премеждието. Докторът ме пита какво се е случило и аз му казах, че във ваната е избухнал вулкан. Никой не разбра истината. Главният санитар обвини колегата си, който ме бе натикал във ваната, че не е регулирал правилно водата.
Салвидиа дойде да ме намаже с пикринов балсам. Беше вече напълно готов и заяви, че имаме шанс, дето съм настанен в лазарета. Така, ако бягството по една или друга причина се провалеше, можех да се върна обратно, без никой да ме забележи. Налагаше се бързо да изработим дубликат от ключа за лазарета. Салвидиа успя да му вземе отпечатъка върху парче сапун. Утре щяхме да разполагаме с ключ и оттук. От мен се искаше да кажа, когато се почувствам оздравял. След което щяхме да се възползваме от първото дежурство на някой от мързеливите копои. Всичко бе насрочено за тази нощ между един и пет часа. Салвидиа не беше на служба. За да спечелим време, той щеше да изпразни бурето с оцет някъде към единадесет вечерта. Другото буре щяхме да изтърколим до долу пълно и да го излеем в морето. Надявахме се така да поуспокоим бурните вълни.
Бях се снабдил с къс до коленете панталон от брашнени чували, с вълнена ватенка и здрав нож. Имах и непромокаема торбичка с цигари и кибрит, която щях да надяна на врата си. От своя страна Салвидиа бе подготвил чанта с напоено с олио и захар брашно от маниока. Тежеше около три кила. Вече ставаше късно.
Чаках другаря си седнал на леглото. Сърцето ми биеше до пръсване. След няколко мига бягството ни щеше да започне. Нека Господ и добрият късмет ми помогнат, за да се измъкна веднъж завинаги от блатото.
Странно, но мисълта ми се обръщаше към миналото само за да извика образите на баща ми и на семейството ми. Сякаш спомените от съда, съдебните заседатели и прокурора бяха изчезнали.
В момента, в който вратата се отвори, аз неволно си припомнях ужасяващата сцена с трупа на Матю, носен прав от акулите.
— Тръгваме, Папи!
Последвах го. Той бързо заключи вратата и скри ключа в едно ъгълче на коридора.
— Бързо, давай по-бързо.
Стигнахме до склада. Вратата беше отворена. Изваждането на празното буре се оказа детска игра. Той уви около тялото си въжетата, а аз — металните жици. Поех чантата с брашното и затъркалях в черната като катран нощ моето буре към морето. Той вървеше зад мен, като влачеше бурето с олио. Добре че беше толкова як, та успяваше да задържа тежкия товар надолу по стръмния наклон.
— По-полека, внимавай да не те повлече.
Спирах се да го изчакам, за да може, ако той изпусне бурето си, аз да го спра с моето. Слизах заднешком, бурето се търкаляше след мен. Стигнахме до брега без никакви проблеми. Една тясна пътека водеше право към морето, но оттам нататък следваха трудни за преодоляване скали.
— Дай да изпразним бурето — никога няма да успеем да се справим със скалите, ако е пълно.
Вятърът беше много силен и вълните яростно се разбиваха върху скалите. Ето, най-после го изпразнихме.
— Набий здраво запушалката. Чакай, сложи отгоре тази плочка.
Пробихме необходимите дупки.
— Забивай добре пироните.
Воят на вятъра и на вълните заглушаваше нашите удари.
Овързани здраво едно за друго, двете бурета вече много трудно можеха да се пренесат над скалите. Всяко от тях имаше вместимост от по двеста двадесет и пет литра. Бяха твърде обемни и неудобни за повдигане. Мястото, което моят приятел бе избрал за спускането им във водата, по никакъв начин не облекчаваше задачата ни.
— Хайде, бутни по-яко, майка ти стара! Повдигни го малко. Внимавай с вълната!
И двамата заедно с буретата бяхме подети от мощната вълна и отблъснати обратно към скалите.
— Внимавай! Ще счупим буретата, а може да си изпотрошим по някоя ръка или крак.
— Успокой се, Салвидиа. Или тръгни напред към дълбокото, или ела тук отзад. Добре, точно там си застанал много добре. Когато ти извикам, дръпни с всички сили към себе си. Аз ще ги избутам оттук и ще успеем да се отлепим от скалите. Но сега трябва да издържим и да останем по местата си, дори вълните да ни залеят.
