средата между двете редици са струпани петдесет сечива — мотики, лопати или брадви. Мъжете от двете групи се наблюдават взаимно. Затворниците — обзети от страх, войниците — изнервени и ожесточени.
Сержантът извиква: „Този и този — мотика!“
Нещастникът се хвърля, грабва мотиката и я мята на рамо. В момента, в който хуква към работното си място, сержантът извиква „Войник еди-кой си.“ И войникът тръгва след него, като по целия път го налага с камшика си. Ужасната сцена се повтаряше по два пъти дневно. По пътя към строежа човек можеше да остане с впечатлението, че собствениците на някакви магарета пердашат бедните си животинки, като подтичват зад тях.
Вледенени от откритието си, чакахме да дойде нашият ред. Към нас, слава Богу, се отнесоха различно.
— Петимата французи, тук! По-младите да вземат мотики, а вие двамата — лопати.
Поехме към познатата ни вече площадка, без да тичаме, но с бърза крачка. Съпровождаха ни четирима войници и един ефрейтор. Този ден ни се стори по-дълъг и по-отчайващ от първия. Стигнали до края на силите си, нарочените от войниците нещастници крещяха като луди и молеха на колене да не ги бият повече. Следобеда ги накараха да съберат в едно няколко зле изгорели купчини дърва и да пометат останалата пепел. А от стотината почти изцяло догорели дънери трябваше да се направи голямо огнище в центъра на лагера. Всеки войник караше „своя си“ затворник да събира отломки и да ги носи тичешком до центъра, като през цялото време го пердашеше с бича. Демоничното надбягване предизвика у някои от каторжниците криза на лудост. В бързането си те понякога сграбчваха все още пламтящи клони и изгаряха ръцете си. Тази фантастична сцена, в която жестоко пребиваните мъже тъпчеха боси по жаравата, продължи около три часа. Нито един от нас не бе поканен да участва в почистването на лагера. И слава Богу, защото, докато копаехме с наведени глави, се бяхме разбрали, че ще се хвърлим върху петима от войниците, ще ги обезоръжим и ще стреляме напосоки по останалите диваци.
Днес, вторник, не ни извикаха на работа. Заведоха ни в кабинета на двамата коменданти от националната гвардия. Двамата военни бяха изключително учудени от факта, че сме се озовали в Елдорадо без документи, които да доказват, че сме изпратени тук със съдебно решение. Обещаха ни още утре да поискат обяснение от Дирекцията на затворите.
Процедурата не продължи много. Двамата майори от наказателната колония бяха без съмнение изключително строги, дори, може да се каже, прекомерно сурови, но освен това излязоха и коректни хора, тъй като настояха директорът на колонията да дойде и лично да ни обясни как стоят нещата.
Той се изправи пред нас, съпровождан от баджанака си Русиян и от двамата офицери от националната гвардия.
— Е, французи, аз съм директор на колонията в Елдорадо. Поискали сте да разговаряте с мен. За какво става дума?
— Първо, какъв е този съд, който ни е осъдил на поправителен каторжен труд, без да ни изслуша. Колко ще трае наказанието и за какво престъпление ни е наложено? Пристигнахме в Ирапа, Венецуела, по море. Не сме извършили и най-малкото нарушение. Какво правим тогава тук? И как ще обясните това, че ни принуждавате да работим?
— Първо на първо, живеем във военно време. И затова трябва внимателно да проверим кои точно сте вие.
— Вярно е, но това не обяснява защо се намираме във вашата каторга.
— Избягали сте от френското правосъдие и ние искаме да знаем дали френските власти ви търсят.
— И тук съм съгласен, но отново ще ви повторя: защо се отнасяте към нас като към хора, които изтърпяват присъда?
— Ще ви задържим по закона за „vagues et maleantes“ (скитниците и хулиганите), докато съберем нужните сведения.
Разговорът щеше да се проточи твърде дълго, ако един от офицерите не го беше прекъснал, намесвайки се със собственото си мнение:
— Господин директор, няма да е честно, ако се отнасяме към тези хора както към останалите затворници. Предлагам ви, докато сезираме властите в Каракас по дадения случай, да намерим начин да ги използваме другояче, а не като строители на пътищата.
