Отсега нататък все така ще правя.
Дългите часове, през които подготвях бъдещото си отмъщение, бяха толкова напрегнати, че въображаемите ми действия започваха да придобиват някаква реалност. Всяка нощ и дори през част от деня пътешествах из Париж, като че ли вече бях избягал. И, разбира се, първото, което правех, беше да представя сметката на Полен и на ченгетата. А съдебните заседатели? Нима тези копелета щяха да продължат да си живуркат? Сигурно тогава са се върнали у дома много доволни от изпълнения дълг. Много важни и дуещи се от гордост пред съседите и пред размъкнатите си жени, които ги чакат да им претоплят вечерята.
Хубаво де, какво ще правя със съдебните заседатели? Нищо. Бедните глупаци. Тях никой не ги е подготвял за съдии. Тези, които бяха пенсионирани стражари и митничари, се държаха като пенсионирани стражари и митничари. Или като млекари, или като въглищари. Просто вървяха след прокурора, на който не му беше трудно да ги сложи в малкия си джоб. Всъщност те не носеха вина. Значи претеглено и решено — на тях нямаше да им сторя никакво зло.
Описвайки всички тези мисли, които са ми минавали през ума преди толкова години и които сега си спомням с ужасна яснота, виждам до каква степен абсолютната тишина и пълната изолация, наложени на един затворен в килия младеж, могат да развихрят въображението му, преди да го тласнат към лудостта. Той започва да води толкова наситен и сетивен въображаем живот, че буквално се раздвоява. И заминава да се шляе където си ще: у дома, при майка си, баща си, семейството си, детството, различните периоди от живота си. И най-вече сред приказните замъци, които щедрият му разум изгражда с толкова невероятна яснота, че в своето раздвоение той започва да вярва, че изживява всичко, което му се присънва.
Тридесет и шест години са изминали оттогава и при все това перото ми описва всичко, което съм мислил в онзи момент от живота си, без ни най-малко усилие.
Не, няма да сторя нищо на заседателите. Но прокурорът? О, него не бива в никакъв случай да изпускам. За него впрочем си имам готова рецепта, взета от Александър Дюма. Ще действам точно като с онзи тип от „Граф Монте Кристо“, когото бяха оставили да пукне от глад в една пещера.
Да, прокурорът е виновен. Този обвит в червено лешояд направи всичко, за да си заслужи най- жестоката екзекуция. Точно така, след Полен и ченгетата ще се заема с онова влечуго. Ще наема вила с много дълбок зимник, плътни стени и здрава врата. Ако вратата не е достатъчно дебела сам ще й направя звукоизолация с дюшек и кълчища. Когато осигуря вилата, ще го проследя и ще го отвлека. Вече ще съм зазидал две железни халки в стената и, като пристигнем, първата ми работа ще бъде да го окова. Ела да гледаш тогава. Заставам лице в лице с него — виждам го абсолютно отчетливо през затворените си клепачи. Наблюдавам го точно така, както той ме гледаше мене в съда. Застанал съм съвсем близо до него — лицата ни почти се допират и картината е толкова ясна и жива в съзнанието ми, че усещам дъха му.
Ястребовите му очи са заслепени и ужасени от светлината на един много силен фар, който съм фокусирал върху него. Големи капки пот се стичат по налятото му с кръв лице. Чувам своите въпроси, слушам неговите отговори… (Господи, как изживявах тези моменти!)
„Позна ли ме, мерзавецо? Аз съм Папийон, когото ти с лека ръка изпрати да се бъхти доживот. Мислиш, че си е струвало толкова години да зубриш, да четеш по цели нощи римски закони и всякакъв боклук, да кълвеш латински и гръцки, да пожертваш младостта си, за да се научиш да ораторстваш. И за какъв дявол? За да създадеш някой нов добър закон за обществото? За да убедиш тълпите колко хубаво нещо е мирът? За да проповядваш духа на някоя чудесна религия? Или просто за да влияеш върху другите и със силата на университетското си образование да ги направиш по-добри и по-малко зли? Кажи за какво използва знанията си — за да спасяваш хора, или за да ги погубваш? Не, тебе те тласка само едно вдъхновение. Да се издигаш все по-нагоре. Да изкачваш стъпалата на мръсната си кариера. За теб славата значи да си най- добрият снабдител на каторгите, на палачите и на гилотината. Ако Дебле2 имаше малко чувство за признателност, трябваше да ти праща каса шампанско за всяка Коледа. Нали благодарение на тебе, мръсна свиньо, е отрязал пет-шест глави повече тази година. Само че карай. Сега аз съм те пипнал и съм те заковал здраво тук.“
„Помня усмивката ти и победоносния ти вид, когато прочетоха присъдата ми след твоята реч. Като че ли беше вчера, а оттогава минаха години. Колко — десет, двадесет?“
Ама чакай, какво става с мен — защо десет, защо двадесет години? Стегни се, Папийон — ти си силен и млад, носиш в корема си 5 600 франка. Кълна ти се, че ще изкараш максимум две години от доживотната си присъда. Две — не повече. Хайде, взел си да откачаш, Папийон! Килията и тишината ще те побъркат.
