скалъпим нещо като ново платно. Използвахме всичко — сака, панталони, ризи. И петимата останахме само по гащи. Съшито с помощта на малко жица, която успяхме да намерим на борда, въпросното платно ни помогна да се движим почти нормално, въпреки прекършената мачта.
Пасатите отново задухаха нормално и аз се възползвах от това, за да обърна лодката на юг и да се опитам да стигна до твърда земя, ако ще и да е Английска Гвиана. Щяхме да посрещнем очакващата ни там присъда като добре дошла. Другарите ми се държаха достойно по време на бурята. Впрочем меко е да се каже буря — по време на катаклизма, на потопа, на циклона.
Едва шест дни по-късно, два от които протекоха при пълно затишие, видяхме земя на хоризонта. Не можехме да управляваме лодката по свое желание, тъй като разполагахме единствено със скалъпеното платно, в чиито дупки вятърът се оплиташе. Късото гребло също не ми помагаше да насочвам корабчето с твърда и сигурна ръка. Тъй като бяхме голи, получихме жестоки изгаряния и загубихме силите си за борба. Не ни бе останала кожа по носовете, изглеждахме като живо одрани. В същото състояние бяха устните ни, краката, местата между бедрата и самите бедра. Мъчеше ни такава жажда, че Дьопланк и Шапар започнаха да пият солена вода.
След като опитаха да се утолят по този начин, страданията им се увеличиха. Въпреки жаждата и глада никой, абсолютно никой не се оплакваше. Нито си позволяваше да дава съвети на останалите. Ако някой искаше да се нагълта с морска вода или да се облива с нея под предлог, че това щяло да го разхлади, той сам много скоро си даваше сметка, че солта дразни раните му и засилва болката.
Очите на всички бяха възпалени и залепнали. Само аз можех да отварям едното си око. Налагаше се въпреки болката да ги промиваме в морето, тъй като трябваше да виждаме накъде вървим. Жежкото слънце палеше раните ни толкова яростно, че едва издържахме. Дьопланк почти полудя и заговори, че ще скочи да се удави.
Вече от един час ми се струваше, че различавам земя на хоризонта. Веднага се насочих натам, без да казвам нищо на останалите, тъй като не бях съвсем сигурен, че съм прав. Отнякъде се появиха птици и закръжиха над нас — значи не бях сгрешил. Крясъците им донесоха новината до моите другари, които лежаха в дъното на лодката, повалени от слънцето и от умората и се опитваха да прикрият лицата си с длани.
Гиту изплакна устата си, за да може да изкара някакъв звук, и попита:
— Виждаш ли земя, Папи?
— Да.
— След колко време мислиш, че ще успеем да стигнем?
— След шест-седем часа. Слушайте, приятели, не издържам повече. Не ми стигат раните, дето ги имаме всички, ами отгоре на това задникът ми остана без кожа от търкането върху дървената пейка. Вятърът не е много силен, напредваме бавно и ръцете ми са непрекъснато изтръпнали от стискането на веслото, което използвам вместо кормило. Искате ли да ви предложа нещо? Нека да свалим платното и да го опънем върху лодката като покрив, за да се прикрием от слънцето до падането на нощта. Лодката ни и сама ще се движи към земята, защото течението ще я носи натам. Или приемете този вариант, или някой друг да дойде да държи греблото вместо мен.
— Не, не, Папи. Нека да направим, както ти казваш, и да поспим малко на сянка.
Взехме решението към един часа след пладне под лъчите на палещото слънце. Проснах се на дъното на лодката с животинската наслада, че най-после попадам на сянка. Другарите ми ми отстъпиха най-хубавото място, за да мога да дишам свеж въздух. Дежурният на пост единствен не се излегна, но също остана под платното. Всички, включително и той, скоро заспахме дълбоко. Бяхме смазани от умора и щастливи, че най- после сме успели да избягаме от овъгляващото слънце.
Внезапно бяхме събудени от писъка на сирена. Отдръпнах платното — наоколо бе нощ. Колко ли беше часът? Заех мястото си при кормилото и почувствах как свежият бриз гали разраненото ми тяло. Стана ми студено. Но колко приятно беше, че вече не съм подложен на изгарящите лъчи!
