— Благодаря за съдействието! Управителят изглеждаше едновременно разочарован и щастлив.
— Моля, моля, щом е по служба…
— Къде може да се хапне тук?
— Ами… в станцията готвим само за персонала, обаче…
— Питам за ресторант.
— А-а, има. Ей тука на две минути, зад пощата. Ще ви го покажа.
— Ще го намеря, мерси.
Той ме изпрати до входа, посочи накъде да вървя и аз се заборих с вятъра. Няколко едри капки ме шибнаха по темето, сякаш за да ме информират, че навлизах във възрастта на шапките. Направих един-два завоя, подминах така наречената поща и открих ресторантчето с гордото име „Лазурен бряг“.
Изкачих се по изгризаните от гладни летовници външни стълби се озовах в нещо средно между парник и диспечерска служба на летище. Мръсните остъклени стени приютяваха десетина маси с не по-чисти покривки, които с винените си петна напомняха чаршафи в полева болница. Неколцината посетители също напомняха извадени от строя бойци с изнурените си физиономии и покарали бради. Днес, кой знае защо, военните сравнения сами се натрапваха. За да бъда последователен, измарширувах до масата в дъното и се положих на плетения найлонов стол.
Едно белезникаво същество с изтрити дънки, поло и стърчаща на клечки коса ме забеляза откъм шубера и се приближи с ленива походка. Имаше младо, почти момичешко лице, ако се съдеше по опънатата кожа, но тя бе така наклепана с някакво мазило, че бе рисковано да се гадае за годините.
— Какво ще обичате?
— Нещо за хапване. Топло, по възможност.
— Има само супа и второ. Десерта свърши.
— Дайте ми тогава две супи и едно второ. И чаша вода.
— Водата свърши — изрече все така равно тя и избръска с ръка трохите от покривката.
Вода гази, жаден ходи. При цялото море, клатушкащо се зад стъклото, трябваше да се примиря с една мътна лозина, която все пак кацна на масата ми заедно с две алуминиеви шоли, излъчващи миризмата на спарен парцел. Потопих лъжицата в съмнителната течност и опитах страхливо. Не беше толкова лошо. Сервитьорката из-дърпа един стол от съседната маса и се отпусна на него с разкрачени крака.
— Свърши сезона, а? — принудих се да я заговоря, защото тя се бе вторачила в лъжицата ми с воднистите си очи.
— Свърши — въздъхна тя. — Почва скуката.
— Е, да, за младо момиче като вас…
Забележката ми не изискваше отговор, така че тя замълча и аз придърпах втората шола.
— Хубаво ви е градчето — казах с половин уста. — За пръв път идвам, но ми харесва.
— Вий по служба ли?
— Да, ходих тук до профсъюзния дом.
— При Лонгозов ли?
— Аха.
На устните й се появи разбираща насмешка, която не ми говореше нищо.
— Защо се усмихвате?
— Чудя се как не се е лепнал за вас!
— Опита се — ухилих се, — ама му избягах. Много услужлив човек.
— Услужлив, я! Щото му треперят гащите да не го махнат. Вий от София ли сте?
— Да.
— Сигурно сте от седесе.
— Не съм.
— Значи, от бесепе.
— И от тях не съм.
— Че от кои сте тогава?
— От християн-самаряните — казах и отместих втората шола.
Тя се изправи и ги вдигна.
— Не ги знам — измърмори и ги понесе към кухнята.
„Второто“ се оказа мазен червен сос, в който плуваха пет-шест черни мръвки, купчинка кафяв ориз и три препържени картофчета. Ако не бяхме станали толкова близки със сервитьорката, щях да лисна още един слой върху мазилото й. Без да подозира намеренията ми, тя отново зае мястото си.
— Какво работите? — попита, възпитано изчаквайки първо да дегустирам.
— Инженер съм. В хладилния завод. Едно мое момче беше лятото тук на почивка и забравило едни документи. Понеже имах път насам, рекох да ги потърся.
Тя се размърда, приведе се напред и ме зяпна развеселено.
— Как се казва?
— Манолчо. Манол Станилов.
— Гледай ти! — плесна с ръце. — Колко е малък светът!
— Май го познавате?
— Е! — тя сви устни и се замисли. Изчаках я да свърши с тази напрегната работа. — Познавам го, да. Идва тук няколко пъти.
— Танци, а? — смигнах съучастнически.
— Ами, танци. Направо искаше да ме такова, ама не му дадох.
Спрях да дъвча и лекичко се огледах, за да разбера тя ли бе казала това. Нямате кой друг да е. Поднових с усилие дъвкателния процес.
— Свястно момче е — защитих го. — Добър работник. Само не е много дисциплиниран Като го стегне шапката, и току изчезне някъде. Иди го търси из цеховете.
— Че той и тук тъй правеше Дойде още първата вечер. Забелязах го, щото косата му беше ей дотука — тя посочи малко над гърдите си. — Заприказва ме, комплименти… На другия ден пак идва. После изчезна за няколко дни — никакъв го няма. И изведнъж хоп — пак цъфна и взе да ме навива. Ама аз такива, дето се усучат край теб, пък после подгонят курвите по плажа, не ги бръсна… Е, излизахме една вечер, ама толкоз.
— Каза ли къде е бил?
— Оправдаваше се. Ходил си до София, не знам какво си… Лъжец!
— Кога точно беше това?
— Ами кога… август. Няколко дни, след като пристигна. Не помня датите.
Доядох последното месце, оставяйки гарнитурата на готвача, и измъкнах „житана“. Почерпих благочестивата си компаньонка и сам запатих. Погледът ми падна върху една хлебарка, която се измъкна от някаква дупка в перваза и заситни по дължината на стената. Никога не бях виждал толкова целенасочено насекомо. Само след секунди друга дупка я погълна и аз разтърках очи, съмнявайки са дали наистина я бях видял.
— Значи, тоя Лонгозов какво — страхува се да не го махнат?
— Подлога — отсече тя. — Преди се слагаше на партийците, а сега му се привиждат само седесари.
— А вие от кои сте?
— Не ме интересуват никои. Важно е да има в чиниите. А то на, вижте — и вий не го ядете.
Усмихнах й се лъчезарно. Тя се изненада, поклати глава, после също се усмихна, дарявайки ме с жълтевината на изгорелите си от варовитата вода зъби.
На минаване край пощата се обадих в София. Майката на Варка я нямаше в службата, а у дома им беше Стефчо, братчето й. Връзката беше лоша и трябваше да питам десет пъти, додето науча, че Варка не беше се появила.
— А ти не си ли на училище? — полюбопитствах накрая раздразнен.
Сега той ме чу от раз.
— Стачкуваме! — извика и връзката прекъсна.
