Не можах да присъствам на първата им брачна нощ, защото копоят, който отговаряше за биволите, ме обвини, задето съм освободил Брут от впряга, и така аз загубих мястото си на говедар.
Помолих коменданта да поговорим по този повод.
— Каква стана тя, Папийон? Сега трябва да заколим Брут — много е опасен. Вече уби три прекрасни животни.
— Дойдох да ви помоля да спасите Брут. Надзирателят, дето отговаря за биволите, нищо не отбира. Позволете ми да ви докажа, че Брут действаше в условията на законна самозащита.
— Слушам те — засмя се комендантът.
— … И така, господин комендант, вие разбирате, че моят бивол бе нападнат — завърших историята си аз, след като бях описал всичко в детайли. — Нещо повече, ако не бях освободил Брут, Дантон щеше да го убие вързан, т.е. неспособен да се защитава, защото оките и каручката щяха да му пречат.
— Вярно — съгласи се комендантът.
Тогава пристигна копоят на биволите.
— Добър ден, господин комендант. Търсех ви, Папийон, защото днес сутринта сте излезли от лагера като че ли отивате на работа, а всъщност вече няма какво да правите навън.
— Излязох, господин Аньости, за да видя дали не бих могъл да прекратя схватката, но за зла участ и двамата бяха премного разгневени.
— Добре, може и така да е било, но отсега нататък вие няма да водите бивола, казах ви го вече. Впрочем него в неделя сутринта така и така ще го заколят — месото ще отиде за затворниците в изолатора.
— Не можете да постъпите тъй.
— Не сте вие този, който ще ми попречи.
— Аз не мога, но комендантът може. Ако неговата дума не е достатъчна, ще помоля доктор Жермен Гибер да се намеси и да спаси Брут.
— За какъв дявол се бъркате в тази работа?
— Това ме засяга. Аз отговарям за бивола и той е мой приятел.
— Ваш приятел? Биволът? Да не се подигравате с мен?
— Чуйте ме, господин Аньости, позволете ми да кажа две думи.
— Оставете го да произнесе пледоарията си в полза на бивола — додаде комендантът.
— Добре, говорете.
— Господин Аньости, вярвате ли, че животните могат да разговарят?
— Да, защо не. Нали все по някакъв начин общуват помежду си.
— Точно това се опитвам да ви кажа и аз — Брут и Дантон се договориха да се дуелират.
И отново разказах всичко от игла до конец.
— Исусе Христе, ама и вие сте голям чешит, Папийон! — рече корсиканецът. — Върнете се при своя Брут, но ви предупреждавам, че следващия път, когато убие някой, дори комендантът няма да може да го спаси. Останете си биволар. От утре Брут да започне отново работа.
Два дни по-късно каручката бе поправена в работилницата и Брут, придружаван от благоверната си Маргьорит, отново пое всекидневните си задължения. И всеки път, когато стигнехме до мястото за почивка, аз подпирах каручката с камъка и питах: „Къде е Дантон, а Брут?“ И огромният мастодонт с едно движение дръпваше товара си напред и бързо изкачваше склона с бодрата стъпка на победител.
Бунтът на Сен Жозеф
Привидната свобода, на която се радвахме тук, превръщаше островите в опасно място. Тъжно ми беше да гледам как всички се стремят само към едно — да се настанят удобно и да живуркат криво-ляво без проблеми. Част от каторжниците просто изчакваха да изтече присъдата им, останалите не чакаха нищо, а потъваха все по-дълбоко в пороците си.
