— Защо?
— Рискуваш да те осъдят на смърт. Единственият начин да отървеш изолатора, е доживотната присъда. Иди се предай сам. Кажи, че съвестта ти не позволява да оставиш друг да бъде гилотиниран заради теб. Избери си за защитник някой от корсиканските копои. Аз ще ти подбера най-подходящия. Трябва да действаме бързо. Иначе ще вземат да го съсекат. Почакай ден-два.
Отидох да говоря с надзирателя Колона и той ми даде страхотна идея. Трябваше аз да ида с Гарвел при коменданта и да кажа, че дъртият ме е помолил да го защитавам. Говорили сме си по въпроса и аз съм го убедил, че след подобна благородна постъпка като самопризнанието няма начин да го осъдят на смърт, но съм го предупредил, че положението му все пак не е розово и трябва да очаква да увеличат присъдата му на доживотна.
Всичко мина по мед и масло. Гарвел спаси чернушкото, който беше пуснат на свобода. Лъжливият свидетел бе наказан с една година затвор, а Робер Гарвел получи доживот.
Минаха два месеца. И чак когато всичко бе останало зад гърба ни, Гарвел реши да ми обясни случая. Жиразоло се бил съгласил да участва в съзаклятието, научил всички подробности и отишъл да издаде Арно, Отен и Жан Карбониери. За щастие не познавал други от участниците.
Копоите били така стреснати от мащабния замисъл, че не повярвали на доносника. Все пак за всеки случай решили да изпратят тримата назовани каторжници на Сен Жозеф, без обаче да им посочват каквато и да било причина, без да ги разпитват, без нищо.
— А ти, Гарвел, какво им отговори на въпроса защо си го убил?
— Казах, че ми е откраднал парите. Че спя на отсрещния хамак — това си е чистата истина — и че нощем си вадя патрона и го крия под одеялото, което ми служи за възглавница. Една нощ съм отишъл да пикая и като съм се върнал, патрона ми го нямало. Всички наоколо спели с изключение на Жиразоло. Копоите ми повярваха и дори не споменаха, че той е носил сведения за някакво невероятно въстание.
— Папийон! Папийон! — провикнаха се на двора. — Явете се!
— Тук.
— Съберете си вещите. Заминавате за Сен Жозеф.
— По дяволите!
Във Франция бе избухнала война. Заради нея въведоха нова дисциплина — началниците, отговорни за нечие успешно бягство, щяха да бъдат разжалвани. Всеки каторжник, заловен в опит за бягство, щеше да бъде гилотиниран с обвинението, че се е опитвал да се присъедини към предателя на отечеството Дьо Гол. Обещаваха да са безжалостни.
Комендантът Пруйе бе отпътувал преди два месеца. Новия началник не го познавах. Не можех да направя нищо по въпроса. Сбогувах се с приятелите си. В осем часа се качих на корабчето за Сен Жозеф.
Бащата на Лизет също не беше на поста си. Беше заминал за Кайен още миналата седмица. Комендантът на острова се наричаше Дютен и беше от Хавър. Заведоха ме при него. Бях единственият пътник и началник-надзирателят на лодката ме предаде на дежурния копой заедно с няколко документа, отнасящи се до личността ми.
— Вие ли сте Папийон?
— Да, господин комендант.
— Странен тип сте — отсъди той, разлиствайки документите.
— И какво ми е странното?
— От една страна, ви сочат като опасен от всяка гледна точка. Тук дори с червено мастило е написано: „Непрекъснато е в състояние на подготовка за бягство“, а после е добавено: „Опитал се да спаси детето на коменданта на Сен Жозеф от акулите.“ Аз също имам две малки дъщерички. Искате ли да ги видите, Папийон?
И той повика две русички хлапенца на три и пет години, които влязоха в кабинета му, придружени от облечен в бяло млад арабин и хубава млада брюнетка.
— Скъпа, това е човекът, който се опита да спаси кръщелницата ти Лизет.
— О, позволете да ви стисна ръката — възкликна младата жена.
Няма по-голяма чест за един каторжник от това да му подадеш ръка. Хората никога не се ръкуват с такива като нас. Бях силно развълнуван от спонтанния й жест.