Отново вдигнахме платното. Промих очите си с морска вода. За щастие само едното беше възпалено. И съвсем ясно видях земя отдясно и отляво. Къде ли се намирахме? Към кой от двата бряга трябваше да се насоча? Отново чухме воя на корабна сирена. Разбрах, че сигналът идва отдясно. Какво ли искаха да ни кажат, мамка им?
— Къде смяташ, че сме попаднали, Папи? — запита Шапар.
— Искрено казано, не знам. Ако тази земя не е откъсната от континента, и това, което виждаме, е залив, значи може би сме стигнали до най-горния край на Английска Гвиана и се намираме близо до Ориноко (голяма венецуелска река, която служи за граница). Но ако земята отдясно е откъсната от тази отляво, значи полуостровът насреща ни е всъщност остров и става дума за Тринидад. В такъв случай отляво е Венецуела, а ние сме в залива Пария.
Спомените от морските карти, които бях имал възможността да изучавам, ме караха да мисля така. Ако отдясно е Тринидад, а отляво Венецуела, коя от двете възможности да изберем? На тази карта бе заложена съдбата ни. Иначе силният свеж вятър щеше леко да ни отнесе до брега. Засега не се приближаваме към нито една от двете страни. В Тринидад на власт бяха ростбифите — тоест същото правителство, както и в Английска Гвиана.
— Там със сигурност ще се отнесат добре с нас — рече Гиту.
— Да, но какво решение ще вземат, след като напуснахме територията им без разрешение и нелегално във военно време?
— А за Венецуела какво ще кажете?
— Не знаем какво е положението там — отвърна Дьопланк. — По времето на президента Гомес каторжниците бяха принуждавани да строят пътища при изключително тежки условия, а после връщаха „кайенците“, както ни наричат там, на Франция.
— Да, но сега нещата са различни, тече война.
— Доколкото разбрах в Джорджтаун, ония не са се включили във войната. Останали са неутрални.
— Сигурен ли си?
— Сто на сто.
— Е, тогава за нас става опасно.
Вече различавахме светлините и по двата бряга. Отново чухме сирената, която този път изсвири три сигнала поред. Отдясно до нас достигнаха няколко светлинни сигнала. Луната изгря, като освети пътя ни. Точно отсреща се издигаха две огромни остри скали. Сигурно заради тях виеше сирената, предупреждаваше, че е опасно да се приближаваме натам.
— Я гледай, шамандури! Цяла редица. Защо не се вържем за тях, за да дочакаме деня? Свали платното, Шапар.
Той смъкна с едно дръпване парцала, съшит от ризи и панталони, който аз толкова претенциозно наричах платно. Послужих си с греблото като със спирачка и приближих към „шамандурите“ с носа напред. За щастие беше ни останало парче въже, завързано за лодката толкова здраво, че тайфунът не бе успял да го откъсне. Ето, закачихме се. Не директно за шамандурата, която изглеждаше много странно и нямаше по себе си никакви куки за закачане, а за въжето, свързващо две плуващи топки една за друга. Сигурно бяха поставени, за да обозначават някакъв воден коридор. Залюляхме се кротко до шамандурите и без да обръщаме повече внимание на сирената, която продължаваше да се дере от дясната ни страна, се свихме на дъното на лодката и се завихме с платното, предпазвайки се от вятъра. Приятна топлина обля пронизаното ми от вятъра и нощния хлад тяло и аз пръв от компанията захърках, потънал в дълбок сън.
Когато се събудих, вече се беше развиделило. Слънцето се измъкваше от постелята си, морето беше леко развълнувано, а синьо-зеленият му цвят подсказваше, че дъното е покрито с корали.
— Какво ще правим сега? Ще поемем ли към твърдата земя? Умирам от глад и жажда.
За първи път някой си позволяваше да се оплаче от глад, въпреки че не бяхме хапнали от седем дни насам.
— Толкова близо до земята сме, че не можем да допуснем сериозна грешка — предположи Шапар.
От мястото си виждах ясно надалеч. Зад двете скали се простираше морето, земята там бе прекъсната — значи отдясно бе Тринидад, а отляво Венецуела. Нямаше съмнение, че се намираме в залива Пария. Водата беше синя, а не жълта от наносите на Ориноко, тъй като плувахме по течението на канала, разделящ двете страни.
