемем това за истина, иначе ще си имаме неприятности.
На сутринта още в седем всички килии на карцера бяха опразнени. Оказа се, че е имало сто и двадесет арестувани. Не ни извикаха на работа, но отвориха помещенията и дворът се изпълни с каторжници, които свободно разговаряха, пушеха, припичаха се на слънце или се криеха на сянка. Нистон то откараха в болницата. Карбониери ми каза, че най-малко осемдесет до сто килии били с надпис „Заподозрян за съучастие в опита за бунт“.
Сега, след като най-после бяхме всички заедно, можахме да научим истината. Филисари бе убил само един човек, останалите двама бяха станали жертва на паникьосани млади копои. В бъркотията много каторжници бяха помислили, че надзирателите ще разстрелват наред и бяха извадили ножовете си, за да убият поне по един враг, преди да умрат. Ето как един истински бунт, провален за щастие още в самото си начало, се превърна в оригинален метод за самоубийство на трима каторжници. Всички приеха тази официална теза — и администрацията, и осъдените. В спомените ни остана легендата или може би истината — вече не зная кое от двете. Най-вероятно нещо средно.
Разказваха, че погребението на Отен, Марсо и тримата убити в лагера е било извършено по следния начин: тъй като на острова имаше само един ковчег за каторжници, копоите натоварили и петимата в лодката и ги дали направо на акулите. Пресметнали, че хищниците ще се нахвърлят върху първата си плячка и в това време останалите ще имат време да стигнат до дъното благодарение на тежестите, прикрепени към краката им. Но нито един от труповете не успял да потъне и петимата танцували в здрача, облечени в белите си савани като кукли на конци, дърпани от муцуните и опашките на акулите. Оргия, достойна за Навуходоносор.
Следствената комисия пристигна и остана пет дни на Сен Жозеф и два дни на Роаял. Не бях разпитван отделно, а заедно с всички останали. Комендантът Дютен ми каза после, че всичко е минало по мед и масло. Филисари го пратиха в отпуска до пенсионирането му — значи нямаше повече да се върне тук. На Мохамед му опростиха остатъка от наказанието. А комендантът Дютен получи още една нашивка.
Недоволници винаги се намират — вчера един бордолезец ме попита:
— А ние какво спечелихме, като помогнахме на копоите да отърват наказанията?
Какъв глупак!
— Не спечелихме много — петдесет-шестдесет момчета няма да отидат за по пет години в изолатора по обвинения в съучастничество. Смяташ, че това е нищо, така ли?
Слава Богу, бурята премина. Тихото съучастничество между надзиратели и каторжници напълно обърка прословутата комисия, която от своя страна също се стремеше към едно — да уредим всичко мирно и кротко.
За мен лично също не може да се каже, че спечелих или загубих нещо, ако не броим благодарността на другарите ми, които отървах от суровата дисциплина. Не само това — отсега нататък никой нямаше да мъкне камъни като животно. Тази отвратителна ангария бе премахната. Работата щеше да се върши от биволи. Карбониери се върна обратно в пекарната. А аз се опитвах да се върна на Роаял. Тук нямаше работилница, значи нямаше кой да ми направи сал.
