— Разкарайте го светкавично!
Преди да мигнем, тореадорът беше свален на земята от четирима или петима копои, които бързо го отнесоха. Чухме го да вика:
— Хвърляте се пет срещу един, мръсни копелета, а отгоре на това с палки!
Веднага след това изстена като смъртно ранено животно и после настъпи тишина. Чуваше се само как влачат нещо по циментовия под. Ако и след това изпълнение не бяхме разбрали какво е имал предвид директорът, значи никога нямаше да го разберем. Дега беше до мен. Той помръдна един пръст, само един, и докосна панталона ми. Разбрах го: „Дръж се добре, ако искаш да пристигнеш жив в Гвиана.“ Десет минути по-късно всички ние се озовахме в килиите си в дисципа на затвора, с изключение на Лудия Пиеро, когото бяха завлекли в някоя мръсна дупка на подземието.
За късмет двамата с Дега ни настаниха в съседни килии. Преди това ни представиха на един червенокос едноок звяр, грамаден около метър и деветдесет, че и повече, който държеше съвсем нова волска жила в ръка. Това беше отговорникът на дисципа — затворник като нас, когото тук използваха за палач. Всяваше ужас сред събратята си, но беше ценен помощник за надзирателите, защото чрез него те можеха да ни пребиват с тояга или с бич, без да се изморяват лично. А ако някой загинеше вследствие на боя, не носеха отговорност пред началството.
По-късно, по време на кратък престой в лазарета, научих историята на този звяр в човешки образ. И трябваше да сваля шапка на директора на затвора, задето толкова добре беше подбрал палача си. Въпросният тип бил каменар по професия. Живеел в малко градче във Фландрия, където един хубав ден решил да се самоубие, като при това премахне и жена си. За целта използвал голям сноп динамитни пръчки. Легнал си една вечер в спалнята, която се намирала на втория етаж в шестетажен блок. Жена му спяла. Той си запалил цигара и с нея подпалил фитила на снопчето с динамит, което държал в лявата ръка между главата на жена си и своята глава.
Страхотна експлозия! В резултат жена му станала на кайма и трябвало да я събират с лъжичка. Част от къщата се срутила, като под развалините загинали три деца и една седемдесетгодишна старица. Останалите обитатели също били по-тежко или по-леко ранени. Що се отнася до въпросния Трибуйар, той загубил част от лявата си ръка, от която му останал само малкият пръст и половината от палеца, и окото и ухото от лявата си страна. На главата си имал рана, достатъчно сериозна, за да се нуждае от трепанация. След като го осъдили, станал отговорник в дисципа на затвора. Ето този полуидиот разполагаше, както си поиска, с нещастниците, попаднали в неговите владения.
Едно, две, три, четири, пет, кръгом… едно, две, три, четири, пет, кръгом… и отново започна безкрайното крачене между стената и вратата на килията.
Нямахме право да лягаме през деня. В пет сутринта една пронизваща свирка събуждаше всички. Трябваше да станем, да оправим леглата си, да се измием и или да закрачим, или да седнем на седалката, закована за стената. Връх в изтънчеността на наказателната система беше леглото, което през деня трябваше да стои вдигнато срещу стената, така че затворникът да не може да се отпусне в нито един момент и да бъде по-удобен за наблюдаване.
Едно, две, три, четири, пет… четиринадесет часа крачене. За да овладея по-добре механизма на това непрестанно движение, трябваше да се науча да ходя с наведена глава и скръстени зад гърба ръце, нито твърде бързо, нито твърде бавно, да правя еднакво големи крачки и да се обръщам автоматично — в единия край наляво, а в другия — надясно.
Едно, две, три, четири, пет… Килиите бяха по-светли, отколкото в Консиержери, и човек можеше да дочуе нещичко от външния свят — до мен достигаха не само отделни звуци от дисципа, но понякога и откъм полето. Нощем успявах да доловя свирукането или песните на селяните, които се прибираха у дома доволни, че са обърнали някоя и друга чашка ябълково вино.
На Коледа дори получих подарък. През един процеп в дървения капак на прозореца успях да зърна побелялото от сняг поле и няколко големи черни дървета, осветени от пълната луна. Гледката приличаше на новогодишна картичка. Под напора на вятъра дърветата бяха отхвърлили дебелия си снежен кожух и се открояваха ясно на фона на всеобщата белота като големи черни петна в нощта. Беше Коледа — за всички по света и дори за една част от затворниците. Началството се беше смилило над онези от нас, които очакваха транспортиране в Гвиана — получихме право да си купим по две шоколадови пръчки. Наистина по цели две пръчки, а не по две таблетки. С тези две шоколадови пръчки отпразнувах Бъдни вечер на 1931 година.
