някъде има планина от чисто злато. Или най-малкото — наполовина пръст, наполовина злато. С две думи, Елдорадо е селище, разположено на брега на една река, пълна с пирани — риби човекоядки, които за минути могат да разкъсат човек или добиче, а също и с тембладори — вид електрически риби, които кръжат около плячката си и я обстрелват с токови удари, след което й виждат сметката. Посред въпросната река е разположен остров — истински концентрационен лагер. Там именно се намира венецуелската каторга.
Тази колония за принудителен труд е най-страшното, най-дивото и нечовешко нещо, което съм виждал през живота си, тъй като тук затворниците ги пребиват от бой. Заеманата от нея площ е във формата на квадрат с дължина на едната страна около сто и петдесет метра. Заобиколена е с огради от бодлива тел. Около четиристотин души спят под открито небе, изложени на капризите на природата. В целия лагер има само няколко ламаринени навеса, под които можеш да се скриеш.
Без да ни дадат възможност да кажем и една дума, без да оправдаят по някакъв начин решението си, в три часа следобед тукашните власти ни присъединиха към останалите каторжници така, както бяхме слезли от камиона — полумъртви от умора след изтощителното пътуване. В три и половина, без да записват имената ни в някакви регистри, просто ни извикаха и ни тикнаха две лопати и три мотики. Заобиколени от петима войници, въоръжени с пушки и камшици от биволски жили, ние бяхме принудени да отидем до мястото на изкопните работи, защото иначе рискувахме да ни пребият. Скоро разбрахме, че надзирателите правят демонстрация на силата си. Щеше да е изключително опасно да им се противопоставяме точно в този момент. По-късно ще видим…
Щом пристигнахме на работната площадка, ни заповядаха да дълбаем траншея покрай строящия се насред джунглата път. Подчинихме се безмълвно и всеки заработи в зависимост от силите си, без да вдига глава. Въпреки това чувахме псувните и жестоките удари, които непрекъснато се сипеха върху останалите затворници. Нито един от нас не получи удар с камшик. Явно демонстрацията имаше за цел да ни покаже веднага след пристигането ни как живеят осъдените тук.
Действието се развиваше в събота. След работа, потънали в прах и пот, бяхме върнати обратно в лагера. Пак не ни записаха в никакви документи.
— Петимата французи, елате тук! — заповяда ни затворническият отговорник.
Беше метис, висок метър и деветдесет. Винаги носеше камшик. Този неописуем грубиян беше натоварен да отговаря за дисциплината вътре в лагера.
Посочиха ни къде да си опънем хамаците — на открито, близо до входната врата. Там поне имаше ламаринен навес, което значеше, че ще сме на завет от дъжда и слънцето.
Голямата част от каторжниците бяха колумбийци, останалите — венецуелци. Нито един от гвианските карцери не можеше да се сравни по ужас с тази трудова колония. Дори магаре не би оживяло след побоищата, които тукашните затворници търпяха. Въпреки всичко повечето от тях се чувстваха здрави, тъй като храната бе изобилна и вкусна.
Събрахме се на нещо като военен съвет. Ако някой от войниците посмееше да удари наш човек, щяхме да прекратим работа и да легнем на земята, откъдето нямаше да ставаме колкото и да ни мъчат. В крайна сметка все щяха да повикат някой от началниците и ние щяхме да го запитаме защо ни държат в затвора, при положение че не сме извършвали никакво престъпление. Двамата освободени — Гиту и Корбиер — подметнаха, че ще поискат да ги екстрадират във Франция. После решихме да повикаме настрана главния надзирател. Разговора с него щях да проведа аз. Наричаха го Негро Бланко (Белия негър). Гиту тръгна да го търси. Най-после палачът пристигна. Както обикновено, носеше в ръка камшика от биволски жили. Ние петимата го наобиколихме.
— Какво искате от мен?
— Да ти кажем само две думи — отвърнах аз. — Ние няма да допуснем нито едно нарушение против правилника и няма да ти дадем повод да ни удряш. Забелязахме обаче, че биеш наред, понякога без причини. Извикахме те да ти кажем, че ако удариш някой от нас, си труп. Ясно ли ти е?
