— Шефе, получих някакво писмо! Ей сега го извадих от кутията.
— Какво пише?
— Срам ме е да ти го прочета!
— Нищо, пресрами се.
— Ами… пише „зарежи го тоя дебелак, ако ти е мил червеният скалп“. Ох, направо ми се повръща!
— Недей — помъчих се да я разубедя, — месцето беше крехко. Буквите от вестник ли са?
— Да. Най-различни.
— Добре, запази го, ще ми го донесеш.
— Ама аз какво да правя? Ако някой…
От нея знаех, че живее с куцата си майка и тринайсетгодишното си братче. Двамата трудно щяха да я защитят от някой дивак с остра томахавка. Но какво друго можех да й предложа?
— Слушай. Предполагам, че който го е написал, е искал да те сплаши, не да те коли. И аз получих подобно писмо.
— Сериозно?
— Най. Освен това ми липсват някои важни неща. И все пак, ако много те хване шубето, можеш да преспиваш в кабинета ми. Искам обаче: добре да се изясниш с майка си, защото не желая тя да свали моя скалп.
Варка се разсмя бледо — личеше, че е разтревожена.
— Добре. Ако има нещо, ще ти се обадя. Ако не, кога да дойда?
— В понеделник, като всеки примерен служител.
Тя измърмори едно неясно дочуване и в ухото ми запука сигналът на централата.
Следобедната фиеста, на която бях възнамерявал да се отдам по стар съботен парижки обичай, ме беше отминала като експресен влак — селска-та гара. Изчаках поне съседите ми да се наспят и звъннах на вратата отдясно.
Господин Гогошинов, баща на три невръстни деца, ме посрещна по развлечен небесносин анцуг препасан на кръста с чер колан.
— Здравейте — усмихнах му се до кътниците, — днес трябваше да дойдат едни мои роднини от Пловдив. Дали не са идвали около обяд?
Той сви рамене.
— Не знам. Никой не ни е звънял. Ние с жената затваряхме чушки и си бяхме вкъщи. Вярно, на балкона…
Две сополиви хлапета прегърнаха изотзад масивните му крака и залепиха бузи на тях като на дорийски колони.
— А Рачкови дали са тук? — кимнах към вратата зад гърба ми.
— Не, те са на Своге. Бият плоча на къщата и заминаха още вчера. Ако роднините ви дойдат, какво да им кажа?
— Благодаря, тук съм си вече. — А и дано имат късмета да дойдат, помислих си. — Извинявайте. Довиждане, деца!
Двете ми комшийчета се скриха зад задника на баща си, а аз — зад своята врата. Отидох в кухнята, сложих в машинката кафе и, докато чаках да кипне, с вгорчен език си заблизах раните.
В понеделник първата ми работа беше да се обадя в едно прясно излюпено вестниче, „Куриер 6“, и да дам обява, че търся да купя часовник „Ролекс“.
— Заплащане — във валута — добавих на младия женски глас и си дадох телефонния номер, плюс фамилията — Влаев. — Колко ще струва съобщението?
— Безплатно — осведоми ме гласът и затвори.
Варка се появи точно в девет и половина с по-щръкнала от обикновено коса и сънено лице. Не я разведри особено нито кафето, нито ябълката, която бях излъскал с кърпата като паркета на Ермитажа. Тя ми подаде плика и ме загледа с унило-тъжен поглед.
Буквите бяха същите като върху моя лист, вероятно дори от същия вестник.
— От два вестника са — прочете мислите ми тя. — От „Дума“ и от „Демокрация“.
От беглите си занимания с родната журналистика бях добил представа чий е единият и чий — другият. Излизаше, че моят род като че ли бе обречен да го заплашват и отдясно, и отляво. Все-ки с късмета си.
— Затова ли си тъжна? Предпочиташе да е само от единия ли?
— Все ми е тая. Писна ми и от едните, и от другите. Вчера беше Задушница, ходихме на гроба на баща ми… Майка ми едва намери малко брашно, да опече курабии. А те само се дърлят!
Право беше детето да е унило. Почувствувах се без вина виновен и с бащинска несръчност я погалих по главата.
— Не се бой, мойто момиче. Всичко ще се оправи. А за червената си косица не се безпокой. Никой няма да те вземе за манекен на комунизма.
Изчаках я да си изпие кафето и да си изпапка ябълката, след което я накарах да набере отново номера на „Куриер 6“ и да даде обявата.
— С мъжа ми искаме да продадем два часовника „Ролекс“. Семейство Дякови. Телефонът ли? — тя продиктува номера на Влаев, благодари и затвори. — Защо е това? — прекрасните й очи гледаха все така унило.
— Ще си поиграем малко на криеница — успокоих я. — Нека сега нас ни търсят.
Оставих я да си решава кръстословиците, а аз се разходих до най-близкия „Кореком“ и купих възможно най-скъпата брава, която предлагаше заведението. С кутийката в джоба си спрях първото такси и му дадох адреса — хладилния завод.
Въпреки настойчивостта си, така и не открих Манол Станилов. Тук бил, някъде бил мръднал, щял да се върне — никой от колегите му в цеха не знаеше нищо съществено.
— Да не е в отпуска? — попитах накрая тантурест мъж, оказал се нещо като негов началник.
— Тцъ — завъртя той глава, — отпуската си я взе през август.
— Беше ми казал, че ще ходи на море. В Каварна.
— Ами, Каварна. Уредих му профсъюзна карта за Китен. Но баща му умря и не знам ходи ли, не ходи ли.
— За кога беше картата, помните ли?
— Чакайте да помисля. — Той пресметна бързо с късите си пръсти. — Втората половина на август. Картите са или от първи, или от шестнайсети… За какво ви е той?
— Имам един вносен хладилник, изгърмя му компресора. Пък се знаем с него от години.
— Трудна работа, но можем да измислим нещо — погледът му пресметливо се спря на златния пръстен върху малкия ми пръст.
— Хубаво, но първо искам да говоря с него. Довиждане.
— Казвам се Банишоров — представи се на сбогуване той.
От един по чудо работещ уличен автомат се обадих на Варка и я попитах къде иска да хапнем. Тя назова „Стадион“ — там понякога ходел президентът и нямала нищо против да се нахрани в негово присъствие.
Днес обаче той навярно беше на диета, защото нямахме късмет да се насладим на компанията му. Затова пък група подпийнали футболисти така дружно си пееха, че веднага ми стана ясно защо българските хорове печелеха медали в чужбина, а националният отбор — не.
Настроението на Варка не беше се приповдигнало особено от сутринта и изпитах угризение. Дали не сбърках, като я вкарах в позлатената си клет-ка, вместо да я оставя да си лети на воля?
— Напредваш в професията — похвалих я. — Това, дето ми го каза за вестниците, ми направи много силно впечатление.
— Е, не беше трудно… Снощи си поиграх малко.
— Баща ти от какво почина? — сетих се за вчерашната Задушница.
— Рак на белите дробове.
— А моят — на стомаха. Защо не ми каза по-рано, можех и аз да занеса по едно цвете на майка ми и баща ми.