Бях свършил последната цигара предишния ден. Започнах да вървя. Вече нямах нужда да затварям очи, нито да ги покривам с кърпичка, за да виждам като наяве това, което щеше да стане по-нататък.
Изправих се. Килията беше дълга четири метра, което значеше пет ситни крачки от вратата до стената. Започнах да крача с ръце на гърба. И продължих оттам, докъдето бях стигнал: „Добре. Както ти казах, ясно помня твоята победоносна усмивка. Сега обаче аз ще я превърна в гримаса. Разбира се, ти имаш едно предимство пред мен — можеш да крещиш, ако искаш, докато аз не можех. Викай колкото си щеш и колкото сили имаш. А как ли ще действам с теб? Може би по рецептата на Дюма? Да те оставя да пукнеш от глад — не, това не е достатъчно. Първо, ще ти избода очите. А ти пак си доволен? Мислиш, че като ти избода очите, поне няма да ме виждаш, пък и аз ще съм лишен от удоволствието да познавам по зениците ти какво изпитваш. Да, имаш право, не трябва да ти вадя очите, поне не веднага. Това ще го оставим за по-нататък. Сега ще ти изтръгна езика — този ужасен език, който режеше като острие. Не, като бръснач! Курвенският език, който си продал за славната си кариера. Същия език, с който казваш нежни думи на жена си, децата си, любовницата си. Ами, ти и любовница! По-скоро някое момченце. Като те гледам, не може да си друго освен лигав пасивен педераст. Да, първо ще премахна езика ти, защото след разума ти той беше изпълнителят. Нали знаеш толкова добре да си служиш с него, че благодарение на това накара заседателите да отговорят с «да» на всички зададени въпроси. Благодарение на езика си представи ченгетата като светци, отдадени на дълга, благодарение на него издържаха свидетелските показания. Благодарение на него ония дванадесет копелета видяха в мен най-опасния човек в Париж. Ако не беше този език — този толкова коварен, ловък, убедителен, умел в изкривяването на хората, фактите, нещата език, сега щях да си седя на терасата на Гран кафе на Плас Бланш, откъдето изобщо нямаше да съм мръднал. Ясно, значи, ще ти го изтръгна: Обаче с какво?“
Крачех, крачех, зави ми се свят, но продължавах да стоя лице в лице с него… докато внезапно лампата изгасна и през решетките на прозореца в килията ми се процеди слаба дневна светлина. Сутрин ли е вече? Значи бях прекарал в отмъщение цялата нощ. Колко хубави часове! И колко кратка се оказа дългата нощ!
Седнал на леглото, се ослушвах. Нищо. Пълна тишина. От време на време леко почукване на вратата. Пазачът, обут в пантофи, за да не прави шум, вдигаше металното капаче над дупката на вратата, откъдето можеше да ме наблюдава, без аз да го виждам. Засега създадената от Френската република машина действаше без грешка — тя вече успя да елиминира един човек, който евентуално би могъл да й създаде проблеми. Само че това не й се стори достатъчно. Важно беше този човек да не умира твърде бързо, да не се измъква чрез самоубийство. Той беше нужен. Какво щеше да прави администрацията на затворите, ако нямаше затворници? Щеше да върви на майната си. Значи този човек трябваше да бъде наблюдаван. Той трябваше да стигне до каторгата, където щеше да оправдае заплатите на други чиновници. Повтарящото се леко почукване ме накара да се усмихна.
Не бой се, мухльо, няма да ти избягам. Във всеки случай не по този начин — чрез самоубийство. Единственото, което искам, е да продължа да живея и да остана колкото се може по-здрав, за да замина възможно най-бързо за същата Френска Гвиана, където ме пращате благодарение на собствената си глупост. Знам, стари надзирателю, дето непрекъснато надничаш, че твоите колеги там съвсем не са ангелчета. И че в сравнение с онези копои ти си същински Дядо Коледа. Знам го отдавна, защото когато запитали създателя на каторгата Наполеон: „Кой ще ги пази тия престъпници?“, той отговорил: „По-големи престъпници от тях.“ Имах по-късно възможността да се уверя, че основателят на кайенската каторга не беше излъгал.
Трак-трак — едно прозорче двадесет на двадесет сантиметра се отвори във вратата на килията. Подадоха ми през него кафе и комат хляб от 750 грама. Понеже вече бях осъден, нямах право да ползвам ресторанта, но все още можех да си купя цигари и нещо за хапване от павилиона. След няколко дни и това