— Да — рече Негро Бланко.
— И още един съвет.
— Какъв? — попита оня с глух глас.
— Ако решиш да докладваш за чутото от нас пред някого, разкажи го на офицер, а не на войник.
— Разбрано — и си тръгна.
Случката се разигра в неделя — почивен ден за затворниците. Малко по-късно към нас се запъти един тип с нашивки.
— Как ти викат?
— Папийон.
— Ти ли си главатарят на французите?
— И петимата сме си главатари.
— Защо точно ти си взел думата пред отговорника?
— Защото най-добре знам испански.
Човекът, който ми задаваше въпроси, беше военен от националната гвардия. Обясни ми, че не той е комендантът на лагера. Имало двама по-висши от него началници, но те в момента отсъствали. Откак бяхме пристигнали, наказателната колония беше все в негова власт. Другите двама щели да се върнат във вторник.
— Ти си заплашил отговорника от свое име и от името на другарите си, че ще го убиете, ако си позволи да удари някого от вас. Вярно ли е?
— Да, и заплахата ни е напълно сериозна. Но добавих, че ние няма да му дадем никакъв повод за телесни наказания. Знаете, господин капитан, че тук ни докараха без съд и присъда, тъй като не сме извършвали никакви престъпления на територията на Венецуела.
— Нищо не знам. Пристигнахте в лагера без каквито и да било документи освен предписанието на селския полицай: „Да бъдат накарани да работят веднага след приемането им.“
— Е добре, господин капитан, молим ви да проявите справедливост — вие все пак сте военен. Предупредете войниците си, още преди началниците ви да са пристигнали, и ги накарайте да се отнасят към нас не както към останалите затворници. Повтарям ви, че не сме осъдени и че не бихме могли да бъдем осъдени, тъй като не сме извършили никакво нарушение на венецуелска територия.
— Добре, ще дам такава заповед. Надявам се, че не сте ме излъгали.
Целия следобед на този първи неделен ден, прекаран тук, посветих на изучаването на останалите затворници. Най-удивително ми се стори това, че всички изглеждаха здрави. Побоищата се бяха превърнали във всекидневие и мъжете до такава степен бяха свикнали с тях, че дори когато можеха да ги избягнат благодарение на примерно поведение — например в почивния ден, — те като че ли намираха някакво мазохистично удоволствие в играта с огъня. Непрекъснато вършеха точно това, което бе забранено — хвърляха зарове, чукаха младежи в кенефите, крадяха от другарите си, подхвърляха мръсни думи към жените от съседните села, дошли да им донесат цигари и нещо за хапване. Жените се занимаваха също и с търговия. Купуваха плетени панери или издялани от дърво малки фигурки срещу дребни стотинки или пакети цигари. Имаше затворници, които намираха начин да проврат ръка през бодливата тел и да грабнат парите на жената. После побягваха, без да са й дали предлагания предмет, и се смесваха с останалите на двора. Направих си следния извод — телесните наказания се раздаваха тук толкова несправедливо и неравномерно, че каторжниците с буквално нашарени от бичовете гърбове изпитваха див страх, от който не печелеха нито обществото, нито дори редът в лагера. Страх, който с нищо не помагаше за превъзпитанието на нещастниците.
Изолаторът на Сен Жозеф с неговия закон за мълчанието беше къде-къде по-страшен от тукашния затвор. В Елдорадо страхът те връхлиташе и изчезваше бързо. Правото да разговаряш с останалите през извънработно време, богатата и пълноценна храна позволяваха на човек съвсем спокойно да изкара присъдата си, а тук никой не се застояваше повече от пет години.
Неделята мина в пушене, пиене на кафе и разговори помежду ни. Няколко колумбийци се приближиха към нас, но ние ги отпъдихме учтиво и категорично. Трябваше да се научат, че не сме затворници като всички останали — иначе бяхме загубени.
На следващия ден, понеделник, в шест сутринта тръгнахме към работната площадка, след като обилно закусихме. Да ви разкажа процедурата в началото на работния ден. Петдесет затворници и петдесет войници се подреждат в две редици едни срещу други. На всеки затворник се пада по един войник. По
