дълг. Над главата на милото семейство тегнеше ужасна опасност в случай, че ония двама луди не се бяха отказали от плановете си. Копоите не бяха повярвали на доносничеството на Жиразоло и дори бяха изпратили тримата посочени от него съзаклятници на Сен Жозеф, без да си дадат труда да ги разделят. Ако сега пошушнех дори една дума, щях да потвърдя верността и сериозността на първия сигнал. Как ли щяха да реагират надзирателите? По-добре да си трая.
В спалното Арно и Отен почти не ми говореха. Така беше по-добре — отнасяхме се помежду си учтиво, но без да показваме близост. Жан Карбониери изобщо не искаше да ме погледне — беше обиден, че не съм се присъединил към неговата тайфа. В нашата компания бяхме четирима — Лудия Пиеро, Маркети, носител на втора награда на конкурса за цигулари в Рим, който често свиреше с часове и ме потапяше в меланхолия, и Марсори — корсиканец от Сет.
Не бях споделил нищо с никого и имах чувството, че тук не са в течение на предотвратения бунт на Роаял. Дали тримата пазеха старите си намерения? Тук ги бяха натоварили с тежка работа. Ангарията им се състоеше в това да пренасят, по-точно да влачат с примки огромни камъни, необходими за построяването на басейн в морето. Овързваха камъка с яки въжета, закачаха му петнадесет-двадесет метрова верига и всеки каторжник се завързваше през раменете и гърдите за по една от нейните брънки. После като теглитни животни извличаха камъка до местопредназначението му. Бъхтеха се под ярките лъчи на слънцето — това бе много изтощителна и най-вече потискаща работа.
Откъм кея долетя пукот от изстрели на пушки и револвери. Разбрах, че лудите са задействали своя план. Какво ли ставаше? Кой щеше да победи? Седях в спалното и не помръдвах. „Бунтът! Бунтът!“ — чуваше се от всички страни.
— Бунт ли? Какъв бунт? — Исках ясно да покажа, че не разбирам за какво става дума.
Него ден Жан Карбониери не бе отишъл на работа. Приближи се към мен блед като смъртта въпреки бронзовия си загар. Много тихо ми каза:
— Избухна бунтът, Папи.
— Бунт ли? Не съм в течение — отвърнах му студено аз.
Пушечните изстрели продължаваха. Лудия Пиеро нахлу тичешком в помещението.
— Надигнаха се, но мисля, че се провалиха. Абсолютно откачени! Вади ножа, Папийон! Нека поне да изтребим колкото може повече копои, преди да ни видят сметката!
— Да — повтори Карбониери, — да убием колкото може повече!
Чисилия извади скалпела си. Всички останали държаха отворени ножове в ръце. Изправих се срещу тях:
— Стига глупости. Колко души сме тук?
— Девет.
— Седем от вас да хвърлят оръжието си. Първият, който посегне на копой, ще умре лично от моята ръка. Нямам намерение да се оставя да ме разстрелят сред тия четири стени като бясно куче. Ти например участваш ли в заговора?
— Не.
— А ти?
— Също не.
— А ти?
— Нищо не знаех за цялата работа.
— Добре. Всички тук сме честни престъпници и никой от нас не е знаел нищо за бунта на отрепките. Ясно ли е?
— Да.
— Този от вас, който реши да пропее, трябва да знае добре едно — в момента, в който признае, че предварително е знаел нещо, с него е свършено. С приказки никой нищо няма да спечели. Хвърлете си оръжието в кофата, защото те всеки момент ще пристигнат.
— А ако нашите са спечелили?
— Ако те са победили, нека се погрижат победата им да се увенчае с бягство. Аз обаче не искам да получа свободата си на такава цена. А вие?
— И аз също — отвърнаха останалите осем, включително и Карбониери, в един глас.
Аз не казах и дума от това, което предварително знаех. Но щом изстрелите заглъхнаха, разбрах, че бунтовниците са сразени. Защото замисленото от тях клане не можеше да свърши толкова бързо.