— Тия петимата са много опасни — заплашили са, че ще убият отговорника, ако удари един от тях. Така ли е?
— Не само че го заплашихме, господин директор. Който и да се опита да ни измъчва за забава, ще бъде убит.
— Дори да е войник?
— Да. Не сме извършили нищо, което да оправдава подобно отношение. Нашите закони и затворнически режими са може би по-страшни и антихуманни от вашите, но няма да допуснем да ни бият като животни.
— Видяхте ли колко са опасни тези мъже? — обърна се победоносно директорът към офицерите.
По-възрастният от двамата се поколеба една-две секунди и после за всеобща изненада заключи:
— Френските бегълци имат право. Те не са извършили във Венецуела нищо, което да оправдава изтърпяването на наказание в тази колония. Аз съм на тяхна страна. Има още две неща, господин директоре, или ще им намерите друга работа, или изобщо няма да ги карате да работят. Ако ги пратите при останалите, някой ден един или друг войник все ще се нахвърли и върху тях.
— Ще видим. Сега-засега ги оставете в лагера. Утре ще ви съобщя решението си. — И с тези думи директорът се оттегли, придружен от баджанака си.
Поблагодарих на офицерите. Дадоха ни цигари и ни обещаха, че по време на вечерния рапорт ще запознаят офицерите и войниците със заповедта да не удрят никого от нас по какъвто и да било повод.
Бяхме тук от осем дни. Вече не ходехме да работим. Вчера, в неделя, се случи нещо ужасно. Колумбийците хвърляха чоп, за да изберат кой да убие Негро Бланко. „Печалбата“ изтегли около тридесетгодишен момък. Намериха му метална лъжичка и изпилиха дръжката й под формата на острие. Човекът смело устоя на сключената с приятелите му уговорка. Той нанесе три удара на Белия негър — всичките в сърдечната област. Отговорникът бе спешно откаран в болницата, а нападателя завързаха за един стълб по средата на двора. Войниците хукнаха като луди да търсят други скрити оръжия. Раздаваха удари наляво и надясно. Тъй като не успях да сваля панталона си достатъчно бързо, един от тях в яростта си ме удари с камшик през бедрата. Корбиер грабна първата попаднала му пейка и я вдигна над главата на войника. Негов другар обаче свари да го цапне с палката си през ръцете, докато аз свалих нападналия ме надзирател на земята с един ритник в корема. Вече бях грабнал падналата пушка, когато чухме някой да крещи:
— Спрете! Не пипайте французите! Французино, пусни пушката!
Заповедите идеха от капитан Флорес — онзи, който ни бе приел в лагера още първия ден. Тъкмо навреме, защото аз се готвех да стрелям в мелето. Ако не се беше намесил, щяхме може би да убием един-двама от зверовете, но щяхме също така да оставим труповете си тук, в това загубено кътче от Венецуела, в тази загубена каторга, в която ни бяха натикали несправедливо.
Благодарение на енергичната намеса на капитана войниците оставиха нашата групичка на мира и тръгнаха да утоляват другаде жаждата си за разплата. И тогава се видяхме принудени да присъстваме на най-долната сцена, която може да измисли човек.
Завързаният за стълба колумбиец беше бит без прекъсване от трима души едновременно — отговорник и войници. Това продължи от пет часа следобед до шест сутринта на другия ден. Не е лесно да убиеш човек само с удари! Спираха кървавата баня от време на време, за да го попитат кои са съучастниците му, кой му е дал лъжичката и кой я е изпилил. Мъжът не издаде никого, дори когато му обещаха, че ще спрат с изтезанията. Той на няколко пъти губи съзнание. Свестяваха го, като го обливаха с кофи вода. В четири сутринта ужасът стигна до своя връх. Биячите забелязаха, че плътта му не реагира на ударите дори чрез конвулсивни потрепвания. И спряха.
— Умря ли? — попита един от офицерите.
— Не знаем.
— Отвържете го и го сложете подпрян на колене и лакти.
Поддържано от четири страни, тялото се закрепи в това положение. Тогава единият от палачите