— Да, аз съм кръстница на Лизет. Много близки сме със семейство Грандоа. Какво ще направиш за този човек, скъпи?
— Първо ще иде да се настани в лагера, а после ще ми каже каква служба иска да получи.
— Благодаря, господин комендант, благодаря, госпожо. Можете ли да ми кажете преди това, защо съм изпратен на Сен Жозеф? Нещо като наказание ли е?
— Според мен няма ясна причина. Просто новият комендант се бои да не избягаш.
— Прав е да се страхува.
— Засилиха санкциите срещу служителите, допуснали бягство. Преди войната подобно нещо можеше да ти коства една нашивка; сега губиш всичките. Заради това те изпрати тук — би предпочел да се измъкнеш от Сен Жозеф, а не от Роаял, за да не носи той отговорността.
— Колко време още ще стоите тук, господин комендант?
— Още осемнадесет месеца.
— Не мога да чакам толкова дълго, но ще намеря начин да се върна на Роаял, за да не ви създам неприятности.
— Благодаря — рече жена му. — Радвам се, че сте толкова благороден човек. Не се притеснявайте да се обърнете към нас, ако имате нужда от нещо. А ти, скъпи, нареди на часовите в лагера да пускат Папийон всеки път, когато пожелае да ме види.
— Добре, скъпа. Мохамед, придружи Папийон до лагера, а ти сам си избери в кое помещение би предпочел да те настанят.
— Аз съм лесен — в спалното на опасните.
— Наистина, няма да ми е трудно да го уредя — засмя се комендантът. И попълни някакъв документ, който връчи на Мохамед.
Напуснах къщата, в която живееше и работеше комендантът — бившия дом на Лизет на брега на морето, и придружен от арабина, пристигнах в лагера.
На пост беше един стар избухлив корсиканец — истински убиец. Наричаше се Филисари.
— Е, Папийон, падна ли ми в ръцете? Знаеш, че аз мога да съм добър с някого, но мога и да му скъся живота. Не се опитвай да бягаш оттук, защото, ако те пипна, ще ти счупя врата като на заек. След две години излизам в пенсия — не е сега моментът да си навличам неприятности.
— Знаете, че съм приятел на всички корсиканци. Няма да ви убеждавам, че съм се отказал от бягството, но ще се постарая да наредя нещата така, че да избягам по време на нечие чуждо дежурство.
— Това ще е справедливо, Папийон. Двамата с теб няма да враждуваме. Нали разбираш, младите по- леко биха могли да понесат неприятностите около едно бягство, докато аз… На моите години и при това в навечерието на пенсионирането! Значи се договорихме. Върви в спалното да се настаниш.
И ето — озовах се в лагера, в помещение съвсем като предишното на Роаял, заедно със сто, сто и двадесет каторжници. Тук бяха Лудия Пиеро, Отен, Арно и Жан Карбониери. Логично беше да стана комбина с Жан, тъй като той беше брат на Матю. Но Жан, първо на първо, не беше от класата на моя приятел, и, второ, другарството му с Отен и Арно не ми се нравеше. Затова се отдръпнах от тях и отидох при бордолезеца Карие, когото всички наричаха Лудия Пиеро.
Остров Сен Жозеф бе по-необлагороден от Роаял и малко по-малък, но изглеждаше по-голям, защото бе по-дълъг. Състоеше се от две, разположени едно над друго, плата. Лагерът се намираше на по-ниското. Горе на върха се открояваше страховитият изолатор. В скоби казано, затворниците продължаваха да излизат край морето за по един час всеки ден. Да се надяваме, че този режим ще продължи.
Всеки ден по обед арабинът, който работеше при коменданта, ми носеше по три пълни с храна котелки. Оставяше ги и взимаше изпразнените от предишния ден. Кръстницата на Лизет никога не пропускаше да ми изпрати от всичко, което готвеше за семейството си.
В неделя отидох да й благодаря. Прекарах следобеда в приказки и игри с дъщеричките й. Галех двете руси главички и си казвах, че понякога е много трудно да прецениш какво точно ти диктува чувството за
