опитвате да избягате. Пет месеца.
— Господин комендант, давам ви честната си дума, че няма да напусна това място, докато вие сте тук, при условие, че не забавите отпътуването си повече от шест месеца.
— Със сигурност ще замина, преди да са изтекли пет месеца.
— Добре. Попитайте Дега, той ще гарантира, че държа на думата си.
— Вярвам ви.
— Но и аз от своя страна ще ви поискам нещо.
— Какво?
— През тези пет месеца искам да върша работа, от която ще мога по-късно да се възползвам. Дори може да пожелая и да се преместя на друг остров.
— Дадено. Но всичко това да си остане между нас.
— Да, господин комендант.
Той повика Дега, който го убеди да не ме слага при онези с „добро поведение“, а при истински закоравелите престъпници — в сградата на „опасните“, където се намираха всички мои приятели. Връчиха ми торба с каторжнически вещи, а комендантът ми даде допълнително няколко панталона и бели сака, конфискувани от шивачите.
И така аз поех на път към основния лагер, обут с нови снежнобели панталони, с три ватенки в торбата и сламена шапка, придружаван от един копой. За да стигнем до малката административна постройка до лагера, трябваше да прекосим цялото плато. Минахме покрай болницата за надзиратели и четириметровата ограда, заобикаляща цялата наказателна колония. След като заобиколихме огромния правоъгълник, стигнахме до главния вход. „Наказателна колония на островите — сектор Роаял“. Огромната дървена врата зееше широко отворена. Сигурно имаше шест метра височина. Пазеха я два поста от по четирима надзиратели. На стол, отделно от тях, седеше някакъв офицер. Никакви пушки — всички носеха револвери, мотаеха се наоколо и шестима ключари араби.
Щом стигнах в преддверието, всички надзиратели наизлязоха. Началникът им, един корсиканец, издума:
— Ето го новия, при това е от класа.
Ключарите тръгнаха да ме пребъркват, но той ги сряза:
— Не го предизвиквайте да си извади играчките. Заповядай, влизай, Папийон. Без съмнение в специалната секция много твои приятели те очакват нетърпеливо. Казвам се Софрани. На добър час на островите!
— Благодаря, шефе. — И влязох в огромния двор, в който стърчаха три големи сгради. Последвах надзирателя и той ме заведе до една от тях. Над вратата й се мъдреше надпис „Постройка А — специален контингент“.
Вратата се отвори широко и надзирателят се провикна:
— Дежурният! — Появи се един стар каторжник.
— Ей го новия — рече шефът и си тръгна.
Влязох в голямо правоъгълно помещение, в което живееха сто и двадесет мъже. Както и в онази барака в Сен Лоран, от двете страни на стаята минаваха дълги железни пръти, които нощем се заключваха. Между стената и пръта бяха обтегнати груби платнища, служещи за легла. Наричаха ги хамаци, но нямаха нищо общо с истинските. Въпреки това бяха удобни и хигиенични. Над всяко легло бяха заковани по две дъски, на които човек можеше да си нареди личните вещи — на едната стоеше бельото, на другата — ако имаш провизии, личното ти канче и прочие. Между двете редици с хамаци се ширеше триметрова пътека, наричана стъргалото. Тук хората също живееха на малки тайфи. Някои от по двама души, други от по десет.
Едва бяхме влезли, и от всички страни наизскачаха облечени в бяло каторжници: „Папи, ела тук“, „Не, ела при нас“. Гранде обаче направо взе сака ми и отсече:
— Той ще е в моята тайфа.
Последвах го. Опънаха леглото ми.
— Ето ти пухена възглавница, момко — рече ми Гранде.
Срещнах куп стари приятели. Много корсиканци и марсилци, няколко парижани — всички тях ги познавах още от Франция, срещал ги бях в Санте, в Консиержери или по пътя за Гвиана. Учудвах се, че ги виждам в този момент:
— Не сте ли на работа по това време?
Всички избухнаха в смях.
— Хубава шега каза! Ако някой от това помещение работи, то никога не е за повече от един час на ден. После си се връща в тайфата.
Посрещнаха ме наистина топло. Надявах се, че отношението им ще се запази такова. Бързо обаче забелязах нещо, което не бях предвидил — въпреки няколкото дни, прекарани в болница, тепърва трябваше да привиквам да живея сред хора.
Станах свидетел и на нещо невероятно. Влезе един тип, облечен от главата до петите в бяло, с поднос, покрит от безупречно чиста памучна кърпа.
— Бифтеци, бифтеци, хайде на бифтеците — викаше той. Постепенно стигна и до нас, повдигна кърпата и отдолу се показа табла с бифтеци, подредени като във френска месарница. Явно беше, че Гранде е редовен клиент, защото не го попитаха дали ще иска, а направо колко да му завият.
— Пет.
— Рибица или плешка?
— Рибица. Колко ти дължа? Направи ми сметка наново, защото сега, като имаме един в повече, предишната вече не важи.
Продавачът на бифтеци извади тефтера си и започна да пресмята:
— Всичко сто тридесет и пет франка досега.
— Дръж и започваме от нулата. Човекът си тръгна, а Гранде ми каза:
— Тук, ако нямаш мангизи, направо загиваш. Съществуват начини да си ги набавяш непрекъснато — трябва да си изработиш далавера.
За престъпниците „далавера“ беше начинът, по който всеки се оправяше с паричните си проблеми. Готвачът от лагера продаваше на бифтеци месото, предназначено за самите затворници. Когато получеше доставките, отделяше за свои нужди кажи-речи половината. Приготвяше бифтеците от онези части, от които трябваше да прави рагу или някакво варено. Продаваше ги на надзирателите, по-точно на жените им или на по-заможните каторжници. Разбира се, нещо от спечеленото по този начин готвачът даваше на надзирателя, отговорен за работата в кухнята. Първото помещение, в което влизаше да предложи стоката си, винаги беше това на „опасните“ в постройка А — сиреч нашето.
Значи далаверата за готвача бе да продава месото и мазнината; за хлебаря — да прави специални видове хляб и франзели за надзирателите; за касапина — да продава също месо; за санитаря — да продава лекарствата; за писаря — да взима подкуп при определянето на работните места; за градинаря — да продава пресни зеленчуци и плодове; за каторжниците в лабораторията — да продават резултатите от анализите и понякога дори да фабрикуват фалшиви туберкулози, прокази, ентерити; за специалистите по тарашите из надзирателските дворове — да продават яйца, пилета, калъпи марсилски сапун; за „семейните момчета“, търгуващи понякога със съдействието на самата домакиня — да носят всичко, което им поискат — масло, кондензирано мляко, рибени консерви, сардини, сирена и, разбира се, вино и алкохол (в моята тайфа например винаги се намираше бутилка „Рикар“, както и английски или американски цигари); а онези, които имаха право да ловят риба, продаваха рибите и лангустите.
Но най-добрата далавера — а също и най-опасната, бе да си водач на маса в хазартните игри. Според неписаното правило в една и съща сграда, тоест на сто и двадесет души, не можеше да има повече от трима-четирима водачи. Този, който е решил да получи мястото, отива някоя нощ при играчите, преди да са започнали, и им казва: „Искам аз да съм водач.“ Отвръщат му „Не“.
— Всички ли казвате не?
— Всички.
— Тогава си избирам този и този, за да му взема мястото.
Посоченият разбира намека. Надига се, отива в центъра на помещението и двамата се бият с ножове.
