Черна комедия (Фарс в едно действие)

БРИНДСЛИ: Сериозно — нито една.

КАРЪЛ: Ами момичето на снимката?

БРИНДСЛИ: Тя беше само за три месеца.

КАРЪЛ: Кога?

БРИНДСЛИ: Преди две години.

КАРЪЛ: Как се казваше?

БРИНДСЛИ: Клия.

КАРЪЛ: А каква беше?

БРИНДСЛИ: Тя беше художник. Много честна и открита. Много умна. И нежна като стоманен бръснач.

КАРЪЛ: Кога си я виждал за последно?

БРИНДСЛИ: (уклончиво.) Нали ти казах… преди две години.

КАРЪЛ: Добре де, тогава защо още пазиш снимката й в нощното си шкафче?

БРИНДСЛИ: Просто си беше там. Това е. Дай ми целувка… (Пауза.) Никой на този свят не се целува като теб.

КАРЪЛ: (мърка.) Кажи ми… с нея ли ти беше по-хубаво или с мен?

БРИНДСЛИ: В какъв смисъл?

КАРЪЛ: В сексуален.

БРИНДСЛИ: Хайде, хората ще дойдат всеки момент. Пусни някоя плоча. Нека да е нещо като за баща ти. Той какво харесва?

КАРЪЛ: (отива към грамофона.) Той не харесва нищо, освен военни маршове.

БРИНДСЛИ: Трябваше да се досетя… Чакай — мисля, че имам нещо. Последната плоча на рафта. С оранжевата корица. Казва се, „Когато марширувахме и убивахме със Соуса“, или нещо подобно.

КАРЪЛ: Тази ли?

БРИНДСЛИ: Точно.

КАРЪЛ: (взима я.) Оркестър „Гвардейците от Студения ручей“.

БРИНДСЛИ: Идеално. Пускай я.

КАРЪЛ: Как се пуска това?

БРИНДСЛИ: Последното копче вляво. Така… Нека се помолим!… О, Боже, нека тази вечер всичко да мине добре! Нека г-н Бамбергер хареса скулптурите ми и нека си купи няколко. Нека бащата на Каръл ме хареса! И нека съседът ми, Харолд Гориндж, никога не разбере, че тайно сме взели мебелите му! Амин!

(Марш на Джон Филип Соуса. Силно. Едва започнал, замира — като че ли е спрял токът. Звукът спира.

Ослепителна светлина залива сцената. През останалата част от пиесата, освен в моментите, в които се запалва кибрит и сцените с Шупанзиг, се играе на тази светлина, но сякаш в пълен мрак.

Двамата замръзват; Каръл до края на канапето, Бриндсли до масата с питиетата. Роклята на момичето е като копринено знаме, шикозно увито около тялото й на хрътка. Видът на момчето също е готин: стегнат, стабилен и секси. През цялата вечер, след като за него нещата се хлъзват надолу към катастрофата, неговият свеж и освободен външен вид постепенно дегенерира до потен и смачкан — по същия начин както изискаността на стаята му неумолимо се връща към обичайния си вид почти на коптор. За дома, както и за неговия собственик, тази вечер е процес на бавно разложение.)

БРИНДСЛИ: Боже! Бушоните изгоряха!

(Видът и подредбата на стаята на Бриндсли са описани в ремарката в началото на пиесата.)

КАРЪЛ: О, не!

БРИНДСЛИ: Само това е! (Той се отправя пипнешком към електрическия ключ. Напипва ключа и започва да го щрака.)

КАРЪЛ: Така е!

БРИНДСЛИ: О, не!

КАРЪЛ: Или пък е спрял тока. Къде е таблото?

БРИНДСЛИ: В хола.

КАРЪЛ: Имаш ли свещи?