в момичето за по-малко от три секунди.
Канелен цвят издъхна в прегръдките ми. Взех я в ръце, след като цапнах онова животно с американския бокс, който винаги носех в себе си. Ако не се бях сблъскал с една от сервитьорките, може би щях да успея да стигна до престъпника навреме, за да му попреча да извърши тази лудост. В резултат полицията затвори Бамбуковата колиба и ние всички се завърнахме в Джорджтаун.
Ето че пак се озовахме вкъщи. Като истинска индийка фаталистка Индара изобщо не се промени. За нея провалът ни сякаш нямаше значение. Ще се захванем с нещо друго и толкоз. Китайците реагираха по същия начин. Хармоничният ни екип си запази старите отношения. Никой не ме укори заради бароковата ми идея да разигравам момичетата на хазарт, а именно тя стана причина за провала. Платихме си дълговете до шушка, дадохме и някакво обезщетение на майката на Канелен цвят. Не се притеснявахме. Всяка вечер отивахме в бара на каторжниците. Прекарвахме чудесни вечери, но заради военновременните си ограничения Джорджтаун започна да ме отегчава. Отгоре на всичко моята принцеса, която никога досега не беше проявявала ревност и не бе ограничавала свободата ми, сега не ме пускаше да направя крачка без нея. Където и да отидех, тя идваше с мен и оставаше така часове наред.
Условията да завъртя търговия в Джорджтаун се усложняваха все повече. И един ден ме обзе желанието да напусна Английска Гвиана и да замина за другаде. Не поемах риск — течеше война и никоя държава не екстрадираше бегълците. Така поне си мислех.
Бягството от Джорджтаун
Гиту беше съгласен. Той също мислеше, че другаде можем да намерим по-хубави страни и да живеем по-леко, отколкото в Английска Гвиана. Започнахме да подготвяме бягството си. Напускането на Английска Гвиана се смяташе за сериозно престъпление. Течеше война, а никой от нас не разполагаше с паспорт.
Шапар, който бе успял да се измъкне от Кайен след изтичане на срока на интернирането му, живееше тук от три месеца насам. Работеше като сладоледаджия в една китайска сладкарница и печелеше по долар и петдесет на ден. Той също искаше да се махне от Джорджтаун. Сред кандидатите за бягство бяха още Дьопланк — каторжник от Дижон, и един тип от Бордо. Кюик-Кюик и Едноръкия предпочитаха да останат. Чувстваха се добре тук.
Устието на Демерара се охраняваше много строго с картечници, миноносци и стрелкови оръдия. Затова решихме да изработим точно копие на един от риболовните кораби в пристанището и така да излъжем охраната. Укорявах се, че проявявам неблагодарност към Индара, че не отговарям на всеотдайната й любов. Но не можех нищо да променя — напоследък тя така се беше прилепила към мен, че ме изнервяше. Простите и чисти създания, които не умеят да слагат задръжки на желанията си, не чакат любимия им да ги потърси. Индийката реагираше по същия начин като двете сестри индианки от племето гуахира. В момента, в който почувстват, че ги обзема страст, те се предлагат и горко ти, ако не ги вземеш веднага. В подобни моменти виждаш, как ги пронизва истинска и дълбока болка, а това в моя случай беше доста дразнещо, защото не исках да карам нито индианските сестри, нито още по-малко Индара да страдат и се насилвах, заключен в обятията им, за да им доставя колкото мога по-голяма наслада.
Вчера присъствах на най-прекрасната и изразителна пантомима, която някога съм виждал. В Английска Гвиана съществува нещо като модерна форма на робство. Явайците идват да се трудят в плантациите за памук, захарна тръстика или какао, като подписват договори за пет или десет години. Мъжът и жената са длъжни да излизат на полето всеки ден, освен ако не са болни. Ако обаче докторът реши, че симулират, за наказание след края на договора ги принуждават да работят още цял месец допълнително. Подобни наказания се налагат и за най-дребното прегрешение. Тъй като всички те обичат хазарта, лесно заборчляват на плантацията и за да платят на лихварите си, подписват продължения на договора с още една или няколко години.
На практика, веднъж попаднали в плантацията, те никога повече не могат да излязат. Способни са да проиграят на карти собствената си жена, но има нещо, което е свещено за тях — децата. Готови са на всичко, за да запазят свободата им. Преодоляват най-тежки трудности и лишения, но много рядко позволяват на децата си да подпишат договор с плантацията.
