Денят и нощта не стигаха дотук. Някъде далеч се чуха удари по стената.
Чук, чук, чук, чук, чук, чук. Това беше звукът на „телефона“ — нашият начин да се свързваме един с друг. Ако исках да разговарям, трябваше да почукам два пъти. Да почукам, ама с какво? В тъмнината не можех нищо да различа. Нямаше смисъл да опитвам с юмрук — така не се получаваха достатъчно отчетливи удари. Започнах да лазя в посоката, в която мислех, че се намира вратата — там беше малко по-светло. Блъснах се в някакви решетки, които не бях забелязал. Опипах наоколо и изведнъж си дадох сметка, че вратата на килията е на около метър разстояние от мен. Целта на решетката беше да ми попречи да достигна до нея. Всъщност бях затворен в клетка.
Хитро! За надзирателите това означаваше, че могат да влизат при опасните затворници без страх. Че могат да им говорят, да ги препикават, да им дават храна или да ги псуват на воля. Но в тази система имаше предимство и за мен — никой не можеше да ме удря безнаказано, защото, за да ме стигне, трябваше да отвори решетката.
От време на време отново чувах почукванията. Кой ли се опитваше да се свърже с мен? Това момче заслужаваше да му отговоря, защото поемаше дяволски риск. Както се движех наоколо, за малко не си разбих мутрата. Бях се подхлъзнал на нещо твърдо и кръгло. Оказа се дървена лъжица. Бързо я грабнах и се приготвих да отговарям. Зачаках, долепил ухо до стената. Чук, чук, чук, чук, чук — стоп, чук, чук. — Отговорих — чук, чук. Тези два удара означаваха за онзи, който ме викаше — давай, приемам съобщението. От другата страна почукванията започнаха — чук, чук, чук… буквите от азбуката бързо се редят… а, б, в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м, н, о, п, стоп. Той спря на буквата п. Аз ударих веднъж — чук, така той знаеше, че съм разбрал буквата. По-нататък дойдоха а, п, и и прочие. Питаше: „Папи, добре ли си? Зле те наредиха. Аз съм със счупена ръка.“ Беше Жюло.
Говорихме си така повече от два часа, без да ни е страх, че ще ни хванат. Бяхме направо пощурели, че можем да си разменяме цели изречения. Аз му казах, че нямам нищо счупено, че главата ми е покрита с подутини, но не съм ранен. Той беше видял как са ме смъквали дотук — влачели ме за единия крак и главата ми се тътрузела от стъпало на стъпало. Той самият нито за момент не беше губил съзнание. Смяташе, че Трибуйар е получил сериозни изгаряния, а благодарение на фланелите и доста дълбоки рани нямаше вероятност скоро да се оправи. Две серии от по три бързи почуквания ми подсказаха; че се е появила опасност. Спрях да „телефонирам“. И действително след минута вратата се отвори.
— Марш назад, куче! Строй се в дъното на килията и внимавай! — Това беше новият отговорник. — Името ми е Батон3 — истинското ми име. Както виждаш, подхожда ми на службата.
Той освети килията и голото ми тяло с голям моряшки фенер.
— На, дръж да се облечеш. Не мърдай оттам. Ето хляб и вода.4 Не изяждай всичко наведнъж, защото до утре нищо друго няма да получиш.
Той ми се накрещя като дивак, след което вдигна фенера и освети лицето си. Видях, че се усмихва, но не злобно. Направи ми знак да мълча и посочи към нещата, които беше оставил. Сигурно искаше да ми подскаже, че не е неприятел, без да го види надзирателят в коридора. И наистина, в къшея хляб намерих голямо парче добре сварено месо, а в джоба на панталона — направо потресаващо! — пакет цигари и огниво с малко прахан. Тук тези подаръци струваха милиони. Беше оставил също две ризи вместо една и ленени гащи, които ми стигаха до глезените. Винаги ще го помня този Батон. Всичко това означаваше, че ме възнаграждава, задето съм елиминирал Трибуйар. Преди случката той беше само помощник-отговорник. Сега благодарение на мен стана началник. С други думи — на мен дължеше повишението си и ми доказваше своята признателност.
За да се разбере откъде идват почукванията по затворническия телефон, беше нужно индианско търпение и само отговорникът можеше да се справи с това, тъй като надзирателите бяха твърде лениви. Понеже бяхме спокойни откъм Батон, с Жюло си телеграфирахме цял ден. Научих от него, че отпътуването за Гвиана предстои след не повече от три-четири месеца.
