решето. Накрая за финал един от тях си послужи с пушката като със сопа и му пръсна черепа с приклада си.
— Всеки от копоите изпразни по един пълнител в тялото на Отен. По тридесет патрона от пушките, по шест от револверите изстреляха в него, без да се интересуват дали е жив, или мъртъв, към петстотин куршума. Нещастниците, които Филисари уби, му бяха посочени от арабите. Те казаха, че двамата понечили да последват Арно, но после ги дострашало. Чиста лъжа. Дори сред нас да е имало съучастници в бунта, истината е, че никой не помръдна — привърши разказа си моят събеседник.
Изминаха два дни, откак ни бяха затворили в отделни помещения по категории. Никой не ходеше на работа. Постовете пред вратите се сменяха на всеки два часа. Между постройките се движеха надзиратели. Беше забранено да контактуваме с момчета от другите помещения. Беше забранено да се показваме по прозорците. Можехме да виждаме двора само през зарешетената порта в края на дългия коридор между хамаците. Пристигна подкрепление от Роаял. Навън не се мяркаше нито един каторжник или арабин ключар. Всички бяхме под ключ. От време на време виждахме как копоите закарват по някой съблечен до голо човек към дисциплинарните килии — дори това ставаше тихо, без викове и насилие. Често надзъртаха във вътрешността на спалните. Пред вратата, от двете й страни, стояха нащрек постовите. Дежурството им траеше кратко — само по два часа, но през тези два часа те нито за миг не си позволяваха да седнат, нито да преметнат пушките през рамо. Бяха готови да стрелят във всеки момент.
Решихме да се разделим на групички от по пет човека и да играем на покер. Зарязахме марсилската и всички останали игри с много участници, защото вдигаха шум. Маркети искаше да изсвири една соната от Бетховен, но го принудиха да спре.
— Престани с тази музика! Ние, надзирателите, сме в траур.
Необичайно напрежение тегнеше не само над нашето спално, но и над целия лагер. Никакво кафе, никаква супа. Комат хляб сутрин, а на обед и вечер — консерви с месо — по една на четирима. Все още имахме провизии — кафе, масло, олио, брашно, тъй като при нас не бяха унищожили нищо. Другите бяха останали на гладно. Запалихме огън в кенефа, за да сварим кафето, и щом видяха дима, копоите заповядаха да го загасим. Но старият марсилец, изпечен каторжник на име Нистон, който се беше захванал с тази работа, отвърна смело:
— Що не влезеш ти сам да го загасиш?
Тогава копоят изстреля няколко куршума през прозореца, обърна кафето и разтури огъня.
Нистон получи куршум в крака. Нервите ни бяха толкова обтегнати, че до един залегнахме на земята по корем — решили бяхме, че ей сега ще ни разстрелят всички.
Дежурният началник-надзирател отново се оказа Филисари. Дотича като луд, следван по петите от четирима други. Копоят, който беше стрелял, започна да се обяснява и Филисари се разпсува на корсикански. Онзи беше от Оверн, не знаеше какво да отговори и измънка:
— Аз не разбира…
Върнахме се по хамаците си. Кракът на Нистон кървеше.
— Не им казвайте, че съм ранен. Способни са да ме измъкнат на двора, само за да ме довършат.
Филисари се приближи към решетките. Маркети му каза нещо на корсикански.
— Направете си спокойно кафе. Това, което току-що се случи, няма да се повтори — каза той и си тръгна.
Нистон имаше късмет, че куршумът не бе заседнал в него, а бе засегнал само мускула. Сложиха му турникет, кръвта спря да тече. Върху раната туриха превръзка, напоена с оцет.
— Папийон, навън!
Беше осем вечерта, тоест всичко вече тънеше в мрак.
Не познавах копоя, който ме извика. Сигурно беше някой бретонец.
— Защо ми е да излизам по това време? Нямам работа навън.
— Комендантът иска да ви види.
