— Какво да правим ли? Гласувайте. Въпросът е твърде сериозен, за да взема решението сам. Отдясно се намира английският остров Тринидад, отляво — Венецуела. Къде искате да отидем? Като имаме предвид състоянието на лодката и нашето изтощение, трябва да стигнем колкото можем по-скоро до бряг. Между нас има двама освободени каторжници — Гиту и Бариер. Ние тримата с Шапар и Дьопланк сме изложени на повече опасности. Затова именно ние тримата трябва да решим. Съгласни ли сте?
— Най-разумно би било да идем в Тринидад. Условията във Венецуела са ни непознати.
— Не е нужно да взимате каквото и да било решение — намеси се Дьопланк. — Този катер, който идва насреща ни, ще го вземе вместо нас.
И действително, към нас се бе устремил бърз катер. Спря на разстояние от петдесетина метра. Някакъв човек на борда му взе високоговорител в ръце. Забелязах, че знамето им не е английско. Цялото бе обсипано със звезди, изглеждаше много красиво — никога досега не бях виждал подобно знаме. Сигурно беше венецуелско. По-късно то щеше да се превърне в „моето знаме“, в символ на новата ми родина — вълнуващото доказателство, че и аз като всички нормални хора по света мога в парче плат да видя обединени най-благородните черти на един велик народ — моя народ.
— Quien son vosotros (Кои сте вие)?
— Французи сме.
— Estan locos (Луди ли сте)?
— Защо?
— Porque son amarados a minas (Защото сте се завързали за мини).
— Вие затова ли не се приближавате?
— Да. Бързо се отвържете.
— Слушаме.
Шапар размота въжето за три секунди. Действително ние се бяхме закачили ни повече, ни по-малко за верига плуващи мини. Не бяхме хвръкнали във въздуха само по една случайност — обясни ми капитанът на катера, който ни изтегли. Без да се качват на борда ни, хората от екипажа ни подадоха кафе, подсладено топло мляко, цигари.
— Вървете във Венецуела, там ще се отнесат добре с вас, уверявам ви. Не можем да ви изтеглим до сушата, тъй като трябва спешно да окажем помощ на един ранен при фара на Баримас. Не се опитвайте да стигнете до Тринидад, защото възможностите да се натъкнете на мина са девет на десет…
След като ни пожела „Adios, buena suerte“ (Сбогом, на добър час), катерът се отдалечи. Оставиха ни два литра мляко. В десет сутринта с позапълнен от кафето и млякото стомах и цигара в уста аз без никакви усилия изкарах лодката върху ситния пясък на непознатия плаж, където петдесетина души чакаха да видят кой ще слезе от странния съд със скършена мачта и съшито от панталони и ризи платно.
Тринадесета тетрадка
Венецуела
Рибарите от Ирапа
Постепенно откривах един абсолютно неподозиран досега свят, опознавах хората и обичаите им. Първите мигове, прекарани на венецуелска земя, толкова ме развълнуваха, че ако река да опиша, да изразя атмосферата на топлия прием, който ни оказа щедрото население тук, ще ми е нужен талант, много по- голям от скромните ми възможности. Мъжете — бели, черни, но най-вече леко мургави, с цвета, който придобива белият човек след няколко слънчеви бани, обикновено носеха навити до коляното панталони.
— Горките, в какво състояние се намирате! — ни казваха те.
Рибарското селище, където бяхме акостирали, се наричаше Ирапа, административна единица от щата Sucre. Младите жени, до една хубавици, нисички, но за сметка на това твърде грациозни, по-зрелите и съвсем възрастните се превърнаха тутакси в санитарки, милосърдни сестри и майки закрилници.
Под навеса на една от къщите, където вече бяха подготвили пет вълнени хамака, маса и столове, те ни намазаха с какаово масло от главата до петите. Нито един сантиметър наранена плът не остана забравена. Лежахме полумъртви от глад и преумора. Дългото гладуване беше предизвикало известно обезводняване на организма. Тукашните хора знаеха, че при това положение трябва да ни осигурят сън, но и храна на малки порции. Импровизираните медицински сестри ни сложиха да си легнем по хамаците и започнаха да ни дават малки късчета храна така, както спяхме. Бях нечовешки изтощен, силите ми ме бяха напуснали изцяло и в момента, в който ме положиха върху хамака с добре намазани с мехлем рани, буквално потънах в някаква бездна и започнах от този момент нататък да спя, да се храня и да пия, без да си давам сметка за случващото се край мен и с мен.
