Изключително развълнуван, аз посегнах да целуна ръка на благородното момиче, но тя внимателно я отдръпна и чистосърдечно ме целуна по бузата.
Група ездачи се приближиха към нас в галоп. Всички те имаха брадвички, с каквито тук режат захарната тръстика — носеха ги преметнати като саби над лявото си бедро, — широки колани с патрондаши и револвери, затъкнати в кобури, закопчани отдясно. Скочиха от седлата. Към нас се приближи около четиридесетгодишен мъж с монголоидно лице — дръпнати като на индианец очи, кожа с меден цвят. Беше висок и сух и носеше огромна широкопола шапка, оплетена от оризова слама.
— Добър ден. Аз съм полицейският префект.
— Добър ден, господине.
— Вие защо не сте ни предупредили, че имате тук петима бегълци от Кайен? Донесоха ми, че пребивават тук от осем дни. Отговаряйте.
— Чакахме, докато съберат сили, за да се изправят на крака и докато изгарянията им пооздравеят.
— Дошли сме да ги вземем, за да ги отведем в Гуирия. След малко ще пристигне камионът.
— Искате ли кафе?
— Да, благодаря.
Всички седнахме в кръг и засърбахме кафето. Огледах префекта и останалите полицаи. Не изглеждаха лошави. Оставяха впечатлението за хора, които се подчиняват на чужди заповеди, без да са напълно съгласни с тях.
— От Дяволския ли сте избягали?
— Не, идваме от Джорджтаун в Английска Гвиана.
— И защо не си останахте там?
— Животът там е тежък.
Шефът се подсмихна и подхвърли:
— Да не мислите, че тук ще ви е по-леко, отколкото при англичаните?
— Да, защото сме латински народ като вас.
Група от седем-осем души се приближи към нашия кръг. Предвождаше ги петдесетгодишен мъж с посребрена коса, висок повече от метър и седемдесет и пет, със светло шоколадов цвят на лицето. Имаше огромни черни очи, издаващи рядко срещани интелигентност и сила на характера. Дясната му ръка почиваше върху ръкохватката на една брадвичка, провиснала край бедрото му.
— Какво ще правите с тези хора, господин префект?
— Ще ги заведа в затвора в Гуирия.
— Защо не ги оставите да живеят тук с нас? Всяко семейство е готово да приеме по един от чужденците.
— Невъзможно, това е заповед на губернатора.
— Но те не са извършили никакво престъпление на венецуелска територия.
— Вярно, така е. Но въпреки всичко, това са много опасни хора. Трябва да са извършили тежки престъпления, след като са били осъдени на френска каторга. Отгоре на това са избягали без документи за самоличност и тяхната полиция сигурно ще си ги поиска обратно, когато научи, че са във Венецуела.
— Искаме да останат с нас.
— Не може. Заповед на губернатора.
— Напротив, може. Какво знае губернаторът за нещастните хора по този свят? Едно човешко същество никога не бива да се смята за напълно пропаднало. Въпреки престъпленията, които човек е извършил, винаги идва момент, когато той може да изкупи грешките си, да стане добър и полезен член на обществото. Нали е така, приятели?
— Да — отвърнаха мъже и жени в един глас. — Оставете ги при нас, ние ще им помогнем да започнат живота си наново. За осем дни успяхме да ги опознаем достатъчно добре, за да видим, че са смели и почтени.
— По-цивилизовани от нас са намерили за нужно да ги затворят в килии, за да не вършат повече злини — противопостави се префектът.