… Едно, две, три, четири, пет… Наказателната система ме беше превърнала в махало. Целият свят за мен се беше ограничил до това непрестанно движение напред-назад. Тук всичко бе изчислено с математическа точност. В килията не биваше да остава нищо, абсолютно нищо странично, което би могло да разсее затворника. Ако ме бяха заловили, докато надничах през процепа на дървения капак, щях да получа строго наказание. Всъщност те имаха право — нима в техните очи не бях просто един жив мъртвец? Какво право имах аз да се наслаждавам на природните гледки?
Една пеперуда влетя — бледосиня с тънка черна лента, а някъде близо до нея зад прозореца зажужа пчела. Какво ли правеха тези живинки тук? Дали ги беше объркало зимното слънце, или търсеха да се скрият в затвора от студ? Пеперудата зиме е случайно възкръснало същество. Как ли се е спасила от смъртта? А пчеличката защо ли е напуснала кошера си? Каква неосъзната храброст — да дойдат тук! Добре че отговорникът няма криле, защото иначе няма за дълго да ги остави живички.
Този Трибуйар си беше един гаден садист и аз предусещах, че ще имам неприятности с него. За нещастие предчувствието не ме излъга. На другия ден след посещението на двете мили насекоми рапортувах, че съм болен. Не издържах повече, задушавах се от самота, имах нужда да видя човешко лице, да чуя човешки глас — макар и неприятен, но глас, да чуя да ми казват нещо.
Чисто гол стоях в ледения коридор с лице към стената, носа на четири пръста от нея. Бях предпоследен в редицата от осем души и очаквах да вляза при доктора. Приискало ми се беше да видя малко народ и успях. Отговорникът ни хвана в момента, в който прошепнах няколко думи на Жюло, по прякор Човека чук.
Реакцията на този рижав дивак беше ужасна. Той едва не ме уби на място с неочакван юмручен удар в тила, от който главата ми отхвърча и носът ми се заби в стената. Бликна кръв, аз се надигнах от пода, където се бях срутил, и се поотърсих, без да мога все още да разбера какво става. Опитах се да направя някакво движение на протест, но великанът, който само това и чакаше, с един ритник в корема ме просна отново на земята и започна да ме налага с волската жила. Жюло това не можа да го понесе. Метна се върху онзи и се започна една страшна борба, в която надзирателите не се намесваха, защото Жюло така и така губеше. Мене съвсем ме забравиха и в това време успях да се надигна. Огледах се да намеря нещо като оръжие. Забелязах доктора, който, надвесен над стола си, се опитваше да види какво става в коридора. И изведнъж зад него мярнах една тенджера, чийто похлупак щеше да хвръкне от струящата водна пара. Беше поставена върху печката в докторския кабинет, по всяка вероятност за да пречиства въздуха.
Грабнах я със светкавична бързина за двете дръжки — изгориха ме ужасно, но аз не ги изпуснах — и с едно движение лиснах врящата вода в лицето на отговорника, който беше толкова зает с Жюло, че изобщо не ме забеляза как се приближавам. Звярът грозно изрева. Явно добре го бях засегнал. Замята се по пода, като се мъчеше да изхлузи трите ленени фланели от гърба си. С голяма мъка ги съблече една по една и заедно с последната смъкна част от кожата си. Беше му толкова тясна по врата, че при усилието да се измъкне от нея кожата на гърдите, част от тази на врата и цялата кожа от едната му буза се свлече, залепена за дрехата. Бях изгорил и единственото му око и сега беше съвсем сляп.
Най-после го видяхме да се надига — отвратителен, кървящ, живо одран. Жюло се възползва от момента, за да му забие един ритник право в ташаците. Онзи гигант отново се свлече и започна да повръща и да се лигави. Беше си получил заслуженото. Що се отнася до нас, не чакахме дълго да ни обърнат внимание.
Двамата надзиратели, които присъстваха на тази сцена, нямаха достатъчно кураж да ни нападнат сами и включиха алармата за подкрепление. А то нахлу от всички страни и ударите с палки заплющяха върху нас като градушка. Аз имах късмет, защото много бързо загубих съзнание и престанах да усещам каквото и да е. Събудих се два етажа по-долу чисто гол в една наводнена килия. Бавно започнах да идвам на себе си. Опипах болезненото си тяло. Имах поне дванадесет-петнадесет цицини на главата. Колко ли беше часът? Нямаше как да разбера.
