Морякът боксьор може би си е мислел, че наистина защитава другаря си, а може би просто е искал да си отмъсти на съпруга на красивата индийка заради нейната непристъпност. Отде да знае човек? При всички положения резултатът беше, че мен ме цапнаха в окото. Онзи твърде бързо реши, че е победител в схватката, заподскача пред мен с вдигнат гард и подвикна:
— Хайде, момче, боксирай се!
Един ритник в съответните части и удар с глава в стил „Папийон“ пратиха боксьора на пода.
В схватката лека-полека се включиха всички. Едноръкия дотича на помощ от кухнята и взе да раздава наляво и надясно удари с точилката, с която правеше китайските си спагети. Кюик пристигна, въоръжен с двузъба вилица, и започна да муши из мелето. Бивш парижки мошеник, още помнещ кръчмите по „Рю дьо Лап“, използваше един стол вместо кривак. Само Индара се оттегли от битката — явно загубата на бикините й я бе лишила от боеспособност.
В крайна сметка петима от янките си изпросиха сериозни наранявания по главата, други получиха на различни части от тялото по две дупки от вилицата на Кюик. Черен като печка полицай застана на вратата, за да не допусне никой от нас да излезе. Слава богу, че беше там, защото малко след него пристигна джип на Военната полиция — бели гетри и готови да влязат в действие палки. Като видяха, че всичките им моряци са облени в кръв, те тръгнаха да нахлуват в заведението със сила — явно искаха да отмъстят за сънародниците си. Негрото обаче ти отблъсна, препречи им входа със своята палка и твърдо отсече:
— Полиция на Нейно величество.
Измъкнахме се от местопроизшествието едва след като пристигна английската полиция със затворническа кола. Закараха ни в участъка. Като изключим начерненото ми око, никой друг от нашите не беше наранен — как да ги убедим, че сме действали в условията на законна самозащита?
Осем дни по-късно ни изправиха пред съда и съдията повярва на нашите уверения. Освободиха всички ни без Кюик — той получи три месеца затвор заради нанесените с вилицата рани. Трудно беше да се даде разумно обяснение за многобройните дупки, с които бе осеял телата на противниците ни.
През следващите петнадесет дни в ресторанта избухнаха още шест свади. Почувствахме, че така повече не може. Моряците бяха решили, че историята съвсем не е приключена. Всяка вечер при нас нахлуваха все нови и нови мутри — върви разбери кой от тях е приятел и кой враг.
И накрая продадохме ресторанта — дори не на цената, на която го бяхме купили. Нали разбирате — новото му реноме не караше купувачите да се тълпят пред вратите ни.
— Какво ще правим сега, Едноръки?
— Ще почакаме Кюик да излезе от пандиза и ще си починем. Не можем да подхванем отново търговията, защото продадохме магарето и каручката и загубихме редовната си клиентела. Най-добре е нищо да не правим и да помързелуваме. По-нататък ще видим.
Кюик го освободиха. Каза, че са се отнасяли добре с него.
— Единствената неприятност беше, че в килията ми имаше двама смъртни — обясни ни той.
Англичаните имали следния гнусен навик — четиридесет и пет дни преди екзекуцията предупреждавали осъдения, че ще го обесят на тази и тази дата, в толкова и толкова часа и че кралицата е отказала да го помилва.
— Представете си — разказа ни Кюик, — всяка божа сутрин осъдените си крещяха един на друг: „Един ден по-малко, Джони, остават ни още само толкова и толкова дни!“ И после се ругаеха и обиждаха до обяд.
Като изключим тези неудобства, Кюик беше прекарал спокойно и удобно.
Бамбуковата колиба
Паскал Фоско дойде от бокситовите мини. Преди това беше участвал във въоръжения обир на Марсилската поща. Съучастникът му беше гилотиниран. Никой от нас не можеше да се сравнява с Паскал. Той имаше златни ръце. Печелеше само по четири долара на ден, но винаги намираше начин да помага на един-двама изпаднали каторжници.
Мините, от които извличаха алуминий, се намираха доста далеч, направо в джунглата. Около лагера се беше оформило малко селище. В него живееха работниците и инженерите. В пристанището винаги чакаха кораби, за да бъдат натоварени с ценната руда. И тогава ми хрумна следната идея — защо да не заминем за онази загубена пустош и да спретнем там едно кабаре? Нощем миньорите сто на сто умират от скука.