Нея вечер се бях излегнал в хамака си, а в противоположния край на спалното се вихреше толкова разгорещено залагане, че приятелите ми Карбониери и Гранде се видяха принудени да обединят усилията си, за да могат да ръководят играта. Сам човек нямаше да се справи. Аз се опитвах да възродя старите си спомени, но те отказваха да се явят пред мен. Чувствах се, като че никога не съм бил изправян пред съда. Колкото и да се напрягах да възстановя потъналите в мъгла подробности от оня фатален ден, не успявах да си припомня чертите на ни едно лице. Само прокурорът се изправяше пред мен и ме връщаше към жестоката истина. Бъди проклет! Когато пристигнах при Боуенови в Тринидад, помислих, че окончателно съм спечелил спора си с теб. Каква магия ми направи, изеднико, та след шест поредни опита за бягство все още не съм на свобода? Дали си спал спокойно, след като са ти съобщили за първото ми бягство? Ще ми се да знам дали си треперил от страх или само от гняв, че жертвата, която сам хвърли в блатото, е успяла да се измъкне едва четиридесет и три дни по-късно. Бях счупил клетката. Коя прокоба ме върна обратно в каторгата единадесет месеца по-късно? Може би Бог ме наказа, задето презрях примитивния, но толкова красив живот, който ми беше предложен?
Мои обичани Лали и Зорайма, скъпо мое племе без стражари, без друг закон освен пълното разбирателство между всички твои членове, признавам, тук съм по своя вина, но сега не бива да мисля за нищо друго освен за бягството. Бягство или смърт. А ти, прокуроре, ако си се усмихнал победоносно при новината за връщането ми в каторгата, ако си помислил: „Всичко е наред, той отново е в блатото, където го натиках“, много се лъжеш. Душата ми и мисълта ми никога няма да потънат в тези хищни застояли води. Сега ти имаш власт единствено над тялото ми. Твоите тъмничари, чарковете на наказателната ти система, редовно отбелязват присъствието ми по два пъти дневно и смятат, че това е напълно достатъчно. В шест сутринта: „Папийон? — Тук.“ В шест вечерта: „Папийон? — Тук.“ Значи всичко е наред. Държим го тук вече близо шест години. Сигурно е започнал да се разлага и с малко повече късмет някой ден камбаната ще повика акулите, за да го почетат по време на всекидневния си банкет, който системата за елиминиране на хора им осигурява безплатно.
Грешиш, не са ти верни сметките. Физическото ми присъствие тук няма нищо общо с духа ми. Искаш ли да ти кажа нещо? Аз не принадлежа на каторгата, не съм възприел нито един от навиците на моите съкилийници, в този смисъл не съм се сближил дори с най-близките си приятели. Аз съм вечният кандидат за бягство. Така разговарях с обвинителя от съдебното заседание, когато двама мъже дойдоха при хамака ми.
— Спиш ли, Папийон?
— Не.
— Искаме да си поприказваме.
— Казвайте. Ако, говорите тихо, никой наоколо не би могъл да ви чуе.
— Ами решили сме да подготвим бунт.
— Какъв ви е планът?
— Смятаме да избием всички араби, всички копои, всички жени и децата им, защото са от прокълнато семе. За целта аз — Арно, и другарят ми Отен, подпомогнати от четирима съмишленици, ще нападнем склада за оръжие при комендатурата. Аз работя там и се занимавам с поддръжката на пушките. Имат двадесет и три картечници и повече от осемдесет пушки. Акцията е предвидена за…
— Чакай, не казвай нищо повече. Отказвам да участвам. Благодаря ви за доверието, но не съм съгласен с вас.
— Смятахме, че ще приемеш да станеш вожд на бунта. Позволи ми да ти обясня всичко в детайли. Проучили сме нещата и няма начин да се провалим. Готвим се от пет месеца. Вече сме събрали около петдесетина съмишленици.
— Не ми цитирай имена. Отказвам да ви бъда вожд и изобщо отказвам да участвам.
— Защо? Дължиш ни обяснение, след като ти оказахме такова доверие.
— Първо на първо, не съм те молил да ми разказваш проектите си. Второ, в живота си правя само това, което аз искам, а не това, което другите искат от мен. И трето, не съм убиец за връзване. Мога да убия някого, ако ми е причинил зло, но не и невинни жени и деца. И най-важното, за което изобщо не си давате сметка — дори бунтът ви да успее, пак ще се провалите.
— Защо?