Изкрещях тези няколко заповеди сред шума на вятъра и вълните и реших, че другарят ми ги е чул. Една огромна вълна заля изцяло малката ни група — буретата, него и мен. В този момент яростно с всички сили оттласнах сала напред. Той сигурно също здраво дръпна, защото внезапно се отлепихме от скалите и гребенът ни поде. Той успя да яхне бурето преди мен и в мига, в който се надигах, за да се кача и аз, огромна вълна ни поде и ни запрати като перце върху една ръбеста скала, издадена по-напред в морето от останалите. Страхотният удар бе толкова силен, че буретата се разцепиха и парчетата им се разхвърчаха на различни страни. При отдръпването си вълната ме завлачи на повече от двадесет метра навътре. Закрепих се на повърхността и се оставих да ме подеме следващата вълна, която летеше право към брега. Приземих се, седнал между две скали. Успях да се заловя за тях, преди да бъда отново отнесен в морето. С натъртено от всички страни тяло успях да изпълзя оттам, но щом се озовах на брега, осъзнах, че се намирам на стотина метра от мястото, откъдето се опитахме да отплаваме.
Зарязах предпазните мерки и закрещях „Салвидиа! Ромеро! Къде си?“ Никой не ми отвърна. Смазан, се отпуснах на пътя, свалих панталона и ватенката си и останах отново само по гащи. По дяволите! Приятелю, къде си? Отново се развиках с пълно гърло: „Къде си?“ Отговориха ми само вятърът, морето и вълните. Не зная колко време останах там неподвижен, напълно смазан и физически, и духовно. После заридах от гняв и запокитих торбичката с тютюн и кибрит, която висеше на врата ми — тази проява на братска загриженост към мен от страна на моя приятел, който не пушеше.
Изправих се с лице срещу вятъра и чудовищните вълни, които пометоха всичките ми надежди, размахах юмрук към небето и напсувах Бога: „Мръсна гадна свиньо, педераст, не те ли е срам да се озлобяваш така срещу мен? Ти ли се наричаш добрият Дядо Господ? Гаден мошеник, това си ти! Проклет садист — това си ти! Перверзник и мръсник! Никога повече няма да произнеса името ти! Не го заслужаваш!“
Вятърът се поукроти и временно настъпилият покой ме ободри и ме върна към реалността.
Трябваше да се върна в лудницата и ако мога, да се вмъкна обратно в лазарета. С малко повече късмет щях да успея.
Изкачвах стръмнината с една-единствена мисъл — да се прибера и да се пъхна в леглото си ни лук ял, ни лук мирисал. Без много проблеми стигнах до коридора на лазарета. Наложи ми се да прескоча оградата на лудницата, тъй като не бях видял къде Салвидиа крие ключа от портата.
Лесно намерих ключа от лазарета. Вмъкнах се и заключих два пъти след себе си. Отидох до прозореца и хвърлих ключа далеч — падна чак отвъд оградата. После си легнах. Единственото, което можеше да ме издаде, бяха мокрите ми гащи. Станах и отидох да ги изстискам в клозета. Дръпнах чаршафа върху лицето си и малко по малко започнах да се затоплям. Вятърът и морската вода ме бяха вледенили. Дали другарят ми се бе удавил? Може би вълните са го отнесли много по-надалеч от мен и той е изпълзял на другия край на острова. Дали не избързах да се върна обратно? Можех да почакам още малко. Корях се, задето толкова бързо отписах приятеля си.
В чекмеджето на малката нощна масичка имаше две хапчета за сън. Глътнах ги без вода. Слюнката ми беше достатъчна.
Събудих се от това, че някой силно ме разтърсва. Пред мен стоеше санитарят. Стаята плуваше в слънце, прозорецът бе отворен. Трима болни надзъртаха отвън.
— Какво става, Папийон? Спиш като заклан. Вече е десет часът. Не си ли си изпил кафето? Съвсем е изстинало. Хайде, изпий го.
Не бях дошъл съвсем на себе си, но все пак осъзнах, че в отношението към мен няма нищо необичайно.
— Защо ме будите?
— Изгарянията ти оздравяха и сега имаме нужда от твоето легло. Ще се върнеш обратно в килията си.
— Добре, господин началник.
Тръгнах след него. По пътя той ме остави в двора. Възползвах се от престоя си там, за да изсуша гащите
