Галяни пък излъга, че някакъв корсикански сенатор се занимавал с неговия въпрос.
После дойде моят ред. Попитах ги кои са тук най-удобните места за бягство. Всички възнегодуваха. Дега каза, че подобна мисъл никога не му била идвала наум, на Галяни също. Шатал предположи, че градините криели някои предимства, ако река да си строя сал. Гранде пък сподели, че е ковач в едно ателие, където се събирали всякакви — художници, занаятчии, ковачи, зидари, водопроводчици, — имало около сто и двадесет души. Работели по поддръжката на административните сгради. Дега като главен писар можел да ми осигури предпочитаната от мен работа. Оставало само да си избера. Гранде ми предложи да поделя с него извоювания пост на водач в залаганията — така бих могъл да живея от припечеленото в хазартните игри, без да харча пари от патрона си. По-късно щях да науча, че подобна „служба“ е много интересна, но и особено опасна.
Неделята мина удивително бързо.
— Вече е пет, трябва да се връщаме в лагера — каза Дега, който носеше хубав часовник. На тръгване Дега ми даде петстотин франка, за да поиграя покер, защото в нашето помещение имало няколко добри групички. Гранде пък ми подари прекрасен сгъваем нож, чието стоманено острие бе отлял сам. Оръжието изглеждаше страшничко.
— Винаги се движи въоръжен — и денем, и нощем.
— А не пребъркват ли?
— Повечето от надзирателите, които правят претърсванията, са ключари араби. Ако смятат някого за опасен, никога не биха намерили оръжие у него, дори ако го напипат.
— Довиждане в лагера — пожела ми Гранде.
Преди да потеглят, Галяни ми каза, че вече ми е запазил място до него и че ще живеем в една тайфа. (Членовете на тайфата се хранеха заедно и поделяха парите си.) Дега не спеше в лагера, а в отделна стая в сградата на администрацията.
От три дни бяхме тук, но тъй като прекарвах нощите си до постелята на Клузио, не забелязвах как върви животът в помещението, населено с около шестдесет души. После състоянието на Клузио се влоши още повече и го преместиха в друга стая, където имаше вече настанен един тежко болен. Шатал го натъпка с морфин. Боеше се, че няма да преживее нощта.
От двете страни на широката три метра пътека в нашата зала бяха наредени по тридесет легла.
— Виж, там играят покер — подхвърли Матюрет.
Тръгнах към играчите. Бяха четирима.
— Мога ли да играя като пети?
— Да, седни. Подът е минимум сто франка. За да играеш, ти трябват три пода, значи триста франка. Ето жетони за триста франка.
Двеста от тях дадох на Матюрет да ги пази. Един парижанин на име Дюпон ме предупреди:
— Играем по английската система, без жокер. Знаеш ли я?
— Да.
— Тогава раздавай. На теб се пада честта.
Скоростта, с която тези хора играеха, беше невероятна. Релансите трябваше да се правят светкавично, иначе раздаващият обявяваше „закъснял реланс“ и не ти оставаше нищо друго, освен да пасуваш. Тук открих една нова каста каторжници — картоиграчите. Те живееха от играта, за играта, в играта. Нищо друго не ги интересуваше. Забравяха всичко — кои са били, какво е наказанието им, по какъв начин биха могли да променят живота си. Независимо дали партньорът беше свестен тип, или обратното, те се интересуваха само от едно — от играта.
Играхме цяла нощ. Спряхме чак за кафето. Аз спечелих хиляда и триста франка. Тръгнах към леглото си, когато Паоло ме настигна и ми поиска двеста кинта, за да продължи с белот на две ръце. Трябваха му двеста кинта, а имаше само сто.
— На ти триста. После ще делим кяра — отвърнах аз.
— Благодаря ти, Папийон. Ти наистина си такъв, какъвто те описват. Ще станем приятели. — Протегна ми ръка, аз я стиснах и той си тръгна доволен и щастлив.
