сам и единственото, което можеше да стигне до мен, беше писъкът на някой луд.
Вратата се отвори. Влезе стар свещеник. Застана срещу мен и изведнъж престанах да се чувствам изоставен.
— Добър вечер, синко. Прости ми, че не съм те посетил досега, но бях на почивка. Как си?
И доброто старо кюре влезе простичко в килията ми и седна на моя одър.
— Откъде си?
— От Ардеш.
— А родителите ти?
— Мама умря, когато бях на единадесет години. Татко много се грижеше за мен.
— Той с какво се занимаваше?
— Беше учител.
— Жив ли е?
— Да.
— Защо тогава говориш за него в минало време?
— Защото, ако той е още жив, аз съм вече мъртъв.
— Не говори такива неща! Какво си сторил?
Като светкавица ми мина абсурдната мисъл да му кажа, че съм невинен, но бързо отговорих:
— Полицията твърди, че съм убил човек, а щом тя го казва, значи сигурно е истина.
— Някой търговец ли?
— Не, сутеньор.
— И са те осъдили на доживотна каторга заради разчистване на сметки в престъпния свят? Не разбирам. Предумишлено убийство ли?
— Не, непредумишлено.
— Бедни ми синко, това наистина е невероятно! Какво мога да сторя за теб? Искаш ли да се помолим заедно?
— Извинете ме, отче, но аз не съм получил религиозно образование и не знам нито една молитва.
— Това няма значение, синко, аз ще се моля за теб. Господ обича всички свои чеда независимо дали са покръстени или не. Ще повтаряш моите думи, съгласен ли си?
Очите му бяха така благи и цялото му кръгло лице излъчваше толкова доброта, че ми беше срамно да му откажа. И тъй като той беше коленичил, направих като него. „Отче наш, който си на небето…“ Очите ми се напълниха със сълзи, които милият отец забеляза. С дебеличкия си пръст той пое от бузата ми една голяма сълза, поднесе я към устните си и я изпи. „Твоите сълзи, синко, са за мен най-голямата отплата, която Господ можеше да ми изпрати, и тя дойде чрез теб. Благодаря.“ Той се изправи и ме целуна по челото. И отново седяхме на одъра един до друг.
— От колко време не беше плакал?
— От четиринадесет години.
— Какво се случи тогава?
— Смъртта на мама.
Той хвана ръката ми в своята и каза:
— Прости на тези, които ти причиниха страдание.
Изскубнах ръката си от неговата и без да се усетя, с един скок се озовах в средата на килията.
— Не! Това не! Никога няма да простя. Да ви призная ли нещо, отче? Ако искате да знаете, аз всеки ден, всяка нощ, всеки час, всяка минута мисля само за това: как, кога и по какъв начин да унищожа тези, които ме изпратиха тук.
— Сега мислиш така, синко. Ти си млад, много млад. С годините ще се откажеш и от наказанието, и от отмъщението.
Оттогава изминаха тридесет и четири години и сега разбирам колко е бил прав.
— Какво мога да направя за теб, синко?
— Едно нарушение, отче.
— Какво нарушение?
— Отидете в килия 37 и кажете на Дега да накара адвоката си да подаде молба за преместване в Централния затвор в Кайен. Кажете му, че моята молба вече е подадена днес. Трябва да се измъкнем от Консиержери и да попаднем в някой от централните затвори, където се формират конвоите за Гвиана. Защото, ако пропуснем първия кораб, ще трябва да чакаме още две години в изолатора, докато дойде време за следващия. След като го видите, отче, елате да ми кажете.
— Как да обясня защо се връщам?
— Кажете например, че сте си забравили молитвеника. Ще чакам отговора ви.
— А защо толкова бързаш да стигнеш до онова страшно място каторгата?
Погледнах в очите този свещеник, този истински божи посредник, и убеден, че няма да ме издаде, му казах: „За да избягам колкото е възможно по-бързо, отче.“
— Господ да ти помага, синко. Чувствам, че ще успееш да започнеш нов живот. По очите ти виждам, че си добро момче и носиш благородна душа. Отивам в 37-а килия. Чакай за отговора.
Върна се много бързо. Дега се беше съгласил. Свещеникът ми остави молитвеника до следващия ден. Благодарение на този свят човек килията ми беше като озарена. Господи, ако те има, защо позволяваш на толкова различни хора да тъпчат една и съща земя? Прокурорът, полицаите, Полен и, от друга страна, този свещеник — кюрето на Консиержери.
С посещението си светият човек облекчи душата ми и освен това ми направи услуга. Резултатът от молбите не закъсня.
След седмица в четири сутринта седем души бяхме подредени в коридора на Консиержери. Надзирателите бяха там в пълен състав.
— Съблечи се!
Всички бавно свалихме дрехите си. Беше студено и аз настръхнах целият.
— Оставете вещите си пред вас. Кръгом и крачка напред.
Всеки от нас се озова пред един пакет.
— Облечи се!
Хубавата ленена риза, която носех допреди миг, беше заменена с груба риза от кораво, необработено платно, а хубавият ми костюм — с панталон и връхна дреха от шаяк. Обувките ми изчезнаха и на тяхно място сложих чифт налъми. До този ден все още бях запазил вид на нормален човек. Сега погледнах останалите: какъв ужас! Свършено беше с индивидуалността на всеки от нас — за две минути бяха успели да ни превърнат в каторжници.
— Равнис, надяс-но! Напред, ходом марш!
Конвоирани от двадесетина надзиратели, стигнахме до двора, където един по един бяхме вкарани в тесните долапи на арестантската кола. И така — напред към Болийо — централния затвор в Кайен.
Централният затвор в Кайен
Едва що пристигнали, ни въведоха в кабинета на директора. Той царуваше върху еднометров подиум зад бюро в стил ампир.
— Мирно! Директорът ще ви говори.
— Арестанти, тук сте за временен престой в очакване да отпътувате към мястото за изтърпяване на наказанието. Това не е обикновен затвор. Задължително мълчание по всяко време, никакви посещения и никакви писма. Или ще се подчинявате, или ще ви пречупим. Тук можете да избирате между два изхода — единия, ако се държите добре, ще ви отведе в каторгата, а другия — в гробището. За случаите на лошо поведение най-малкото неподчинение ще се наказва с шестдесет дни в карцера на хляб и вода. Никой досега не е успял да оживее след две поредни наказания. Толкоз. Който е имал уши, да ме е чул.
Той се обърна към Лудия Пиеро, екстрадиран от Испания:
— Каква професия сте упражнявали на свобода?
— Бях тореадор, господин директоре.
Вбесен от отговора, директорът изкрещя:
