щеше да е невъзможно. Консиержери беше преддверие към изолатора. Изпуших с наслада една „Лъки Страйк“ по 6.60 пакета: Бях купил два. Гледах да си похарча мангизите, защото и така щяха да ми ги приберат за покриване на разходите по делото.
Дега беше накарал да пъхнат в хляба ми малка бележка, с която ме викаше да ида в стаята за обезпаразитяване: „В кибритената кутийка има три въшки.“ Извадих клечките и открих трите въшки — тлъсти и в добро здраве. Знаех, какво ще рече това. Трябваше да ги покажа на надзирателя и утре той щеше да ме изпрати с парцалите ми, включително и дюшека, в парната зала, където изтребваха всички паразити — без нас, естествено. И наистина, на другия ден там беше и Дега. В парната надзирателите не влизаха. Останахме сами.
— Длъжник съм ти, Дега. Благодарение на теб получих пълнителя.
— Убива ли ти?
— Не.
— Всеки път, когато ходиш до клозета, го измивай добре, преди да си го сложиш отново.
— Знам. Мисля, че е добре уплътнен, защото нагънатите банкноти са тип-топ, пък го нося вече седем дни.
— Е, значи е добър.
— Ти какво смяташ да правиш, Дега?
— Ще се престоря на луд. Не искам да ходя в Гвиана. Ще изкарам сигурно тук, във Франция, осем-десет години. Имам връзки и ще мога да изклинча петарка.
— На колко си години?
— Четиридесет и две.
— Ти си луд, бе! И да изкараш само десет от петнадесетте, пак ще излезеш оттук старец. Да не те е шубе от онзи пандиз?
— Да, страх ме е от каторгата и не се срамувам да ти го призная, Папийон. Знаеш ли, Гвиана е същински ад. Годишно там измират осемдесет на сто от осъдените. Един конвой заменя друг, а всеки конвой е от по хиляда и осемстотин — две хиляди души. Ако не пипнеш проказа, ще е жълта треска или някоя от ония дизентерии, които не прощават, или туберкулоза, блатна треска, инфекциозна малария. Ако се спасиш от всичко това, най-вероятно е да те убият, за да ти отмъкнат патрона или да умреш по време на бягство. Повярвай, Папийон, не ти го разправям, за да те обезкуража — познавам няколко каторжници, които се върнаха във Франция след кратки присъди — пет до седем години, така че знам какво говоря. Бяха се превърнали в истински дрипи. Сега изкарват девет месеца годишно по болници и казват, че да избягаш оттам, съвсем не е такава играчка, каквато си я мислят много хора.
— Вярвам ти, Дега, но вярвам и на себе си. Аз няма да се застоявам там, да знаеш. Моряк съм, познавам морето и ти гарантирам, че бързо ще се чупя. А ти виждаш ли се десет години в изолатора? И да ти опростят пет, което никак не е сигурно, мислиш ли, че ще понесеш пълната изолация, без да полудееш? Виж ме мене — сам в единичната килия, без да мога да чета, да излизам, да говоря с когото и да било по двадесет и четири часа на ден — тия часове не по шестдесет, а по шестстотин минути да ги умножиш, пак няма да ти е ясно какво е.
— Може и така да е, но ти си млад, а аз съм на четиридесет и две.
— Слушай, Дега, кажи честно. От какво се страхуваш най-много? От другите каторжници, нали?
— Да ти кажа честно, така е, Папи. Цял свят знае, че съм милионер и като нищо някой ще ме убие, защото си мисли, че нося в себе си петдесет или сто хиляди кинта.
— Слушай, искаш ли да сключим договор? Ти обещаваш да не се правиш на луд, а аз обещавам да съм винаги близо до теб. Ще се облягаме един на друг. Аз съм силен и бърз — научих се да се бия още като малък и добре умея да си служа с ножа. Така че за другите каторжници бъди спокоен. Не само ще ни уважават, а и ще треперят от нас. Що се отнася до бягството, нямаме нужда от никой. Ти имаш мангизи, аз имам мангизи, мога да си служа с компас и да управлявам лодка. Какво искаш повече?
Дега ме погледна в очите. Прегърнахме се и договорът беше сключен. След две минути вратата се отвори. Той тръгна с вързопчето си на една страна, аз на друга. Тъй като килиите ни не бяха далеч, щяхме да се виждаме от време на време при бръснаря, доктора или в параклиса в неделя.