И тъй, него ден се женеше млада индийка. Всички бяха облечени в дълги роби. Жените носеха бели воали, а мъжете бели туники, падащи до глезените. Наоколо бе покрито с портокалови цветчета. След няколко религиозни церемонии, точно преди мъжът да отведе жена си, дойде време за сцената, която искам да ви опиша. Поканените се бяха строили отляво и отдясно на портата. От едната страна жените, от другата — мъжете. На прага пред широко отворената врата седяха майката и бащата. Младоженците се разцелуваха с близките си и тръгнаха между двете редици, проточили се на няколко метра. Изведнъж младоженката се отскубна от мъжа си и се хвърли към майка си. Майката закри очи с ръка и й направи знак да се връща обратно при момъка.
Той протегна към нея ръце и я повика, а тя започна с жестове да обяснява, че не знае как да постъпи. Майка й й е дарила живот — тя показа как нещо малко излиза от корема на майката. После тя й е дала гърдата си да суче. Нима девойката ще забрави всичко това, за да последва любимия си? Може би да, но почакай, не бързай — казваше му тя с жестове, остави ме още малко да погледам родителите си. Те бяха толкова добри към мен, че допреди ти да се явиш, живеех само заради тях.
Тогава на свой ред младежът й обясняваше с мимики, че животът иска и тя да стане съпруга и майка. Цялата сцена се развиваше на фона на надпяванията на група младежи и девойки. Накрая тя още веднъж се отскубна от съпруга си, изтича да целуне майка си и баща си, после сама скочи в обятията му и той бързо я отнесе към обкичената с цветя каручка, която ги очакваше.
Подготвяхме бягството си внимателно. Просторната и дълга лодка, хубавото платно, първокачествените кормило и кливер бяха осигурени така, че полицията да не се усети.
Скрихме корабчето си надолу по течението на Пенитънс Ривърс — малката рекичка, която се вливаше в Демерара. Беше боядисано и номерирано точно като една регистрирана в Джорджтаун китайска риболовна лодка. Само екипажът бе друг. За да минем спокойно под светлината на прожекторите, не биваше да се изправяме в цял ръст, тъй като китайците от имитирания кораб бяха ниски и мършави, а ние бяхме високи и яки.
Всичко мина без проблеми и ние излязохме от Демерара, за да поемем пътя в открито море. Въпреки радостта, че сме се измъкнали и че вече няма опасност да ни заловят, нещо ми пречеше да се насладя на успеха. Бях заминал като крадец, без да предупредя моята индийска принцеса. Не се гордеех със себе си. Тя, баща й, расата й ми сториха само добрини, а аз им се отплащах зле. Не се стараех да намеря аргументи, за да оправдая поведението си. Смятах постъпката си за грозна и ни най-малко не я одобрявах. На тръгване оставих на явно място върху масата шестстотин долара, но парите не могат да заплатят всичко на този свят.
Трябваше в продължение на четиридесет и осем часа да вървим само на север. Обзе ме отново старото желание да стигна до Британски Хондурас. Това значеше два, че и повече дни в открито море.
В бягството участвахме петима души — Гиту, Шапар, Бариер от Бордо, Дьопланк от Дижон и аз, Папийон, капитан на кораба.
Едва бяха изминали тридесетина часа, и попаднахме на страхотна буря, последвана от нещо като тайфун, циклон. Светкавици, гръмотевици, огромни блъскащи се вълни, ураганен вятър, вилнеещ в кръг около нас — напълно безпомощни, ние оставихме стихиите да ни гонят през едно море, каквото никога дотогава не бях виждал, нито можех да си представя. За първи път ставах свидетел на това, как ветровете сменят посоките си с такава сила и скорост, че престанахме да чувстваме пасатите, а вихърът ни запрати обратно там, откъдето бяхме тръгнали. Ако това чудо бе продължило осем дни, току-виж, щяхме да се върнем в каторгата.
Въпросният тайфун бил паметен и за жителите на сушата — научих по-късно в Тринидад от френския консул господин Агостини. Стихията бе унищожила повече от шест хиляди бананови дървета от личната му плантация. Минала като трион и буквално изсякла горичките на височина един човешки бой. Къщи са били изтръгвани от основите им и захвърляни надалеч — на земята или в морето. Ние от своя страна загубихме всичко — провизиите, багажа, бъчвите със сладка вода. Мачтата се счупи, платното се скъса, а най- страшното бе, че кормилото излезе от строя. Като по чудо Шапар успя да спаси малкото ни гребло и оттук нататък аз управлявах лодката с него. Не стига това, ами по едно време се съблякохме до голо, за да