Два дни по-късно ни изкараха от килиите и ни отведоха при директора — всеки от нас заобиколен от по двама надзиратели. Срещу входа зад едно бюро бяха седнали трима. Нещо като съд. Директорът щеше да бъде председател, а заместник-директорът и главният надзирател — съдебни заседатели.
— А! Ето ви и вас, пиленца. Нещо да имате да ми кажете?
Жюло — много блед и с подути очи, сигурно имаше треска. Счупената му от преди три дни ръка явно го мъчеше много. Кротко каза:
— Ръката ми е счупена.
— Изпроси си да ти я счупят. Това да ти е за урок да не се нахвърляш друг път върху хората. Докторът ще те види, когато дойде след около седмица. За теб ще бъде здравословно да почакаш, защото от болката може и да ти дойде акълът в главата. Вярвам, не мислиш, че ще викам тук лекар специално заради някой като теб? Всичко това не ми пречи да ви осъдя и двамата да стоите в карцера до второ нареждане.
Жюло ме погледна в очите, сякаш искаше да ми каже: „Този добре охранен господин изглежда много лесно се разпорежда с човешкия живот.“ Отново се обърнах към директора и го изгледах. Той помисли, че искам да говоря и рече:
— На теб като че ли не ти се нрави моето решение? Какво желаеш да ми кажеш?
— Съвсем нищо, господин директор. Ще ми се да ви плюя в лицето, само че ме е страх, че ще си изцапам слюнката.
Онзи беше толкова шашнат, че почервеня и не схвана напълно какво съм казал. За сметка на това главният надзирател разбра и се развика към тъмничарите:
— Разкарайте го и хубаво се погрижете за него! Надявам се след един час да допълзи на четири крака да моли за прошка. Ние добре ще го укротим. Ще ми оближе обувките — отгоре и отдолу! Не си пестете силите. Ваш е!
Двама от тях увиснаха на дясната ми ръка и други двама — на лявата. Свалиха ме на земята по корем и ми извиха китките чак до ключиците. Сложиха ми окови с напръстници, с които стегнаха левия ми показалец към десния палец и главният надзирател ме вдигна за косата като животно.
Да не ви разправям какво правиха с мен. Достатъчно е да ви кажа, че стоях с оковите зад гърба си единадесет дни. Дължа живота си на Батон. Всеки ден той хвърляше в килията полагащия ми се къшей хляб, но аз не можех да го изям, без да си служа с ръце. Дори и да го затиснех с глава срещу решетката, пак не успявах да отхапя. Батон обаче ми хвърляше натрошен на залци хляб — достатъчно, за да не умра. Събирах ги на малки купчинки с крак, после лягах по корем и ядях като куче. Дъвчех добре всяка хапка, за да не загубя нищо от храната.
На дванадесетия ден, когато дойде време да ми свалят оковите, се оказа, че стоманата е проникнала в месото и на места желязото беше покрито с подута плът. Като видя това, главният надзирател се изплаши, още повече че аз припаднах от болка. След като ме съживиха, ме заведоха в лазарета и ми почистиха раните с кислородна вода. Санитарят настоя да ми сложат ваксина против тетанус. Ръцете ми се бяха схванали и не можеха да заемат нормалното си положение. Наложи се да ги разтриват половин час с камфорово масло, за да ги отпусна покрай тялото си.
Свалиха ме отново в карцера и главният надзирател, като видя единадесетте къшея хляб, рече:
— Сега ще можеш да си устроиш цял пир! Странно, не си изкльощавял чак толкова след единадесет дни глад…
— Пих много вода, господин началник.
— А, ясно. Яж много, за да се възстановиш.
И си отиде. Горкият глупак! Даде ми този съвет, защото беше убеден, че от единадесет дни не съм сложил нищо в уста и че ако сега се натъпча, ще умра от преяждане. Не си беше направил точно сметката. Привечер Батон ми донесе тютюн и цигарена хартия. Пуших и пуших, като издухвах дима през дупката за отоплението, което, разбира се, не работеше. Така поне за нещо успя да ми послужи.
По-късно се обадих на Жюло. Той също мислеше, че не съм ял от единадесет дни и ме посъветва да внимавам. Не му казах истината, защото се боях да не би някой минаващ мръсник да дешифрира телеграмата. Ръката му беше гипсирана, чувствуваше се в добра форма и ме поздрави, че съм издържал. Според него денят на отпътуването приближавал. Санитарят му казал, че ампулите с ваксина, предназначена за затворниците преди заминаването им, вече са пристигнали. Жюло прояви и една непредпазливост, като ме попита дали съм успял да опазя патрона си. Да, бях успял да спася малкото си
