улицата. И тогава една моя приятелка ме заведе в театър „Ателие“ и ме запозна с Дими. В началото изобщо не допусках, че един ден може да се омъжа за него. Та той беше… как да ви кажа, много особен. Беше пълен с комплекси, нали разбирате — тя пак показа ръста му, — все искаше да доказва колко е велик. Е, вярно, някои неща му идеха отръки… Беше добър дърводелец, умееше да рецитира. Например „Опълченците на Шипка“ го правеше като стария Кисимов, не знам помните ли го. Та всъщност в началото той се лепна за мен, ухажваше ме, подаряваше ми цветя, искаше да идвам в театъра и да гледам всичките им постановки. И някак си неусетно свикнах с него, пък и нали ви казах, сама жена, с дете. Оженихме се през седемдесет и осма година. Вие женен ли сте?
— Разведен съм.
— О-о… Аз се колебаех, но приятелките ми ме кандърдисаха… Какво пък толкова. За жена не в първа младост това не е най-важното. Имах си професия, син — е, — сините й очи блеснаха с не-определим блясък, — в края на краищата никой не е светец. Така де! Дими също не беше, да ме прощава, че е покойник, ама… След като се оженихме не един и два пъти съм го хващала, че кръшва… Нали ги знаете по театрите какви са, има едни бабички разпоредителки, на които ако им изрецитираш някой любовен монолог, и те облещват ей такива очи… Колко му е зад завесата да я прикоткаш такава! Не ви го казвам, защото му се сърдя, лека му пръст! Човещина е. Пък и ние двамата не сме имали общ живот, че да го ревнувам. Е, преди години… малко. Казвам ви ги тези неща, за да видите, че го приемах съвсем естествено. Животът, господин Дяков, си е една сделка, каквото и да говорим. Това чувства, романтика са работи за книгите, докато в живота човек си прави сметката. Не искам да кажа, че трябва да сме груби материалисти, има си граница. Но все пак…
— Права сте — наложи се да призная. — Интереса клати феса.
— Точно така! Добър психолог сте! — Ако продължавах да си кротувам, нищо чудно да ме канонизираше за светец. А уж бях грубиян. — Та затова аз често си стоя тук. Това апартаментче е ведомствено, малко е, но поне съм си сама. А горе се качвах да го поопера, да му сготвя — мъж е все пак, женска ръка трябва да го обслужи.
— Синът ви също живее тук, така ли?
— Да, стаята е негова. А аз спя ето на това — потупа дивана. — Не е много удобно, но свободата иска жертви. Вие къде сте били в чужбина?
— Франция. Боцев как се отнасяше със сина ви?
По очите й видях, че ако я оставех, щяхме да си говорим за Франция до утре. Въпросът ми я напрегна.
— Как да се отнася. Ами нормално.
— Понякога бащите не приемат добре доведените деца.
— Не, не мога да кажа такова нещо. Грижеше се за него, даваше му пари. Разбира се, когато беше по- малък. Сега той отдавна работи.
— А синът ви как се държеше с него?
— Ами и той така… Не са се карали. Е, случвало се е някой път да се сдърпат. Но го обичаше.
Имах чувството, че тази тема не й е особено приятна, затова я смених с още по-неприятна.
— А какво ще кажете за госпожица Пиперкова?
Тя замълча, обмисляше навярно с какво да започне.
— Тя е ненормална — изрече кротко и се наслади на думите си. — Чудя ви се как изобщо сте се хванали на въдицата й. Знаете ли, че е лежала в лудницата?
— Не — смутих се. — Кога?
— Хм, кога! Когато се оженихме с Дими. Ние се разписахме без всякакви церемонии, само двамата и кумовете. В делничен ден. Така че дотогава и не подозирах за съществуването й. Но после един ден той ми каза, че има природена сестра. Поисках да се запознаем, но той ме излъга, че не била в България. След година обаче се запознахме и аз научих къде е била.
— От кого?
— Е, от кого. София не е толкова голяма. Вие в Париж ли бяхте?
— Да. Кажете ми нещо повече за Ефросина.