Празният ми стомах не можа да приеме първите лъжички с каша. Не бях единственият. И петимата на няколко пъти повръщахме всичката или част от храната, която жените се опитваха да вкарат в устите ни.
Жителите на селото бяха изключително бедни. Въпреки това всички без изключение участваха в излекуването ни. Три дни по-късно благодарение на грижите, а също и на младостта ние почти успяхме да се изправим на крака. Седяхме под освежаващата сянка на навеса от кокосови листа и в продължение на дълги часове разговаряхме с местните хора. Не бяха достатъчно богати, за да ни облекат и петимата наведнъж. Затова се организираха в малки групи. Тези тук ще се грижат за Гиту, онези за Дьопланк и прочее. Около десетина души се занимаваха с мен.
Първите дни слагахме износени, но изрядно чисти дрехи. Сега те използваха всяка възможност да ни купят по някоя нова риза, панталон, колан, чехли. Сред жените, които се грижеха за мен, имаше и съвсем свежи девойчета от индианската раса, но получили вече примеси на испанска или португалска кръв. Едната от тях се казваше Тибисей, а другата Ненита. Купиха ми риза, панталон и чифт патъци, които наричаха „aspargate“. Състояха се от гумена подметка без ток и плетена горна част. Тъканта обхващаше петата, но оставяше пръстите на краката голи.
— Няма нужда да ви питаме откъде идвате. По татуировките ви познахме, че сте избягали от френската каторга.
Това ме развълнува още повече. Та те са знаели, че сме осъдени за сериозни престъпления, че сме избягали от затвор, за чиято строгост са чели в книгите и вестниците, и въпреки това намират за най- естествено да ни се притекат на помощ! Да облечеш някого, когато си богат или заможен, да нахраниш гладния чужденец, когато нито ти, нито семейството ти търпите лишения, доказва, че си добър човек. Но да разделиш на две залъка, въпреки че не достига за теб самия и за близките ти, да споделиш мизерната си трапеза с непознатия беглец от правосъдието, е направо достойно за преклонение.
Нея сутрин всички — мъже и жени — се бяха умълчали. Изглеждаха притеснени и угрижени. Какво ли ставаше? Тибисей и Ненита седяха близо до мен. За първи път от петнадесет дни насам успях да се обръсна. От осем дни живеехме сред тези щедри хора с открити сърца. Върху раните ми се беше образувала тънка коричка и аз посмях да посегна към бръснача. Заради брадата жените не бяха успели да си съставят ясна представа за възрастта ми. Бяха очаровани, че съм толкова млад и най-наивно си го признаваха. Вярно, навършил бях вече тридесет и пет години, но изглеждах на не повече от двадесет и осем — тридесет. Да, всички гостоприемни мъже и жени сега се косяха заради нас — чувствах това със сигурност.
— Какво ли става? Кажи ми, Тибисей, какво се е случило?
— Чакаме да дойдат представители на властите от Гуирия — едно съседно село. Не знаем как, но полицията е узнала, че сте тук. Затова ще изпрати свои хора.
Към мен се запъти висока красива негърка, придружена от млад мъж с навити до коляното панталони и гол до кръста. Атлетичното му тяло имаше чудесни пропорции. Ла Негрита (негърката) — във Венецуела, където няма никаква расова или религиозна дискриминация, често наричат така цветнокожите жени — се обърна към мен:
— Сеньор Енрикес (господин Анри), сега ще пристигне полицията. Не знаем дали това ще ви помогне, или навреди. Бихте ли искали да се скриете за известно време в планината? Брат ми може да ви заведе до една къщурка, където никой няма да ви открие. Ние трите с Тибисей и Ненита ще ви носим храна и сведения всеки ден.