Клузио умря същата сутрин. Преди това, в момент на проблясък, казал на Шатал да не му дава повече морфин:
— Искам да съм на себе си, когато умирам. Искам приятелите ми да са до мен.
Беше изрично забранено да се влиза в стаята на тежко болните, но Шатал пое риска и благодарение на него другарят ни издъхна в нашите ръце. Аз му затворих очите. Матюрет не можеше да се съвземе от мъка.
— Замина си спътникът ни от онова прекрасно изживяване. Хвърлиха го на акулите.
Когато чух тези думи „Хвърлиха го на акулите“, кръвта се вледени в жилите ми. И наистина, на островите нямаше гробище за каторжниците. Когато някой от тях умреше, го хвърляха в морето при залез- слънце, в шест вечерта, на едно специално място между Роаял и Сен Жозеф, където се събираха акули.
Непоносимо ми беше да оставам повече в болницата след смъртта на приятеля ми. Известих Дега, че искам да изляза вдругиден. Получих от него бележка: „Помоли Шатал да ти осигури петнадесетдневна почивка в лагера. Така ще можеш да си подбереш работа.“ Матюрет щеше да остане още известно време. Шатал можеше да го вземе като помощник-санитар.
Още щом излязох от болницата, ме заведоха в сградата на администрацията при коменданта Баро, наричан Сушения Коко.
— Папийон — рече ми той, — преди да ви пратя в лагера, бих искал да поговоря с вас. Тук вие имате един ценен приятел — главния писар Луи Дега. Той смята, че не заслужавате оценките, с които френското правосъдие ви изпрати тук и че тъй като се възприемате за несправедливо осъден, сте непрекъснато в състояние на бунт. Трябва да ви призная, че по този въпрос не съм много съгласен с него. Това, което бих желал да знам, е в какво точно състояние се намирате в момента.
— Първо, господин комендант, за да ви отговоря, кажете ми какво пише в досието ми.
— Ето, вижте сам. — И той ми подаде жълтеникава папка, в която прочетох приблизително следното:
Анри Шариер, наречен Папийон, роден на 16 ноември 1906 г., там и там, в местността Ардеш, осъден за предумишлено убийство на доживотна каторга. Опасен от всяка гледна точка — необходимост от постоянно наблюдение. Не би могъл да се ползва от амнистия.
Централен затвор, Кайен. Осъденият е непоправим. Способен да подбуди и ръководи бунт. Необходимо е постоянно наблюдение.
Сен Мартен дьо Ре. Обектът проявява дисциплинираност, но без съмнение упражнява прекомерно голямо влияние над другарите си. Би се опитал да избяга независимо откъде.
Сен Лоран дьо Марони. Упражнил грубо насилие над трима надзиратели и един ключар, за да избяга от болницата. Върнат от Колумбия. Добро поведение по време на следствието. Лека присъда от две години в изолатор.
Изолаторът в Сен Жозеф. Примерно поведение до момента на освобождаването.
— Добри ми Папи, като имаме предвид тези данни, не можем да очакваме със спокойно сърце бъдещите ви прояви като наш пансионер — рече директорът, когато му върнах документа. — Искате ли да сключите един договор с мен?
— Защо не? Зависи от договора.
— Вие сте човек, който без съмнение ще направи всичко възможно да избяга от островите въпреки всички трудности по пътя си. Не е изключено дори да успеете. А аз имам още пет месеца служба като управител на островите. Знаете ли какво му струва на коменданта едно бягство? Годишната му заплата. С други думи, губи цялото допълнително възнаграждение, което е получавал заради работата в колониите. Отпуската му се отлага с шест месеца и се съкращава само на три. А ако следствието докаже, че бягството е станало в резултат на недоглеждане от негова страна, губи и една нашивка от пагона си. Както виждате, работата е сериозна. Ако искам да бъда честен към дълга си, не мога да ви тикна в килия само защото сте готов на бягство. Освен ако не измисля някакви несъществуващи нарушения от ваша страна. А това аз не мога да сторя. Затова бих желал да получа думата ви, че до моето напускане на островите няма да се
