далечен братовчед на баща ми и аз съм го виждал само веднъж като дете… След толкова време, разбирате, хората се пръскат. А роднинските чувства се засилват.
— Да, така е — съгласи се тя, покима с глава, после ми протегна ръка. — Ами, мойте съболезнования! Отиде си вашият роднина. Лоша работа, такава смърт… Ето, вижте там некролозите.
Тя ме съпроводи до дъното на коридора, където до пъстрите афиши като две жалки кръпки се мъдреха два еднакви чернобели листа. Бяха без снимка, съдържаха нормалните за подобен документ лигави баналности и бяха подписани: „От колегите“.
Отново имитирах нещо като подсмърчане.
— Горкият чичо! Така и няма да го видя!
Всъщност с изненада си помислих, че това бяха първите некролози, които срещах залепени някъде. Нито в Драгалевци, нито при жена му имаше следа от тях. Почувствувах леко състрадание. След по-малко от два месеца споменът за този нещастник не фигурираше на бог знае колко места.
— Вие богат ли сте? — попита касиерката, след като се обърнах към нея.
— Защо?
— Да му вдигнете един паметник на гроба.
— Няма ли близки?
— Е, всеки има някакви. Но често пъти само така се наричат, а всъщност…
— Знам от татко, че е бил женен.
— Беше. Защо не потърсите жена му?
— Не знам къде живее. Чух, че къщата в Драгалевци е необитаема.
Тя сви рамене и се загледа към вратата, където млада двойка се колебаеше дали да влезе. Носовете им се допряха до стъклото, огледаха фоайето и нас, след което се прегърнаха и си тръгнаха.
— Предполагам, имал е приятели тук?
— Силно казано — сряза ме тя. — Беше голяма драка… лека му пръст! Сигурно познавате характера му.
— Слабо, чувал съм само.
Тя поклати глава.
— Особняк. Като излязъл от пиеса на Бърнард Шоу. Човек на настроения. Понякога беше — с мед да го мажеш, а друг път — да не си му насреща.
— Пиеше ли?
— И пиенето му беше такова. Някой път се насвятка и почне да буйства, друг път — не близва. Ама не знам вкъщи какво е правил…
Почесах се по главата, озадачен какво да я питам още, и наблюдателността й се обади.
— Май не сте доволен? Че аз не си пиех кафето с него. Аз съм тук на касата, а той — долу. Но… — тя замълча, очевидно надявайки се да я поощря, което не направих. — Вашият чичо се имаше с една наша колежка, която може да ви бъде по-полезна.
— Така ли — оживих се. — А може ли да говоря с нея?
— Днес я няма. Елате утре следобед, ще ви запозная.
— Утре няма да мога. Но след два-три дни…
— Ако не съм на работа, ще търсите Малина Вутова. На моите години е, с къносана коса. Тя сигурно има какво да каже! — изгледа ме многозначително бабата на Червената шапчица, изостави ме и се набута в кабинката си.
Махнах й с ръка, излязох на прага и разперих чадъра. А сега накъде? Оставих да го решат краката ми и те ме отведоха в ресторант „Стадион“. Вчерашният келнер ме зърна още от вратата и се втурна да ми вземе шлифера. Настани ме на стол до витрината, изслуша почтително поръчката и, като подгонен от вълци, хукна към кухнята. Ала цялото това внимание не ме въодушеви особено. Загледах се през опушеното перде в подтичващи-те под дъжда минувачи и се почувствах необичайно самотен за този час на деня.
Когато си тръгнах от ресторанта, бях все така самотен, макар и сит. Пътьом се обадих на май-ката на Варка — колкото да науча, че няма вест от дъщеря й. Дадох си сметка, че подсъзнателно бях се надявал да я срещна в „Стадион“, но, уви, ставахме все по-малко. Вчера го нямаше само президента, днес — и Варка, а утре и аз със сигурност нямаше да обядва там.
Прибрах се, събух мокрите кюнци, нахлузих пижамата и заех хоризонтално положение. Преди месец трябваше да съм сериозно болен, за да постъпя така посред бял ден. Но нали точно тази мудна провинциална действителност ме беше привличала от Париж толкова време! Нима бях като децата, за които чуждият геврек е винаги по-вкусен от своя?
Ако с нещо трябваше да свиквам на четиридесет години, то бе да се науча да живея по-бавно. Затова придърпах милиметър по милиметър одеялото върху главата си и се оставих в милосърдните прегръдки на съня.
Морето имаше сивия цвят на боен кораб, а вятърът, идещ от Одеса, носеше миризмата на мокър шинел. Вълните, които прибоят усилваше, се блъскаха в брега с гръмък ропот и изстрелваха снишилите са за някоя рибка гларуси нагоре към лазещите на тъмни талази облаци. Риболовен катер с издути хълбоци мъкнеше подире си няколко навързани една за друга лодки и се бореше с вълните, ту забивайки нос в тях, ту увисвайки за миг над водата. Този малък керван беше единственото човешко присъствие в разлюляната стихия отпреде ми. Във ветровития ден останалите екземпляри на човешкия род бяха предпочели по-сигурни убежища.
Свивайки се в шлифера, стърчах на терасата на плачещия за булдозер профсъюзен дом и чаках да изровят отнякъде управителя. Една кухненска работничка в захабена престилка си беше предложила услугите и от двайсет минути волю-неволю се наслаждавах на морския пейзаж. Вече почваше да ми се вие свят от това клатене и бълникане, когато чух стъпки. Обърнах се и видях мъж около шестдесетте със задник ала дебелана на Фелини и походка на моряк-дюстабанлия.
— Добър ден — протегна ми той ръка и се усмихна мазно-мазно. — Търсили сте ме.
— Дяков — поех меката му ръка. — Търсех управителя.
— Аз съм той. Лонгозов. Защо не влязохте вътре? — той посочи грохналата сграда с гордостта на църковен настоятел — храма.
— Предпочетох чистия въздух… Но вече може. Впрочем — измъкнах картата с конеца и му я тикнах пред очите.
— Да, да, ясно — погледна я той бегло и се заклатушка пред мен.
След пет минути двамата шишковци седяха в стая, ухаеща на мъжка пот, вълнени одеяла и чесън и единият се ровеше из някакви папки, от които непрекъснато падаха на земята палави листове, а другият пушеше, за да не повърне.
— Манол Станилов… Манол Станилов — мърмореше под носа си управителят, сякаш изреждаше едноименни близнаци, — Манол Станилов… Той не беше ли едно момче с дълга коса, ей дотука — опънатата длан засече рамото му.
— Не го познавам. Възможно е.
— Манол Станилов, Манол Станилов — няколко листа пак легнаха в краката му и той не си направи труда да ги вдигне. — Ха, ето го! Знаех си аз, при мен има порядък. Записан е на петнайсети август, отписан — на тридесет и първи. Той ще е, помня го — косата му беше като на поп!
— В коя стая е бил?
— Девета, на втория етаж.
— Не сам, нали?
— Не, разбира се. Девета стая е с три легла. Били са още един другар от Пловдив, ето… Иван Мазгалов, и един софиянец — Румен Чигов.
— Може ли да си запиша данните им?
— Заповядайте!
Преписах паспортните номера и адресите им и му върнах папката, в която имаше порядък. Лонгозов набута всичко обратно в бюрото и ме загледа с подозрително предани очи. Мушнах недопушената цигара в утробата на рапана и се надигнах.
