дума за Влаев? Страх от силния на деня? Нежелание да поеме риска? Нищо чудно, достатъчно ми беше да видя няколко пъти как разни гаменчета оплюваха милицията по митингите, а тя се правеше, че е божа росица, за да разбера, че на това ведомство в момента никак не му е леко. Хак им беше — след толкова години на вярна служба! Но в края на краищата всички ченгета по света служат някому, тъй че ако някой бе виновен, надали те бяха сред първите редици… В настоящия случай ме интересуваше само Перо Алашки и ако си правеше някакви сметки, толкова по-зле за самия него. Всъщност, времето щеше да покаже.
Клепачите ми започнаха да натежават и взех полека да се унасям. Същевременно се съпротивлявах — заспях ли сега, през нощта щях да се кокоря като бухал. Сетих се отново за глупавото писмо, изпратено на Варка. Как ме бяха нарекли — „дебелак“? Е, можеше да е нещо и по-язвително. Що се отнасяше до нейния „червен скалп“, имаше известна двузначност, че скалпът й беше червен, червен беше. Но дали само буквалния смисъл бе вложил анонимният остроумец или влагаше и политически такъв? Малко знаех за произхода на Варка — просто не бях си правил труда да поразпитам за него. Тя беше човек, който, общо взето, си траеше и изпълняваше лоялно задълженията си, но интуитивно усещах, че малка погрешна стъпка от моя страна можеше изведнъж да я отблъсне, а не го исках. Ако имаше да ми казва нещо, щеше да го стори. Та ние се познавахме с нея едва от десетина дни!
Оттатък телефонът иззвъня и първата ми реакция беше да го оставя да се назвъни. Бюрото ми си имаше работно време, а тези, които биха ме търсили лично, се брояха на пръстите на едната ръка на стругар- инвалид. Все пак се надигнах и на пламъчето на запалката се замъкнах в хола. Вдигнах слушалката, но отсреща някой затвори — чух познатия пукот и последвалия го свободен сигнал. Проверка? Постърчах до апарата, загледан в бледите сияния откъм отсрещната кооперация, изпълващи пролуките на щорите, после се върнах върху леглото. А малко след това, въпреки намерението ми, съм заспал.
Събудих се за свое нещастие чак след десет. И както се досещате, отново в мрак. Бях проспал трите светли часа, подарени ми великодушно от главния диспечер на енергийната система и пак се бях озовал в пещерния век. Измъкнах се като динозавър от дупката си, намерих свещ и на треперливата й светлинка си направих нещо като сандвич от две филии хляб, парче ресторантска луканка и една капия, която Варка бе донесла в буркан, затворен от майка й. Завлякох се в хола, тръшнах се в креслото и с мрачни предчувствия за съдбата на човечеството задъвках произведението си.
Не знам колко съм проседял така. От унеса ме изтръгна отново телефонът. Този път реших да тегля майната на непознатия още преди да прекъсне. Но бях изпреварен.
— Ало, копеле — Избълва мигновено той, — престани да се правиш на ченге, ако не искаш да прережа гърлото на мадамата ти. Ясно ли е?
Устатата ми се отвори, но оня отсреща затвори. Преглътнах неупотребената си псувня и усетих как приигра под лъжичката ми. Непознатият глас, процеден през кърпа или миризлив чорап, за миг ми припомни телефонните заплахи преди много години срещу баща ми.
Погледнах часовника — беше единайсет без двайсет. Набрах номера на Варка, очаквайки кой знае защо, че ще вдигне майка й. Ала отсреща никой не вдигаше — нито моята рижа помощничка, нито майсторката на мариновани капии, нито невръстното братче. И за пръв път, откакто се бях върнал, изведнъж почувствувах как по тила ме полазват мравешките крачета на страха.
След безсънната нощ и мъчителната дрямка призори се събудих мрачен и зъл, с цепеща ме глава и кисел вкус в устата. Погледнах часовника — беше единайсет без двайсет. Този час ме озадачи, но сумракът зад пердетата подсказваше, че не времето бе спряло, а просто се бяха изтъркулили дванайсет тягостни часа. Приближих се до прозореца и се уверих, че тихият шум зад стъклото не беше слухова халюцинация — навън валеше упорит есенен дъжд, а небето бе схлупено и сиво като душата на затворник в неделен ден.
