който подписа нещо като квитанция за получаването ми. Стражарите си тръгнаха, без да кажат нищо, но преди това старшината стисна двете ми оковани ръце — виж ти изненада!
— Колко ти друснаха? — попита главният надзирател.
— До живот.
— Не може да бъде! — Един поглед към стражарите го убеди, че това е истината. И този петдесетгодишен тъмничар, който беше видял немалко и който добре познаваше моя случай, намери начин да изрази съчувствието си: „Тези мръсници трябва да са откачили!“
Той внимателно ми свали белезниците и има добрината лично да ме заведе до една от онези килии, които бяха специално пригодени за осъдените на смърт, лудите, особено опасните и каторжниците.
— Кураж, Папийон — каза той, докато затваряше зад мен вратата. — Ще ти изпратим вещите и храната от старата ти килия. Кураж!
— Благодаря, шефе. Имам си достатъчно кураж — можете да ми вярвате. — Дано да им се затъкне в гръкляна моята доживотна присъда!
След две-три минути чух някой да драска по вратата.
— Какво става?
— Нищо, закачам тук една бележка — отговаря някакъв глас.
— Защо, какво пише на нея?
— Доживотна каторга. Подлежи на усилено наблюдение.
Ама тия наистина бяха откачили! Изглежда мислеха, че шокът от всичко, което ми се стовари на главата, ще ме побърка дотам, че да се самоубия. О, не! Аз съм и ще бъда смел. Ще се боря срещу всички и всичко. Още от утре започвам да действам.
Докато пиех кафето си на следващата сутрин, се запитах — да обжалвам ли? Какъв смисъл? Ще имам ли повече късмет пред друг съдебен състав? И колко време ще загубя? Година, може би осемнадесет месеца… за какъв дявол? — да получа двадесет години вместо доживот.
Тъй като твърдо бях решил да бягам, срокът на присъдата нямаше значение — сещах се какво беше казал един осъден на председателя на съда: „Господине, колко трае във Франция доживотната каторга?“
Започнах да се въртя из килията си. Бях изпратил по пневматичната поща две думи на жена ми, за да я утеша, и една бележка на сестра ми, която се опита да защитава брат си сама срещу всички.
Край, завесата падна. Моите сигурно страдат повече от мен, а далеч в провинцията бедният ми баща с мъка носи този толкова тежък кръст. Изведнъж се сепвам: но аз съм невинен! Добре, но кой го знае? Кой? Казвам си: само не си прави майтапа да ги разправяш тия на някого — ще те спукат от подигравки. Да плащаш доживот заради някакъв путьо, а отгоре на всичко да не си го пречукал ти — това вече е прекалено. Най-добре е да си държиш ченето затворено.
Докато лежах в Санте и в Консиержери по време на предварителното следствие, изобщо не бях предполагал, че мога да получа толкова тежка присъда и затова не се бях интересувал какво представлява „блатото“.
Добре. Задача първа: да се свържа с осъдени, които са склонни да ми станат спътници в бъдещото бягство. Спрях се на един марсилец — Дега. Бях сигурен, че ще го срещна при бръснаря. Той ходеше там да се бръсне всеки ден. Помолих и аз да отида. И наистина, щом пристигнах, го мярнах да стои, опрял нос в стената. Видях как пропуска другите покрай себе си, за да чака по-дълго на опашката. Поразбутах останалите и застанах точно до него. „Как е, Дега?“ — прошепнах бързо.
— Добре, Папи. Петнадесет, а ти? Казаха ми, че са те натопили.
— Вярно. Доживот.
— Ще обжалваш ли?
— Не. Това, което сега ми трябва, е хубаво да се храня и да правя упражнения. Трябва да бъдем силни, Дега, защото сигурно ще имаме нужда от здрави мускули. Ти зареден ли си?
— Да, имам десет бона1 в лири стерлинги. А ти?
— Не съм.
— Съвет от мене — бързо се зареждай. Юбер ли ти е адвокат? Той е скапаняк, никога няма да успее да ти осигури патрон. Прати жена си със зареден патрон при Данте. Да го предаде на Доминик льо Риш и ти гарантирам, че ще го получиш.
— Шшт. Копоят ни наблюдава.
— Гледаме да си поприказваме, а?