Дега беше загазил по аферата с фалшивите полици на Министерството на отбраната, които някакъв гениален гравьор изработвал по много хитър начин. Той съвършено отпечатвал надпис за 10 000 франка върху полица от 500. Понеже всичко ставало на оригинална хартия, банкерите и търговците ги приемали най-доверчиво. Всичко това продължило няколко години и финансовият отдел на правителството вече не знаел къде да се дене, докато един ден някакъв си Бриуле не бил задържан направо на местопрестъплението. В същото време Луи Дега си седял съвсем спокойно в собствения си бар в Марсилия, където всяка нощ се събирал каймакът на престъпния свят от цяла Южна Франция и който служел за явка на прочути мошеници от цял свят. През 1929-а Дега вече бил милионер. Една вечер в бара дошла млада, хубава и елегантна мацка. Попитала за него.
— Това съм аз, госпожо. С какво мога да ви услужа? Минете, ако обичате, в съседната стая.
— Вижте, аз съм жената на Бриуле. Той е в затвора в Париж, обвинен в продажба на фалшиви полици. Бях на свиждане при него в Санте, той ми даде адреса на вашия бар и ми каза да дойда да ви поискам 20 000 франка за адвокат.
И в този момент, изправен пред опасната жена, която знаела за неговата роля в аферата с полиците, Дега — един от най-големите мошеници на Франция, не намерил нищо друго да й каже освен най- неуместното:
— Госпожо, въобще не познавам вашия човек, а ако имате нужда от пари, можете да отидете на пиацата. Каквато сте хубавичка, ще спечелите дори повече, отколкото ви трябват.
Бедната жена изхвърчала от бара възмутена и цялата обляна в сълзи. Отишла да разкаже всичко на мъжа си. Вбесен, Бриуле още на следващия ден изпял това, което знаел, пред следователя и директно обвинил Дега като основен разпространител на полиците. Веднага екип от най-изпечените полицаи на Франция тръгнал по следите му. Месец по-късно Дега, фалшификаторът и още единадесет съучастници били заловени по едно и също време на различни места из страната и тикнати зад решетките. Били изправени заедно пред съда и процесът продължил четиринадесет дни. Всеки от обвиняемите бил защитаван от голям адвокат. Бриуле обаче така и не склонил да се откаже от показанията си. Поуката е: заради някакви си нещастни двадесет хиляди франка и една глупава фраза най-големият мошеник на Франция — разорен и остарял с цяло десетилетие, получи петнадесет години каторга. Ето това беше човекът, с когото бях сключил договор на живот и смърт.
Адвокатът Раймон Юбер дойде да ме посети. Не беше много в настроение. Аз обаче не го упрекнах за нищо.
Едно, две, три, четири, пет, кръгом… Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Вече няколко часа крачех напред и назад между прозореца и вратата на килията. Пушех и се усещах трезв, уравновесен и готов да понеса каквото и да било. Обещах си на този етап да не мисля за отмъщение: нека засега да оставим прокурора там, където си беше, закован с вериги за стената срещу мен, без да съм решил как точно да го ликвидирам.
Изведнъж един вледеняващ писък на отчаяние и ужас проникна през стените на килията. Какво беше това? Като че ли изтезаваха някого. Но ние не се намирахме в следственото управление. Нямаше начин да разбера какво става. Среднощните писъци ме потресоха — каква ли сила трябваше да имат, за да минат през непроницаемата врата! Сигурно крещеше някой луд. Съвсем не беше трудно да откачиш в тези килии, където нищо не достига до теб. Започнах сам да си говоря и да се разпитвам на висок глас: „Какво ти пука? Мисли за себе си, само за себе си и за новия си другар Дега.“ Наведох се, изправих се, после с все сили забих юмрук в гърдите си. Заболя ме много, значи всичко беше наред: мускулите на ръцете ми действаха добре. Що се отнася до краката — можех да се поздравя. Крачех вече от шест часа, а още не се чувствах дори изморен.
Китайците са изнамерили мъчението с вода, която пада върху темето ти капка по капка. А французите са открили тишината. Премахнали са всичко, което може да отвлича вниманието ти. Нито книги, нито молив и хартия. Препреченият с решетки и почти затулен прозорец процежда няколко тънки снопчета светлина.
Отчаяният вик ме беше извадил от равновесие и аз се въртях из килията като животно в клетка. Изпитвах ужасното усещане, че съм забравен абсолютно от всички, че съм погребан жив. Бях сам, съвсем
