Иван Мазгалов се замисли.
— Хм! Чи как тъй, баща му умрял, пък той щи се забавлява. А?
— Това е положението. Виждаш ли какъв е — мен излъга, и на теб нищо не е казал. Сигурен си, че седя до трийсети в Китен, така ли?
— Сигурен съм, бе, майна! Нали и аз се плациках дотогава. А от първи бях на работа. Ама сига, щи ме фанат за оная работа!
Ясно беше, че нямаше да измъкна повече от стачкуващия по свой начин електроженист. Надигнах се.
— Къде бе, майна? Сядай да пием.
— Ще си тръгвам, път ме чака. Кажи ми за последно — значи, не знаеш дали не е идвал, за да ми помогне на вилата?
— А бе как щи ти помогни за вилата! Той е разбойник. Завъртя главите на двайсет чайчита и хич не му мигна окото. Коравосърдечен тип, майна! Видната го познах. Такива сти вие софиянците.
— Аз съм пловдивчанин — осведомих го, ала преди още той да се впусне в патриотични излияния, вече бях навън в последния хубав есенен ден.
София ме посрещна в мрак и мъгла. Бях обядвал в една кръчма в стария Пловдив и се бях разходил между красивите му къщи, за да се потопя вечерта отново в дупката, избрана от някой голям умник за столица на България. Какво пишеше на оная колона? „Човек и добре да живее, се прибира вкъщи.“ Та ето ме пак на „Хан Крум“ 13, със свещ в едната ръка и с пръста на другата въртя номера на Варка.
— Кой, моля?
— Госпожа Нейкова, Дяков е на телефона. Появи ли се Варка?
— Ох, господине, появи се…
— Слава богу! Мога ли да я чуя?
— Няма я, излезе. Дойде си днеска към шест, преоблече се и пак изхвърча. Нито успях да я питам къде е била, нито къде пак отива. Просто не знам какво да правя с това момиче!
Странна работа. Възможно ли бе толкова да се излъжа в нея? Десет дни беше послушна и точна като английските железници, и изведнъж хоп — показва си рогата. Дали не бях подценил онова заплашително обаждане преди три дни? Бях решил, че идва от същото място, откъдето бяха дошли и листовете с изрязаните букви и че всичко беше игра на нерви, но дали някой не изнудваше Варка по-сериозно, отколкото допусках?
— Утре дали ще дойде на работа?
— Не знам, господин Дяков, нищичко не знам! Как само се излага!
— Добре, добре, ще се разберем с нея. Ако се появи, кажете й да ми се обади по което и време да е.
— Добре, господин Дяков. Извинявайте много!
— Няма нищо. Дочуване!
Не минаха и пет минути и телефонът звънна. Помислих, че съвестта на рижата ми помощничка е заговорила, но чух приглушен мъжки глас и скърцането от колелата на завиващ трамвай.
— Господин Дяков, моля?
— Аз съм.
— Добър вечер. Обажда ви се ваш доброжелател. Дали бихме могли да се срещнем?
— Бихме — отвърнах сухо. — Стига да кажете за какво точно става дума.
Кратка пауза на размишление.
— Разполагам с информация за господин Влаев, която вероятно ще ви заинтересува.
— Виж ти! А откъде я имате и кой ви каза, че се интересувам от този господин Влаев?
— Информацията я имаме от сигурен източник. А че се интересувате от него, научихме от наш съмишленик.
— Знаете ли, не ми харесва тази загадъчност. Или по-точни отговори, или затварям.
— Чакайте, чакайте… — чух въздишка, след което устните на непознатия съвсем залепнаха за микрофона. — Заинтересовани сме да злепоставим господин Влаев по политически съображения. Знаете, че той е народен представител, а ние… разбирате ли, разговорът не е за по телефон.
— Добре, това ясно. Но кой ви каза, че се интересувам от подобен господин, който се казва Влаев?
— Хора от сигурността. Това е всичко, което мога да ви съобщя по телефона. Нека да се видим, във ваш интерес е. И в наш, разбира се.
Хора от сигурността? Нима Перо Алашки? Затова ли беше толкова двузначен в онзи разговор на масата в „Шератон“? Интересно.
— Вижте, връщам се от провинцията и съм уморен. Ако искате, обадете ми се утре сутринта и ще видя какво мога да направя.
Всъщност, имах нужда от време и от разговор с Перо.
— Добре, утре в десет ще ви се обадя. Дочува-не, господин Дяков.
— Дочуване, господин…
Ала доброжелателят спести името си. Седнах в креслото и запалих цигара. Каква ставаше тя — някой идва и отмъква изобличителните материали срещу Влаев, а друг иска да ми даде такива. Има си хас да се опитат да ми пробутат моите собствени дискети! Че някой възнамерява да компрометира Влаев, не беше за чудене — макар да не четях вестниците и телевизорът още да стоеше в кашона, все нещо стигаше до ушите ми В сградата с надпис „Съединението прави силата“ кънтеше такова разединение, че всеки ритнат в глезените и изваден от строя беше добре дошъл на скамейката на резервите. Имах съюзници в борбата с моя враг. Но това можеше да бъде както от полза, така и не.
Намерих в тефтерчето номера на Перо и го набрах. Чух гласа на жена му, завършващ с досада някакъв разговор.
— … добре, разбрах. Ало?
— Добър вечер, госпожа Алашка. Любоми Дяков е на телефора.
— А-а, здравейте… Как сте?
— Благодаря, горе-долу. Стоя на тъмно.
— А, да, сигурно нямате ток. — На вечерята в „Шератон“ ми изглеждаше по-умна. — При нас няма от девет до десет. Предишния месец бяхме от осем до девет.
Полезни сведения, няма що.
— Перо вкъщи ли е?
— Ами… — паузата, която последва, красноречиво говореше, че се разменят въпроси и отговори с очи. — Няма го. Извикаха го по служба и не знам кога ще се върне. Да му предам ли нещо?
— Не е спешно. Исках да го питам дали някъде не е видял да се продава цаца. Много обичам, а не мога да намеря.
— Така ли! Ами ще му кажа. Значи, няма, така ли?
— Няма, няма. Само някакви едри риби лежат в тавите. Не знам дали да си купя, виждат ми се повмирисани.
— Тъй ли… Какво да ви посъветвам, и аз не знам…
— Нищо. Поздравете го. Всичко хубаво!
Тъкмо се върнах в креслото и телефонът отново иззвъня. Аз гоня, ти гониш. Този път гласът беше тънък като на зайче с розова панделка.
— Добър вечер. Господин Дяков, моля?
— На телефона.
— Обаждам се във връзка с обявата. Търсили сте да купите часовник „Ролекс“.
— Да — оживих се. — Предлагате ли?
— Предлагаме. Но срещу валута, както сте написали.
— Срещу валута, разбира се.
— И още тази вечер Защото имаме и други клиенти, не сте само вие.
Това последното не беше много за вярване. Не ми харесваше и спешността на сделката, но нямах голям избор.