— Щом е така, нека той дойде тук. Аз навън не излизам.
— Отказвате, значи?
— Да, отказвам.
Другарите ми ме обградиха от всички страни и образуваха защитен кръг около мен. Копоят говореше откъм затворената врата. Маркети се приближи до нея и рече:
— Няма да пуснем Папийон да излезе навън без присъствието на коменданта.
— Но нали точно той ни изпрати да го доведем.
— Кажете му да дойде лично.
Час по-късно пред вратата застанаха две млади копойчета. Придружаваше ги арабинът, прислужник на коменданта. Който всъщност го бе спасил, като бе попречил на бунтовниците.
— Папийон, това съм аз, Мохамед. Идвам да те взема по поръка на коменданта. Той самият не може да дойде.
— Папи, тоя тип е въоръжен с пушка — предупреди ме Маркети.
Разбутах приятелите и се приближих до вратата. Мохамед действително носеше пушка. Човек се учи, докато е жив. Само това не бях виждал досега — официално въоръжен каторжник!
— Хайде идвай — рече арабинът. — Аз съм тук, за да те защитавам и да те отбранявам, ако се наложи.
Трудно ми беше да му повярвам.
— Хайде, тръгвай с нас!
Най-накрая излязох, Мохамед застана до мен, а копоите — зад нас. Поехме към комендатурата. Като минавахме покрай постовите при изхода на лагера, Филисари ми рече:
— Надявам се, че нямаш основание да се оплакваш от мен, Папийон.
— Нито лично аз, нито който и да било от нашето помещение. За останалите обаче не отговарям.
Стигнахме пред комендатурата. Къщата и кеят бяха осветени от силициеви лампи, които безуспешно се опитваха да разпръснат мрака наоколо. По пътя Мохамед ми подари пакет цигари „Голоаз“. Влязохме в една ярко осветена от две лампи стая, където седяха комендантът на Роаял, неговият помощник-комендант, комендантът на Сен Жозеф със своя си помощник и комендантът на изолатора.
Отвън чакаха строени и пазени от надзиратели четирима араби. Успях да позная двама от тях — работеха като влекачи на камъни.
— Ето го Папийон — докладва арабинът.
— Добър вечер, Папийон — поздрави ме комендантът на Сен Жозеф.
— Добър вечер.
— Седни ей там, на онзи стол.
Всички се втренчиха в мен. През отворената врата на стаята можех да надникна в кухнята, откъдето кръстницата на Лизет ми махна приятелски.
— Папийон — поде издалеко комендантът на Роаял, — според коменданта Дютен вие сте човек, достоен за доверие и уважение заради опита ви да спасите кръщелницата на жена му. Аз ви познавам единствено чрез официалните документи, а в тях вие сте представен като изключително опасен от всяка гледна точка. Бих желал да забравя документите и да повярвам на колегата си Дютен. Скоро сигурно ще пристигне следствена комисия и всички каторжници ще бъдат принудени да декларират всичко, което знаят по случая. Убедени сме, че вие и още няколко ваши другари имате голямо влияние върху осъдените тук и че те обикновено изпълняват безпрекословно инструкциите ви. Затова бихме искали да знаем какво е вашето мнение за бунта, а също така какво в общи линии се готвят да разкажат пред следствието хората от вашето и останалите помещения.
— Не мога да отговарям за останалите, нито възнамерявам да им влияя. Но ако действително пристигне следствена комисия, при сегашното положение на нещата, това със сигурност ще доведе до разжалването на всички вас.
— Какви ги говориш, Папийон? Аз и колегите ми от Сен Жозеф разгромихме бунта.
— Тукашните началници може и да отърват кожите, но онези от Роаял не.
— Обяснете какво имате предвид! — скочиха на крака двамата коменданти от Роаял, после отново си седнаха на местата.
— Ако продължавате да говорите официално за бунт, сте загубени. Ако приемете моите условия, ще