— Кое наричате цивилизован, шефе? — запитах аз. — Да не мислите, че французите са по- цивилизовани от хората, които ни приеха и излекуваха, само защото имат асансьори, самолети и метро? Ако искате да знаете скромното ми мнение, ще ви кажа, че у всеки член на това общество, което живее простичко сред природата, далеч от благата на механическата цивилизация, има повече човещина, благородство и добродетели. Липсват им удобствата на прогреса, но чувството им за християнско милосърдие е по-възвишено, отколкото у онези, които претендират за най-напреднала цивилизованост. Предпочитам неграмотните жители на тукашното селище пред висшистите от парижката Сорбона, особено ако душата им е като на прокурора, който навремето ме осъди. Едните са преди всичко хора, а другите са забравили, че са човешки същества.
— Разбирам ви. Но аз съм само инструмент на чужда воля. Ето че камионът пристигна. Моля, дръжте се така, че да нямаме инциденти по пътя.
Всяка групичка жени разцелува онзи, за когото е полагала грижи. Тибисей, Ненита и Ла Негрита ме прегърнаха, като ридаеха горко. Мъжете ни стиснаха ръцете и ни показаха колко страдат, задето отново ни отвеждат в затвора.
— Сбогом, благородни жители на Ирапа. Вие намерихте куража да се противопоставите на властите в собствената ви страна, за да защитите непознати довчера нещастници. Хлябът, който вкусих у вас, хлябът, който откъснахте заради мен от собствената си трапеза, този хляб, символизиращ братството между човеците, се превърна в най-прекрасния пример на завета „Не убивай. Помагай на страдащите, дори ако това ти струва лишения. Винаги помагай на по-бедните.“ Ако един ден изляза на свобода, винаги ще помагам на другите така, както ме научиха първите срещнати жители на Венецуела.
А ми предстоеше да срещна много други хора като тези, които сега напусках.
Каторгата в Елдорадо
Два часа по-късно пристигнахме в голямо пристанищно село, което претенциозно се наричаше град — Гуирия. Префектът лично ни предаде на местния полицейски комендант. В комисариата с нас се държаха повече или по-малко добре, но ни подложиха на разпит и тъпият следовател упорито отказваше да повярва, че идваме от Английска Гвиана, където сме били освободени. Запита ни, защо сме пристигнали във Венецуела в състояние на пълно изтощение и накрая на силите си, щом като сме пътували само от Джорджтаун до залива Пария. Разказахме му историята с тайфуна и той заяви, че му се подиграваме.
— Две големи лодки потънаха целите по време на торнадото, натоварен с боксит кораб изчезна с целия си екипаж, а вие сте се спасили с петметровата си черупка? Кой ще повярва на подобна история? Дори просякът от пазара не би клъвнал на тази въдица. Лъжете, историята ви е съшита с бели конци.
— Поискайте сведения от Джорджтаун.
— Да, та да дам на англичаните повод да ми се смеят.
Не знам какъв рапорт съчини този тъп, вироглав, недоверчив и надут чиновник, нито до кого го изпрати. Но в резултат една сутрин ни събудиха в пет часа, оковаха ни, натовариха ни в камион и ни отпратиха в неизвестна посока.
Както вече казах, пристанището Гуирия е разположено в залива Пария точно срещу Тринидад. То има предимството, че се намира при устието на река, голяма колкото Амазонка — Ориноко.
Оковани и заобиколени от десетина полицаи, ние отивахме към град Боливар — столицата на едноименния щат. Движехме се по черни пътища и това допълнително ни изтощи. Каросерията на камиона, в която ни бяха натъпкали като торби с картофи, заплашваше да се разпадне всеки момент. Полицаи и затворници подскачахме и се блъскахме едни в други в продължение на пет дни. Нощем спяхме по местата си, а на сутринта продължавахме лудешкото препускане.
Най-после на около хиляда километра от морето пътешествието ни приключи — там, където посред девствените джунгли свършваше черният път, съединяващ град Боливар с Елдорадо.
Когато пристигнахме, и войниците, и затворниците бяхме в ужасно състояние.
Но кое е това Елдорадо? На времето испанските конквистадори нарекли така голямата си надежда, защото, като видели как идващите от тези земи индианци притежават златни изделия, решили, че тук