— Така си е — потвърди Фоско. — Не е тъпкано с развлечения. Просто няма какво да правим.
И ето че няколко дни по-късно четиримата с Индара, Кюик и Едноръкия се натоварихме на един сал, който ни закара по реката до мина „Маккензи“.
Лагерът на инженерите, големите клечки и специалистите беше чистичък, прегледен, къщурките — удобни, снабдени с метални мрежи против комари. Селото на общите работници изглеждаше отблъскващо. Не се виждаше нито една къща от тухли, камък или цимент — докъдето ти очи видят, само колиби от кал и бамбук, покрити с листа от бананови дървета или в най-добрия случай с ламарина. Четирите отвратителни бар ресторанта бъкаха от хора. Моряците се сбиваха, за да се докопат до някоя топла бира. Хладилникът беше непознато благо.
Паскал се оказа прав — можехме да извадим хляб в тази пустош. В крайна сметка аз бях беглец по душа и бягството продължаваше. Авантюрата течеше. Не можех да се установя и да заживея нормално като останалите си приятели. Не ми беше интересно да работя, само и само за да припечелвам прехраната си.
Всеки дъжд тук превръщаше улиците в море от локви и кал. Избрах място малко далеч от центъра, но затова пък нависоко. Така дори когато валеше, щях да съм сигурен, че реките мътна вода няма да наводнят замислената от мен постройка.
За десет дни с помощта на няколко негри дърводелци от мината построих правоъгълно помещение, дълго двадесет и широко осем метра. Вътре имаше място за тридесет маси за по четирима — значи сто и двадесет човека можеха да се разположат удобно. Сковахме също естрада, по която да минават „артистите“, и бар с дузина високи столчета пред него. До кабарето вдигнахме друга постройка с осем стаи, в които можеха да живеят шестнадесет души.
Когато слязох обратно в Джорджтаун, за да купя материали, маси, столове и прочие, наех четири пищни негърки за сервитьорки. Дайа от предишния ресторант реши да дойде също с нас. Наех пиано и още един чернушко, който да свири на него. Оставаше да изработя спектакъла.
С много мъки и увещания успях да прилъжа две явайки, една португалка, една китайка и две бели брюнетки да зарежат проституцията и да прегърнат кариерата на стриптийзьорки. Купих от вехтошаря старо червено перде, с което щях да откривам и закривам програмата.
Някакъв китайски риболовец се нави да извози всичкия този народ с лодката си. А един търговец на алкохолни напитки ме снабди с каквато ти душа иска, и то на кредит. Имаше ми доверие човекът, разбрахме се да му изплащам напитките с вноски на всеки тридесет дни. По-нататък щеше да продължи да ми доставя необходимото. Стар грамофон и купчина изхабени плочи щяха да осигуряват музикалния фон в паузите, когато пианистът не измъчваше пианото. У един индус, прибрал боклука след някакъв пътуващ театър, напазарувах рокли, фусти, дантелени чорапи, жартиери и ярки сутиени — всички доста запазени. Това щеше да е гардеробът на бъдещите ми „артистки“.
Кюик-Кюик купи дървените мебели и постелките, а Индара — чашите и останалата необходима за един бар посуда. Както вече ви казах, аз осигурих напитките и творческата част. Доста усилия ни бяха нужни, за да свършим всичко в рамките на седмица. Най-накрая успяхме да натоварим покупките и себе си в лодката на китаеца.
Два дни по-късно пристигнахме в миньорското селище. Десетте жени предизвикаха истинска революция в онова загубено насред пустошта място. Натоварени с пакети и вързопи, се заизкачвахме по нанагорнището към Бамбуковата колиба, както решихме да наречем нашия бар. Започнахме репетициите. Хич не беше лесно да науча „артистките“ как да се разголват. Първо, защото говорех английски много зле и те не разбираха какво точно искам да им кажа. И, второ, защото цял живот се бяха събличали надве-натри, за да претупат клиента по-бързо. Сега от тях се очакваше точно обратното — колкото по-бавно, толкова по-възбуждащо. Използвах различна тактика за всяко от момичетата. Стараех се да подбера и най- подходящите дрехи.