Оттатък нямаше и следа от Варка — и страхът ми за нея пак ме полази. Какво бе станало с това момиче? Направих си кафе на газовия котлон, изпуших две цигари една след друга, като непрекъснато се ослушвах за стъпки на стълбището, но напразно. Затова пък в единайсет и пет се обади задъхан женски глас.
— Ало, господин Дяков?
— Да?
— Варка дойде ли на работа?
— Кой я търси?
— Майка й! Там ли е?
Седнах на празния Варкин стол зад бюрото.
— Госпожо, и аз се безпокоя. Звъних снощи у вас, но нямаше никой. До този момент не е дошла.
— Ох, божичко, това дете! — майка й изхлипа и взе да подсмърча. — Как може така да постъпва, как може?
— Какво се е случило?
Жената се изсекна в невидима кърпа.
— Ами не се е прибирала цяла нощ! Какво ли не ми мина през ума! По едно време помислих, че е останала при вас. Ама наистина ли не, е при вас?
— Почакайте, госпожо — рискувах да я хвърля окончателно в паника. — Била е тук вчера следобед, купила ми е плодове. Когато се върнах от града, не я заварих. Реших, че е бързала, затова не ме е дочакала. Оттогава я няма.
— Ох, божичко. Ама къде е тогава?
— Само спокойно, моля ви се! Друг път случвало ли се е да не се прибира?
— Случвало се е! Точно затова се притеснявам! От време на време й става нещо и изчезва от къщи. Не я знам къде ходи, нито с кого!
— Тогава нека изчакаме малко. Може пак да… За колко време изчезва?
— По два-три дни я няма! А през това време, питате ли ме!…
— Успокойте се, госпожо! Имате ми телефона и аз вашия. Ще държим връзка! Вярвам, че скоро ще се върне!
— Аз съм на работа!
— Добре, дайте ми служебния си номер.
Записах го, обещахме си да се чуем по-късно и затворихме. Изпитвах неясна тревога, макар и не много голяма. Снощната заплаха по телефона ми се струваше попресилена. Някой упорито изпробваше нервната ми система, но засега само с общи приказки. Изчезването на Варка една ли беше плод на действията на този неизвестен някой. Ако я бяха отвлекли, щяха да го кажат.
Не можех да направя друго, освен да си върша работата и да чакам. Направих си един подобен на снощния сандвич и се обадих в „Балкан“ да попитам кога има самолет за Бургас. Отговорът беше — всеки ден. Чудесно. А мога ли да резервирам един билет за утре? Откъде се обаждате? От къщи. Тогава не може. Елате тук.
Извадих стария си чадър, облякох си шлифера и се гмурнах в есенния дъжд. Бюрото на „Софийска комуна“ се оказа в ремонт, тъй че докато стигна до Двореца на културата, крачолите ми бяха натежали като оловни кюнци. Усмихнах се с цялото си френско възпитание на високата униформена блондинка и името ми потъна в паметта на компютъра, а аз получих билет за седем сутринта на следващия ден.
Опитах се да хвана такси, но не успях. Прежалих се и крачих до театър „Ателие“. Касиерката ме изгледа над очилата си като бабата на Червената шапчица, решила да глътне вълка, преди той — нея. Изтръсках чадъра в краката си и пуснах отново в ход чара си.
— Добър ден, госпожо! Не знам към кого да се обърна… Случаят е малко личен и, така да се каже, деликатен. Аз съм роднина на Димитър Боцев и идвам от чужбина. Бих искал да науча повече подробности около неговия живот — подсмърквах с достойно за мястото усърдие, — и за неговата смърт.
— Така ли?! — изрече бабата на Червената шапчица и аз не разбрах това въпрос ли е, радост или възмущение. Тя се надигна в тясната си кабинка и близо пет минути сумтя и се оправя. Накрая отвори вратата, измъкна се навън и ме огледа. — Роднина сте му, казвате! Пхе! Сега разбирам къде е отишла силата на рода ви.
Бабата имаше чувство за хумор, което беше неблагоприятен факт. Той означаваше наблюдателност, а аз не исках да бъда разобличен.
— Тези дни си дойдох от Париж — казах кротко. — Не съм си бил тук петнайсет години. Чичо Димитър е
