— Защото не можете да направите основното — да избягате. Да приемем, че в бунта се включат стотина човека — как ще се измъкнат оттук? На островите има само две лодки. На тях могат да се натоварят максимум четиридесет души. Какво ще правите с останалите шестдесет?
— Абе ти за това не бери грижа — ние ще сме сред четиридесетте, които ще се качат на лодките.
— Ти си мислиш така. Останалите да не са по-глупави? И те ще са въоръжени като теб и ще имат достатъчно акъл в главата, така че след като премахнете набелязаните жертви, ще се нахвърлите едни върху други. Ще се изпозастреляте помежду си за място в лодките. А най-важното е, че нито една държава няма да склони да приеме оцелелите, защото където и да отидете, преди вас ще е пристигнала телеграма, известяваща за всички онези трупове, които сте оставили зад гърба си. Навсякъде ще са готови да ви арестуват и да ви върнат на Франция. Знаете, че бях в Колумбия и имам представа как стоят нещата. Кълна ви се, след подобен удар отвсякъде ще са готови да ви екстрадират.
— Добре. Значи отказваш?
— Да.
— Това ли е последната ти дума?
— Решението ми е непоклатимо.
— Не ни остава друго, освен да се оттеглим.
— Момент. Ще ви помоля да не споделяте плана си с никой от моите приятели.
— Защо?
— Предварително знам, че ще откажат. Няма смисъл да опитвате.
— Добре.
— Няма ли начин да зарежете цялото това начинание?
— Искрено казано, Папийон, не.
— Не разбирам целта ви, защото, както ясно ви обясних, дори да успеете, пак няма да получите свобода.
— Искаме най-вече да отмъстим. А сега, след като ти ни разкри, че нито една чужда страна няма да ни приеме, не ни остава друго, освен да хванем джунглата и да организираме банда.
— Давам ви дума, че няма да разкрия замисъла ви дори на най-близкия си приятел.
— Убедени сме в това.
— И последно — предупредете ме осем дни предварително, за да мога да се преместя на Сен Жозеф и да не съм на Роаял, когато стане мелето.
— Ще те предупредим навреме, за да се преместиш.
— По никакъв начин ли не мога да ви убедя да се откажете? Ако искате, ще замислим нещо заедно. Ще откраднем например четири пушки и някоя нощ ще нападнем пазачите на лодките, без да убиваме никого. Ще се качим и ще отплуваме.
— Не, твърде много страдахме. Решени сме да отмъстим, дори ако това ни струва живота.
— А децата и жените?
— И те са от същото племе, в жилите им тече същата кръв. Редно е всички да изпукат.
— Да не говорим повече.
— Няма ли да ни пожелаеш късмет?
— Не. Ще ви река отново — откажете се. Човек може да измисли нещо по-добро от тази касапница.
— Не си ли съгласен, че имаме право да отмъстим?
— Съгласен съм, но не и на невинни хора.
— Довиждане.
— Довиждане. И нищо не си чул, нали?
— Гроб съм, момчета.
Отен и Арно си отидоха. Ама че странна история! И на двамата им хлопаше дъската, а из лагера бродеха още петдесет-шестдесет като тях. В уречения час сигурно щяха да се съберат стотина луди. Каква идиотщина! Никой от другарите ми не ми беше разправял за подобни планове — значи ония двамата са вербували само глупаци.
Нито един мъж от нашите среди не би се вързал на номера им. Нещата се усложняваха, защото балъците бяха много по-опасни. Между тях имаше истински убийци, докато хора като нас попадаха на каторга само за непредумишлени убийства.
През следващата седмица се опитах незабелязано да събера сведения за Арно и Отен. Арно беше осъден несправедливо на доживотна каторга за нарушение, което заслужаваше не повече от десет години. Заседателите бяха проявили жестокост, само защото предишната година брат му бил гилотиниран заради убийството на ченге.
В стремежа си да настрои съда против него прокурорът говорил повече за брат му и така му извоювал ужасното наказание. Разправяха, че пак поради нещастното си родство Арно бил страшно изтезаван от следствените органи.
Отен никога през живота си не беше познал свободата. Затворник от деветгодишна възраст, той тъкмо щял да напусне поправителния дом и да се присъедини към военноморския флот, когато убил един от другарите си. Бил на деветнадесет. Още тогава трябва да му е хлопала дъската, защото мечтаел да иде във Венецуела, да се хване на работа в златна мина и сам да си взриви крака, за да получи застраховка. Явно твърдо беше решил да пожертва този крак, защото по-късно го бе инжектирал с някаква гадост, за да попадне в болницата на Сен Мартен дьо Ре.
Тази сутрин доста ни стреснаха. По време на проверката извикаха Арно, Отен и брата на Матю Карбониери, моя приятел. Братът се наричаше Жан и работеше като пекар долу при кея с лодките.
Изпратиха ги на Сен Жозеф, без да ни дадат разяснения и без никакъв явен повод. Опитах се да разбера какво става. Уж нищо особено, но все пак Арно работеше в оръжейния склад от четири години, а Жан Карбониери бе пекар от пет. Не можеше да става дума за проста случайност. Отнякъде бе изтекла информация, но колко?
Реших да споделя всичко с тримата ми най-близки приятели — Матю Карбониери, Гранде и Галяни. И тримата нищо не знаеха по въпроса. Значи Отен и Арно не се бяха опитвали да привличат хора от нашата среда.
— Защо тогава решиха да говорят с мен?
— Защото всички знаят, че си готов да избягаш на каквато и да било цена.
— Не на тази цена, все пак.
— Не са могли да направят разликата.
— А брат ти Жан?
— Върви разбери как е могъл да се забърка в подобна история.
— Може би доносникът е решил да го натопи, без той да има нищо общо с бунта.
Ето какво стана после. Същата нощ на входа на клозета бе убит Жиразоло. Намериха кръв по фланелката на мартиниканския биволар. Петнадесет дни по-късно след едно твърде бързо претупано следствие извънредният съд осъди човечеца на смърт въз основа на показанията на друг негър.
Един от старите кримки, наречен Гарвел или Савоярдеца, дойде да поприказва с мен на двора.
— Страшно съм притеснен, Папи, защото всъщност аз пречуках Жиразоло. Ще ми се да спася черния, но се боя, че ще ме гилотинират. Ако ме чака смъртна присъда, няма да си призная. Но ако намерим начин да се откача с три до пет години в изолатора, ще се предам.
— На колко години каторга си осъден?
— Двадесет.
— Колко от тях си изкарал?
— Дванадесет.
— Намери начин да ти увеличат наказанието на доживотно и така ще се откачиш дори от изолатора.
— Как да действам?
— Остави ме да помисля, тази нощ ще ти дам отговор.
Свечери се. Извиках Гарвел:
— Няма начин да накараш някой друг да те предаде и после ти да си признаеш.