— А, нищо сериозно — отвръща Дега. — Вика, че бил болен.
— Какво му е? Съдебно разстройство? — и дебелогъзестият копой се задави от смях.
Това е животът. Вече бях нагазил в блатото. Тук подигравките над едно двадесет и пет годишно момче, осъдено до края на съществуването си, предизвикваха залпове от смях.
Патрона го получих. Представляваше великолепно излъскана алуминиева капсула, която се развинтваше точно по средата.
Имаше мъжка и женска половина. Съдържаше 5 600 франка в новички банкноти. Когато ми предадоха тубата, дълга шест сантиметра и дебела колкото палец, аз я целунах. Да, целунах я, преди да я сложа в ануса си. Поех дълбоко въздух, за да я напъхам до дебелото си черво. Това беше моята каса. Сега можеха да ме съблекат до голо, да ме карат да се разкрачвам, да кашлям, да се прегъвам на две, но нямаше да разберат дали нося нещо в себе си. Патронът се беше качил високо в червата ми. Беше станал част от мен. Носех в себе си своя живот, своята свобода. И пътя към отмъщението. Защото аз наистина мислех да отмъстя. Всъщност мислех само за това. Навън бе нощ. Бях сам в килията. Силната лампа на тавана позволяваше на копоя да ме наблюдава през малка дупка на вратата. Светлината ме заслепяваше, нараняваше очите ми и затова ги покрих с нагънатата си кърпичка. Проснат върху дюшека на желязното легло без възглавница, виждах отново всички детайли от кошмарния процес.
Сега тук може би ще стана малко отегчителен, но за да разберете останалото от тази предълга история, за да разберете откъде извираха силите ми в моята борба, трябва да разкажа всичко, което ми се привидя и което осъзнах в онези първи дни, след като ме погребаха жив.
Какво трябваше да сторя след бягството? (Сега, когато вече имах патрона, дори за момент не се съмнявах, че ще успея да избягам.) Най-напред трябваше да се върна колкото е възможно по-скоро в Париж. Първия, когото щях да убия, беше лъжливият свидетел Полен. После двете ченгета, които разследваха случая. Но само две ченгета не е достатъчно — те заслужаваха да ги избия всичките. Или поне колкото мога повече. Да, сещам се. Веднъж да се освободя, и ще се върна в Париж. В един куфар ще сложа колкото е възможно повече експлозив. Не знам точно колко — десет, петнадесет, двадесет кила. И започнах да пресмятам колко ще е нужно, за да бъдат убити повече хора.
Динамит? Не, по-добре ще е тротил. А защо не нитроглицерин? Добре де, „там“ ще поискам акъл от онези, които разбират повече от мене. А ченгетата могат да са спокойни — ще си направя сметката как най-добре да ги обслужа.
Продължавах да лежа със затиснати под кърпичката очи. Много ясно си представях безобидния наглед куфар, пълен с експлозив, и часовника, нагласен да задейства детонатора. Внимание — той трябва да избухне точно в десет сутринта в залата за заседания на първия етаж в сградата на Следствено управление на Ке дез Орфевр 36. По това време там се събират най-малко сто и петдесет ченгета, за да изслушат сводките или да получат задачи. Колко са стъпалата до горе? Не бива да сбъркам.
Трябва най-точно да изчисля времето, за да може куфарът да стигне от улицата до предназначението си точно в секундата на взрива. Кой ще го носи? Мога да блъфирам. Пристигам с такси точно до вратата на Следственото управление и казвам властно на двата боклука, които стоят на стража:
„Качвайте този куфар към залата за заседания, аз сега идвам. Кажете на комисаря Дюпон, че главният инспектор Дюбоа му го праща и пристига след малко.“
Само че ще ме послушат ли? А ако случайно в това море от тъпаци попадна на единствените двама по- умни? Тогава ще пропадна. Трябва да намеря друг вариант. Отново и отново си напъвам мозъка. Непременно трябва да открия стопроцентово сигурен метод.
Ставам да пия вода. От толкова мислене ме заболя главата. Лягам без превръзката на очите. Минутите текат бавно. И светлината, тази светлина. Господи, боже Господи! Намокрям кърпичката и отново я слагам. Хладната вода ме облекчава и от тежестта на водата кърпичката прилепва по-добре върху клепачите ми.