Копоите нахлуха като луди, блъскайки пред себе си с приклади, палки и ритници носачите на камъни. Вкараха ги в съседната сграда и влязоха след тях. Китарите, мандолините, игрите на шах и на дама, лампите, табуретките, бутилките с олио, захарта, кафето, белите дрехи бяха яростно изпотъпкани, унищожени и изхвърлени навън през прозорците. Изливаха отмъщението си върху всичко, което излизаше извън регламента.
Чуха се и два изстрела. Като че беше револвер.
В лагера имаше осем постройки. Навсякъде действаха по един и същи начин, като често пускаха в употреба прикладите. Отнякъде изскочи чисто гол човек и хукна към карцера, буквално смазван от ударите на копоите, които трябваше да го отведат в килията.
Влязоха в помещението от дясната ни страна. Седма стая. След нея оставаше само нашата. Бяхме се събрали и деветимата. Всеки стоеше до леглото си. Никое от момчетата, които бяха излезли сутринта на работа, не се беше върнало. Стърчахме неподвижно като замръзнали на място. Не смеехме да продумаме. Чувствах устата си пресъхнала и мислех: „Дано някой подлец не използва случая, за да ме очисти безнаказано!“
— Идват — прошушна Карбониери, полуприпаднал от страх.
Нахлуха повече от двадесет души със заредени и готови за стрелба пушки и револвери.
— Още ли не сте се съблекли? — изкрещя Филисари. — Какво чакате, мърши такива? Ще ви разстреляме до един! Събличайте се сами, че после няма да имаме време да сваляме дрехите от труповете ви.
— Господин Филисари…
— Млъкни, Папийон! Този път няма да измолиш милост. Твърде дълбоко сте загазили. Сто на сто всички от това помещение сте участвали в заговора!
Кървясалите му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите си. А в тях съвсем ясно се четеше жаждата за убийство.
— Все пак имаме право да обясним — обади се Пиеро.
Реших да заложа всичко на една карта:
— Учудвам се, че един бонапартист като вас е готов да избие невинни хора. Искате да стреляте? Добре тогава, няма да произнасяме речи. Стреляйте, но стреляйте бързо, мамка ви! Мислех те за мъж на място, стари ми Филисари, мислех те за истински бонапартист, но ето, че съм се лъгал. Толкова по-зле. Не искам дори да те гледам в очите, докато стреляш, ето, обръщам ти гръб. Момчета, обърнете се с гръб към копоите, за да не могат после да кажат, че сме се готвели да се нахвърлим върху тях.
И всички като един им обърнаха гръб. Копоите се слисаха от държането ми, още повече (както по-късно научихме) Филисари вече бил очистил двама нещастници в другите помещения.
— Какво още искаш да ми кажеш, Папийон?
Отговорих все така с гръб към него:
— Не вярвам в приказките ви за някакво въстание. Кой ще вдига въстание и защо? За да избие копоите? И после да се чупи? Къде ще иде? Аз съм истински беглец, стигал съм надалеч, чак до Колумбия. И питам, коя страна ще даде убежище на избягали убийци? Как се нарича тая страна, посочете ми я. Не се дръжте като глупаци. Нито един достоен човек не би взел участие в подобен удар.
— За себе си може и да си прав, но я да питаме Карбониери. Той със сигурност е замесен, защото днес сутринта Арно и Отен много се изненадаха, когато отказа да дойде на работа под предлог, че е болен.
— Въобразявате си, честна дума — отвърнах аз и се обърнах с лице към него. — Веднага ще ви обясня. Карбониери ми е приятел, той познава историята на бягството ми в детайли и не би могъл да храни илюзии, защото знае какво бъдеще очаква хората, избягали с цената на бунт.
В този момент пристигна комендантът. Спря се на прага. Филисари излезе при него и комендантът извика: