тръпки.
Човешката агресивност винаги ме беше отблъсквала и единственото ми противодействие бе зорлем да напрягам своята. Но сега ми стана ясно, че подходът трябва да бъде друг.
Сплетох пръсти пред гърдите си и смазах максимално гласните си струни.
— Много се извинявам, госпожо, разбирам цялото неприличие на посещението си в този час, но ако сте така добра да ми отделите пет минути, ще ви бъда безкрайно задължен.
Кратката ми тирада я умилостиви, но не дотам, че да се дръпне поне сантиметър. Месестото й лице остана за миг неподвижно, после прозрението го накара да се раздвижи.
— Вие да не сте… — тя изведнъж млъкна.
Хоп, едно на нула за мен. Поклатих отрицателно глава.
— Не, не съм инкасаторът за топлата вода. Идвам по съвсем друга работа. Може ли?
При други две персони разминаването би могло да стане и чрез частично отдръпване на единия и промушване на другия. В нашия случай това бе немислимо. Тя все още не желаеше да се отмести и аз покорно стърчах пред изтривалката.
— Ако е по служебен въпрос, защо не ме потърсихте в службата?
— Търсих ви, но не можах да ви намеря.
— А кой ви даде адреса?
Реших да рискувам.
— Госпожица Ефросина Пиперкова.
Нямах представа какво работи в органите тази лъвица, най-вероятно преместваше папки от един бункер в друг бункер, но все пак беше понаучила нещо. Лицето й остана измамно безжизнено, само в прозрачно сините й очи трепна и угасна лошо огънче.
— Заповядайте — покани ме тя и, обръщайки ми гръб, тръгна навътре.
Затворих вратата и я последвах в малко холче, обзаведено по провинциален маниер — килимчета, ковьорчета, статуетки и боклуци все от тоя род. Липсваха само дюлите на бюфета.
В дъното имаше врата, вероятно към единствената друга стая Стана ми ясно, че жена като Нора Казакова не би живяла дълго в подобна унизителна теснотия.
Тя ми посочи креслото, а сама седна на дивана. Посегна към цигарите на масичката, но аз я изпреварих. Тя мълчаливо взе от моите и си запали от огъня ми. Преамбюлът свърши.
— Госпожо, отново искам да ви се извиня, че дойдох тук, но нямах друг избор. Аз съм частен детектив и разследвам пожара в къщата ви в Драгалевци. Ето картата ми — измъкнах я с конеца, но тя дори не я погледна. — Разбира се, първо нека ви изкажа искрените си съболезнования. Покойният ви съпруг, съдейки по мненията на хората за него, е бил прекрасен човек. Искрено ви съчувствам.
Тя дръпна с премрежен поглед и пухна дима нагоре като първия локомотив на Стивънсън. Не каза нищо, но знаех, че след малко ще каже.
— Вашата етърва госпожица Пиперкова дойде при мен с молба да се поровя в този случай. Според нея, пожарът не е възникнал случайно и съпругът ви е станал жертва на нечие престъпно намерение. Нямах причини да й откажа Затова и дойдох тук, с риск да ме изгоните.
Нора Казакова изтръска връхчето на цигарата си в пепелник от тежко синьо стъкло и ме дари с поглед, едновременно убийствен и великодушен. Стори ме се, че се колебае между две решения — да ми кресне да се пръждосам или да ми се изсмее.
— И кой го е направил според нея? — задоволи се засега да попита.
— Вие — отвърнах простичко.
Сега вече физиономията й се раздвижи като земна кора при първите тласъци на надигащ се вулкан. Сложни чувства го набраздиха, появиха се неочаквани бръчки, веждите й неколкократно потрепнаха, а устните й първо се разтегнаха сардонически, а после се свиха в две твърди, пребледнели пиявици. Очаквах всичко — включително и пепелникът да литне към челото ми. Изпитах определена неловкост.
— Слушайте, драги, какво ще ви кажа. Не знам кой ви е издал тази карта и на какво основание, но мисля, че много скоро ще си останете само с конеца. Съжалявам, че нямам свидетели, иначе щях да ви дам под съд за клевета. Какво си въобразявате вие! — изкрещя изведнъж тя и тропна с крак. — Как смеете да идвате тук и да ме обвинявате в нещо, което никой досега не си е позволил дори да си помисли! Как смеете!
— Госпожо, успокойте се, моля ви! Навярно бях нетактичен, но поне съм откровен с вас Не аз ви обвинявам… А и засега никой не ви обвинява, аз само искам да изясня обстоятелствата около случилото се.
— Как да не ме обвинявате! Нали току-що го казахте… щом сте се захванали да ровите, значи, не вярвате на заключението на пожарникарите! Кой сте вие изобщо, та се усъмнявате в способностите на тези хора да преценят какво точно е станало!
Почувствах как и на мен започва да ми кипва лайното.
— Слушайте, госпожо. Не съм дошъл да установявам тепърва кой съм аз, а ползвам законните си права. Това тук на конеца — пак го изтеглих от джоба си, заедно с вързаното на него, — не е купон за триста грама балкански кашкавал, а документ, издаден от Министерството на вътрешните работи. И ако точно вие не знаете какво означава той, чудя се какво ли търсите там. Искам да ви попитам къде бяхте в нощта на пожара. Спомнете си добре — час по час, защото всяка неточност може да бъде използвана срещу вас. Слушам ви!
Нора Казакова се изправи и отиде до шкафа, където с рязко движение отвори една от вратичките и аз се приготвих в следващата секунда да видя насреща си пистолет. Вместо него в ръцете й се появи метална кутийка валидол, чието капаче тя отвъртя с треперещи пръсти.
— Какъв грубиян сте! — изрече със стиснати устни, защото хапчето вече бе под езика й.
Отдъхнах тихичко и прибрах картата си. Изчаках я да седне и да посмуче хапчето си, като през това време зачоплих една кожичка на дланта си. Чудех се какво ли ще каже, когато отвори уста. Не съжалявах за тона си — има жени, които са като задръстени игрални автомати и трябва хубавичко да ги раздрусаш, за да влезе монетата и да проработят.
— През онази нощ бях тук. Може да го потвърди синът ми, който също си беше вкъщи. Не е нужно да изброявам часове — и в осем, и в десет, и в три, и в пет бяхме все тук!
— Само двамата ли бяхте?
— Че кой друг? — стрелна ме тя подозрително. — Двамата, разбира се!
— Интересно, че и господин… пардон, другарят Карастоянов също е бил в града.
— Какво интересно има?
— Ами това, че в една прекрасна съботна вечер, каквато е била вечерта на осемнайсети срещу деветнайсети август, вместо на хладина в Драгалевци, вие всички сте били в горещата София сред напечените бетонни стени.
— Тук вечер е хладно — измънка тя, сама не-убедена, и припряно посегна към цигарите на масата.
Оставих я да си ги пуши. Ще я черпя, как ли пък не!
— Вижте, другарю…
— Господин Дяков.
— Добре. Господин Дяков. Вие къде сте работили преди да… да почнете частно?
Ох, боже, този нашенски манталитет! Държавно — частно. Като че ли бях лепил някъде джапанки за чест и слава, а после хоп — отварям магазинче и почвам да ги лепя за пари.
— Бях в чужбина.
— Разбирам. Ако бяхте в нашта система, не можеше да не съм чувала за вас. Такъв мъж…
Лицето й се озари от сластна усмивка. Сменяше тактиката. Изкуших се да си представя как на плешивото теме на нейния мъжкар порастват чифт чудесни рога и как собственият му Рожен го погва из вилната зона. Само че за подобно дело щеше да потрябва креват на бетонни подпори.
— Да, забелязват ме отдалеч — признах миролюбиво.
— Господин Дяков, нека да говорим като колеги — тя приседна по-близо до мен и постави месестата си длан с масивен златен пръстен върху масичката. — Ще ви призная, че с Димитър Боцев никога не сме били в особено близки отношения. Не знам дали знаете, но той беше… — тя отмери с ръка от пода височината на десетгодишно дете. — Преди години първият ми съпруг ме напусна и аз останах, така да се каже, на