— Ох, какво да ви кажа. Видели сте я. Това е едно маниакално същество, което страда от факта, че не е станала Грета Гарбо. Освен това беше болезнено влюбена в Дими. Щом дойдеше в Драгалевци, веднага му увисваше на рамото и Дими — това, Дими — онова, гледаше го в очите, като че ли беше господ.
— Това дразнеше ли ви?
— Защо да ме дразни! — раздразни се тя. — Да я ревнувам или какво? Правех се, че не я забелязвам. А тя се ядосваше от това и все гледаше да ме уязви за нещо. Аз не й отвръщах, какво ще се занимавам с откачени.
— А познавате ли един мъж с дълга бяла коса?
— Кой, нейния приятел ли? Бараков? И той е от същата партия. Не знам дори дали не са се запознали на Четвърти километър.
Информацията ми стигаше. Забавех ли се повече, рискувах в един момент да млъкна и тогава лекцията за Париж не ми мърдаше. Изправих се.
— Благодаря ви.
— Ама тръгвате ли си? Защо така изведнъж? Дори не ви почерпих с нищо.
— Благодаря, няма нужда.
Протегнах ръка и издържах продължителния й поглед. Докато слизах надолу с асансьора, се чудех какво съдържаше той — покана за танц или мълчаливо предупреждение?
В събота обядвахме с Жоро и Варка на „Копитото“, а два часа по-късно намерих върху бюрото в хола лист, на който с изрязани от вестник букви пишеше: „ЗАРЕЖИ ТАЗИ РАБОТА, ЗА ДА НЕ БЕРЕШ ЯДОВЕ!“
Който го беше донесъл, надали си бе правил труда да влиза само заради това. Отидох бързо в кабинета си и отворих вратичките на долапа в библиотеката — металната касетка я нямаше. Какъв глупак се бях оказал! Две неща бях отлагал да направя — да сменя бравата и да докарам най-сетне огнеупорната каса — и ето, че си плащах за мързела.
Седнах на креслото в хола и запалих цигара. Най-много ме удивляваше нахалството посред бял ден някой да се вмъкне в къщата ми и да тършува из долапите. След удивлението ме връхлетя гневът. А когато и той затихна, прехвърлих през ума си какво бях загубил.
Като оставим настрана няколкото стари бижута-реликви и два часовника „Ролекс“, в касетката имаше две дискети за компютъра. Точно те съдържаха онази информация, която бях събирал с цената на много време, пари и усилия, нужна ми да тикна господин Борис Влаев зад решетките. Ако той стоеше зад обира, моите козове срещу него много скоро щяха да му бъдат известни. И по всяка вероятност щеше да се втурне да заличава следите си.
Разбира се, бях взел предохранителни мерки. Същите тези сведения бяха записани на още две дискети и се съхраняваха в сейф в една швейцарска банка, а още един екземпляр, написан на машина, се пазеше в подобен сейф в Париж. Но бедата тъй или иначе си беше беда. Какъв глупак бях, какъв глупак!
Съществуваха още поне две възможности за извършителя на обира и тъкмо това ме смущаваше. „Тази работа“, която ме съветваха да зарежа, можеше да бъде и разследването на пожара — и тогава нещата ставаха още по-сложни. Защото заинтересованата страна можеше да бъде както частно лице, така и цяла институция. И тогава на горкия ефрейтор Василашки възрожденското мустаче можеше да клюмне като стръкче копър, попарено с вряла вода.
След като си изпуших цигарата, се разходих да видя какво друго липсваше. Огледът показа, че нищо — разните документи, ценни книжа, кредитни карти и чекови книжки си стояха в малкия тайник, достъпен само за човката на гайгеров брояч. Парите бяха в портфейла ми в десния вътрешен джоб. А разните екзотични джунджурии по библиотеката и бюрото, както и картините в хола, и компютърът, и неразопакованият телевизор или се бяха оказали твърде обемисти за посетителя ми, или не бяха го интересували. Така че той по всяка вероятност отлично бе знаел какво да търси и го бе намерил. Освен ако не беше някой пълен глупак, сметнал, че единствено в заключената касетка може да има нещо лъскаво и скъпо.
Телефонният звън ме върна в хола и чух уплашения глас на Варка.
